Мики Спилейн
Убиецът (7)

7

Упражненията в гимнастическия салон на Бинг ми позволиха да се отдам на нещо физическо за разнообразие. Апаратите за отслабване бяха неприятели, които трябваше да блъскам и да командвам, челюстите ми здраво се стискаха от усилията. Можех да удрям тежката торба и да избивам чивиите на леката и въпреки, че не беше наистина, имаше известно терапевтично действие и се чувствах по-добре.

Щях да продължавам, но Бинг ми напомни, че съм пресрочил времето си и ме насочи към сауната с кърпа, увита около мен. Вътре нямаше никой, така че седнах и оставих мислите си да се носят около детайлите на случая със стар тежък престъпник, осакатен и убит в моя офис.

Едно пършиво убийство — и целият свят се разкъсва. Областната прокуратура е вътре, ФБР е вътре, ЦРУ, Министерството на външните работи са вътре, защото някакъв тип, когото наричат Пента, е пречукал един смахнат гангстер. А това и мен вкарваше вътре.

Но имаше нещо, което само аз знаех абсолютно сигурно… Че изобщо не бях вътре. Нямаше абсолютно никакъв начин да съм могъл да имам нещо общо с убиеца. Дори ако беше Пента, когото търсеха всички, той не търсеше никой друг, освен Ди Сика. Адски сигурно е, че не съм бил аз.

Въпрос: кой Ди Сика? Старият наемен убиец, който е бил преди да му избият паметта от черепа? В този случай мотивът би бил чисто отмъщение. Но защо са чакали толкова дълго? Ди Сика не се е крил. Дори момчетата от бандата са знаели къде е. Точно сега Пат вероятно прави издирвания в службите, а Пийти сигурно работи от другия край. Нещо може да се покаже… вероятно.

Ди Сика с възвърната памет може да се окаже нещо друго. На бандата не й пука за него като личност. На тях им трябваше само онова, което той е притежавал и което е могло да предизвика напрежение в тяхната организация. Те са могли да го убият, но това е подлагало неговата информация на възможност да бъде разкрита от други. Тяхната погрешна преценка, че се е свързал с мен за помощ, означаваше, че не те са поръчали убийството.

Така че… Друга част на организацията, парвенюшка група или личност, която се бори за надмощие или може би даже съвсем друга фамилия, е разбрала, че Ди Сика има проблясъци в спомените и се е спуснала след него. В такъв случай дали изтезанията са измъкнали информацията от него?

Кой е уговарял срещата с мен в кабинета ми? Могло ли е това да бъде законно и човекът само да се е изплашил от станалото в оня ден? Логично и възможно.

Гнилото в тая работа беше фирменото осакатяване от някого, наречен Пента, за когото нашето и английското правителство сякаш знаеха всичко и положително не беше правдоподобно някой от бандата да е в състояние да се свърже с човек, работещ на нивото на Пента.

Отново прекарах всичко през главата си и единственият отговор, до който успях да стигна беше, че някой е подочул отделни факти за Пента и повторил, но по-прецизно, работата по осакатяването при убийството на Ди Сика, за да ни прати за най-хубавия зелен хайвер, който някога съм виждал.

При това аз все още бях в центъра на нещата.

Взех душ, облякох се и скочих в такси към болницата. Този път нощните шофьори бяха оставили достатъчно свободно място и никакъв черен мерцедес не беше паркиран с колела далече от бордюра.

Ни в клин, ни в ръкав се запитах какво ли биха правили нападателите ми, ако тогава бях хванал такси още на излизане от болницата.

Долу взех ваза с цветя, качих се в асансьора до етажа на Велда и отидох в служебната стая. За миг едва не изпуснах цветята. Пат говореше с Бърк Рийди и помислих, че нещо се е случило с Велда. Когато той се обърна наполовина, видя ме и ми кимна приветливо, разбрах, че няма нищо тревожно.

— Какво правиш тук? — попитах го аз.

— Каквото и ти, момче, донесох цветя на приятел — но разбра какво съм помисли и добави: — Тя е добре.

Погледнах към Бърк за потвърждение и той се усмихна.

— Оздравяването е бързо, Майк. Направихме й още изследвания тази сутрин и прогнозата изглежда чудесно.

— Може ли да я видя?

— Разбира се, но спи. Остави си цветята и ще й кажем, че си идвал.

Макар ченгето пред вратата да видя, че говорих с Пат, изчака той да му кимне преди да ме пусне вътре. Тихо оставих цветята, след това застанах до леглото и я загледах. Подутината беше спаднала още и оцветяването бе добило друг оттенък, но подобрението беше забележимо. Дишането й бе силно и правилно, и едва чуто прошепнах: „Приятен сън, котенце“.

Пат и аз открихме бюфета за посетители и си взехме кафе на една маса далече от главната тълпа.

— Изглеждаш сякаш нещо те гложди — казах аз.

— Тази сутрин говорих с Рей Уилсън.

— И предполагам, че сега съм затънал, в лайна.

— Не повече от обикновено.

— Тогава каква е работата?

— Просто успокой топката при използването на нашето оборудване, Майк. Думите са изречени високо и ясно. Аферата с този Пента е иззета от нашите ръце.

— Дръжки е иззета — отговорих. — Убийството на Ди Сика е под юрисдикцията на нюйоркската полиция.

— Не и когато Чичо Сам мисли другояче.

— Тогава защо ми го казваш?

— Защото още си мухата в меда. Ти си действащо лице в случая и въпреки че по щатските закони имаш разрешително, не преставаш да бъдеш цивилно лице, гражданин на Съединените щати, и никой повече от теб не би трябвало твърдо да пази спокойствие.

— Не прави това, Пат.

— Окей, нашият човек от ЦРУ, Луис Фъргюсън, иска среща след… — той си погледна часовника, — четирийсет и пет минути.

— Къде?

— В едно от онези хубавички местенца, които Министерството на външните работи пази за спокойни срещи. Имаш време. Допий си кафето.

Пат беше с кола без опознавателни знаци и карахме по Шесто Авеню към Петдесетите улици, паркирахме в обществен паркинг и стигнахме до страничния вход на здание, което беше широко половин квартал. Асансьорът ни изкачи до деветия етаж и завихме наляво към вратата с матово стъкло с надпис „Архитекти“.

Вътре стъклена будка ограждаше рецепцията. Пат заговори на момичето през гишето, то ни каза да почакаме, обади се по телефона и след минута младо момче в делови костюм и жестове на човек от външно министерство излезе, поведе ни по коридора и почука на ненадписана врата, почака звънецът да я отвори и ни насочи вътре.

Бенет Брадли и Фъргюсън вече бяха там — Брадли зад бюрото си, а Фъргюсън крачеше покрай него, като не обръщаше внимание на трите вече наредени стола. Цямаше ръкуване, само небрежно кимване и всички седнахме едновременно.

Брадли не губи нито минута. Наведе се напред над бюрото си, пръстите му се сплетоха, изразът му беше сякаш гащите му бяха твърде тесни.

— Джентълмени — заговори той, — преди да започнем, искам да се разбере, че тази среща и всичко казано на нея е строго поверително. Трима от нас представляват държавни институции и разбират това положение, колкото до вас, мистър Хамър, искам да бъда напълно ясен. Разбрано ли е?

— Чувам ви.

— Добре. Вярвам, че мистър Фъргюсън има нещо да каже.

Агентът на ЦРУ се обърна на стола за да бъде с лице към Пат. Бръкна в джоба си и измъкна плик, който познавах много добре.

— Капитан Чеймбърс, тук имам един предмет, който е пуснат за идентификация чрез нашия офис.

Той изсипа зъба, който бях намерил, върху дланта си.

Лицето на Пат се втвърди и той каза натегнато:

— Предполагаше се, че трябва да получа доклада в кабинета си.

— Нека опростим нещата — предложи Фъргюсън. Този път гледаше мен. — Разбирам, че вие сте го намерили.

Аз поувъртях малко.

— Сдобих се с него, да.

— Как?

— Да кажем, че съм в бизнеса за търсене на улики. Бях жертва на престъпление от утежнен характер и си поставих задачата да открия своите нападатели. Това се нарича улика.

— Нямам нужда от сарказъм, мистър Хамър.

— Не съм го искал преднамерено — казах аз сериозно.

Лицето на Пат се отпусна.

— Смятате, че това произлиза от устата на нападател?

— Нещо безспорно. И единственото, което имаме.

— И го занесохте право на капитан Чеймбърс?

— Правилно — знаех какво ще последва и тръгнах натам пръв. — Нападението над мен не беше улично престъпление, така че да не си чешем езиците напразно. Протече като много изпипано действие от добре осведомени лица, които си знаят работата. Работеха в екип, знаеха да боравят с лекарства, не си направиха труд да ми вземат парите и оръжието… По дяволите, даже носеха обувки за гребане, които прилепват към всякаква повърхност ефикасно и безшумно.

— Имате предвид, разбира се, ЦРУ?

Пат се обади:

— Точно оттам в края на краищата дойде идентификацията, нали?

Фъргюсън свали очилата си и разтри очи.

— Да — като събра мислите си, той продължи: — Получателят на тази частична протеза е поръчал работата в държавно учреждение, след като я е загубил при операция на ЦРУ. Обявена е в досието му и е съобщена от компютрите.

— Кой е той? — попита Пат.

След като Фъргюсън не отговори веднага, попитах:

— Искате да изляза от стаята?

В тона на Фъргюсън имаше презрителен нюанс.

— Не мисля, че това ще има голямо значение по тази точка, нали, капитан Чеймбърс?

— Казахте го в самото начало, човече. Той е в това дяволски дълбоко и ако иска да разгласи нещо, може да го направи. Само не забравяйте, че все още е добър човек.

— Добре казано. Хубаво, протезата принадлежи на един агент на име Хари Бърн. Той е старо куче, дошло в агенцията още през 1961 година. Има военно образование, гледан е с добро око, но го смятат за малко безразсъден при изпълнението на задачите. Когато беше цялата оная лудост около крайностите при тайните ни операции, някои агенти, които се смятаха за прекалено избухливи, бяха освободени. Той беше един от тях. Пат се намеси:

— Предполагам, че сте проверили паспорта му?

Фъргюсън изглеждаше изненадан от въпроса.

Според него не се очакваше от ченгетата да гледат толкова много напред.

— Той многократно е пътувал в чужбина. Очевидно сега е в страната.

— Очевидно — промърморих аз. — И не е сам.

Този път Фъргюсън отново се завъртя на стола си.

— Друг, когото освободихме, беше неговият партньор, Гари Фелс. Те дойдоха заедно и си отидоха заедно. Имат почти еднакъв произход и личностен профил.

За пръв път Брадли се прокашля, за да привлече вниманието ни и когато го постигна, каза:

— Те ви поднасят, мистър Хамър, когато казват, че местонахождението на Пента е предизвикало интереса на Външното министерство към събитията.

— Не можете да откриете нито един от тези двамата? — попитах аз.

— Да остават невидими ако трябва, беше техен специалитет.

— Имат добър тренинг.

— Вероятно. Те бяха сред първите кадри, командировани от генерал Руди Скъбъл.

Нито аз, нито Пат си променихме израженията, но знаехме какво мисли другият. Генерал Скъбъл не беше нов за мен. Преди много време се бе опитал да ме завербува в своята организация, даже си бе направил труда да накара Пат да ме натисне. Старият Скъби, мислех си аз, който се вмъква заедно с другите тигри, както ги наричаше, дълбоко зад фронтовата линия за двайсет и два месеца — една дива тълпа от тренирани борци, свободно говорещи славянски езици, които направиха истински ад от съобщенията на врага, докато се присъединиха към американските части след десанта в Нормандия.

Повечето от тези тигри, проникнали зад фронтовата линия, работеха в ЦРУ в ранните му дни и станаха легендарни сенки сред правителствените призраци.

— Къде отиваме оттук? — попита Пат.

Брадли разплете пръстите си и направи от тях островърха кула.

— Никъде. Тоест вие не отивате. Отсега нататък полицията се отстранява от случая. Разбира се, капитан Чеймбърс, вие знаете до какво води това, нали?

Пат кимна и нищо не каза.

— Колкото до вас, мистър Хамър, изисква се пълното ви мълчание. Не ви молим, а го изискваме. Няма да има повече разследвания на аферата Пента или на вашите нападатели, тъй като всичко ще бъде в ръцете на федералните агенции. Характерът на този случай е толкова деликатен, че колкото по-малко хора се занимават с него, толкова по-лесно ще бъде да се придвижва. Има ли други въпроси?

Попитах:

— Разследване на убийството на Ди Сика разглежда ли се като част от аферата Пента?

Брадли развали кулата си от пръсти и сви рамене.

— Не виждам какво общо би могъл да има Ди Сика с това, мистър Хамър. Пента е търсел вас.

— Хиляди благодарности — рекох аз. — След като трябва да бъда мълчалива мишена, ще имам ли някаква защита?

— Може да ви се сторя коравосърдечен, мистър Хамър — каза ми Брадли, — но вие вече изяснихте чувствата си твърде добре. Предпочитате да не ви пазят. А сега, за да е сигурно, че всички ние добре разбираме позицията ви, искате или не искате да бъдете охраняван? Питам ви, защото по някакъв начин и вие сте професионалист и имате разрешение да носите огнестрелно оръжие.

— Просто ме оставете да си опитам късмета, мистър Брадли. Изнервям се, когато ме наблюдават.

— Така да бъде — съгласи се той и стана. Заседанието завърши.

Когато с Пат излязохме на улицата, той каза:

— Трябва ли да ходиш някъде?

— Не, но ще те придружа до гаража.

— Добре, тъкмо може би ще ми кажеш нещичко за Ди Сика.

— Стига, Пат, и двамата мислим едно и също. Възможно е той всъщност да е преследвал Ди Сика и всичко друго да е шарлатания. Какво си изровил за този тип?

Бяхме спрели на ъгъла и Пат погледна часовника си.

— Дежурството ми свърши. Какво ще кажеш за малко бира?

— Как така ти свърши дежурството? Следобед е.

— Аз съм шефът, ето как.

— Прекрасно, една бира ще ни дойде добре и Малката кръчма на Ърни е под носа ни. Бил ли си там някога?

— Не.

— Чудесно. И аз не съм бил.

Над бирата Пат ми разказа за Антъни Ди Сика. Имаше списък на всичките му арести, присъдите му, които бяха смехотворни и жертвите, за които подозираха, че ги е убил. Всеки убит беше действащо лице на бандитската сцена, а двама от тях наистина са били голяма работа. Тъкмо те двамата са пречукани едновременно когато са се хранели в малък италиански ресторант. Полицията е подозирала, че не е било просто светска вечеря. Било е делова среща и убиецът, след като е застрелял и двете страни по два пъти в главата, е изчезнал с плик, който е видян на масата от келнера. След убийството в града за една седмица е настъпило зловещо спокойствие, после още няколко лица от организацията или са умрели, или мистериозно са изчезнали, докато не е обявено временно примирие. След две седмици главата на Ди Сика е ударена с тръба при улично сбиване.

— Хайде да направим от това сценарий, Пат.

— Окей — съгласи се той. — Нашето момче Антъни е отишло малко по-далече, като е пречукало онези бандити. Знаел е, че заговорничат срещу неговия работодател и е грабнал документите. Когато е видял какво притежава, е разбрал, че това му дава власт, но не е знаел съвсем как да я използва, затова ги е скрил някъде — той замълча. — Сега е твой ред.

— Бандите са се обърнали една срещу друга, като са сметнали, че взаимно се мамят, след това са разбрали какво е станало и са утихнали. Отнело им е две седмици да открият Антъни, но малко са се престарали при обявяването му за виновен и са му пукнали черепа. След това не е ставал за нищо. Неговата стока още им трябва и е трябвало да чакат да се върне паметта му, преди да предприемат нещо…

Пат вдигна бирата си в мълчалив тост.

— Знаеш ли, ние наистина претърсихме квартирата му.

— Не, не знаех. Какво намерихте?

— Вятър и мъгла. Там изобщо няма скришни места. Опитахме доста в мазето. Ако въобще е имал нещо, то е някъде другаде.

— И тогава какво?

— Ще чакаме, както обикновено — рече.

Усмихнах му се.

— Топки. Кога ще ме попиташ?

Той също ми се ухили и каза:

— Окей, умнико, кога ще се срещнеш с генерал Скъбъл?

— Скоро. Тъй като ти си извън този случай, отивам сам, но няма причини да не поговорим малко след това, нали?

— Никакви.

— И въобще не разследвам аферата Пента. Просто посещавам стар приятел. Прав ли съм?

— Прав си.

— И следващия път, когато старото момче Брадли изиска аз да направя нещо, мисля, че ще го плесна през муцуната с цивилен граждански къс удар.

— Добра мисъл. Знаеш ли къде е Скъбъл?

— Имам адреса му в офиса си. Довечера ще го взема.

Допихме си бирите и когато Пат си тръгна, се обадих два пъти докато намеря Пийти в офиса му в редакцията. Каза ми да отида. Звучеше възбудено.

 

 

Докато не бях видял офиса му не си представях статуса на Пийти Бенсън във вестника. Повечето работещи репортери имаха оградено бюро в тихата лудница на главната секция, но Пийти разполагаше с отделна стая, а не сепаре, с врата, която се затваря и собствена картотека с много шкафове.

— Човече — възкликнах, — мислех, че вършиш цялата си работа по баровете.

— Това е само за прах в очите на селянията.

— Разруши имиджа си, момко.

— Хич. Прекалено дълго се мотая наоколо, за да направя това. Виждаш старшинството на работата. Плюс чист опит, разбира се. Технологията и компютърните чипове днес управляват системата и който има повече заврънгачки побеждава. Почакай да видиш с какво ще ти изляза.

Метнах шапката си на стара пишеща машина „Смит-Корона“ и дръпнах стол до Пийти.

— Вече имаш напредък? Той кимна.

— Вадим късмет, че се ровим в области, които имат добри терминални системи. Знаеш ли нещо за компютрите?

— Твърде малко.

— Добре, нека те попросветя. Като се ровех в миналото на Ди Сика успях да се добера до съобщения в средствата за осведомяване, накарах някои приятели на другия край да извършат малко подготвителна работа и между техниката и мощта на пресата получихме историята на мистър Антъни Ди Сика. Схвана ли?

— Загрях.

Пръстите на Пийти забягаха по клавиатурата и екранът оживя.

— Откъде искаш да започнем?

— Добре, да потърсим основите.

Тогава той издърпа Антъни Уго Ди Сика до зелената електронна реалност. Роден на 2 януари 1940 година от Мария Луиза и Виторио Ди Сика в Бруклин, Ню Йорк. Виторио е бил по занаят майстор на шкафове и ветеран от Втората световна война, освободен с почести от армията през 1945 г. Мария Ди Сика е имала две мъртви раждания, няма други деца. Антъни е завършил гимназията в „Еразмъс Хол“ през юни 1958 г., работил е една година в магазина за шкафове на Виторио, след това е напуснал и е арестуван за пръв път след една година и една седмица.

— Как ти харесва дотук? — попита ме Пийти.

— Доста рано е хванал улиците. Пат е получил списък на арестите му, така че пропусни тази част и мини към личната.

Пийти отново заудря клавишите.

— Баща му е бил убит при едно нападение скоро след това, както виждаш. А това е извадка от новините за убийството на човек, заподозрян в убийството на Виторио. Даже е носел неговия часовник. Антонио е задържан и разпитван, но са го освободили поради липса на доказателства. Обаче слуховете са били, че Антъни е намерил човека и го е убил.

— Открил си е професията, нали?

— Нещо повече — рече Пийт, — намерил си е и покровител. Хуан Торес.

Името ми беше познато и силно ме стресна.

— Вече сме в гъсталака на кокаиновия бизнес.

— По-добре е да мислиш така — съгласи се той. — Знаеш ли къде стои Торес в организацията.

— Той беше в проклетата лека категория доста дълго, спомням си. След това стана нещо, което го избута право нагоре по стълбата.

Пийт кимна и задъвка долната си устна.

— Беше изчезнал за месеци по едно време и когато се появи, малко бе порасъл. Накрая проумяхме: Торес беше откривател. Знаеш ли какво е това?

Поклатих глава.

— Родът му е пръснат по цяло Мексико и Южна Америка. Милион братовчеди, разбираш ли? Използвал е тези връзки и когато е имало източник на кокаин го е източвал. Беше никой, нищо, но може би точно затова свърши работата. Каквито са цените по улиците, никаква операция не му се е виждала прекалено дребна, за да се набърка. Торес се е добрал до ръководството, правел е сделките и организацията го е издигнала. О, бил е дяволски добър откривател, наистина. Бил е в самия център на картела Мадлин, когато се е основавал.

Като се протегна през мен, Пийти взе от бюрото си четири снимки и ми ги подаде. На всяка Хуан Торес и Антъни Ди Сика бяха в интимен разговор на различен фон, явно много близки помежду си. Тук Ди Сика беше облечен в скъпи одежди, с бижута на двете ръце.

Пийти отново защрака по клавиатурата и докара сметки за продажби и нотариални актове за две къщи.

— Ди Сика е бил единствената опора на майка си. Тя все още живее в къщата Флетбъш с доходите от две предприятия за химическо чистене, които й е купил преди много години.

— А другата къща?

— Двуфамилна е. И двата апартамента са наети за дълго. Къщата е била на негово име, наемът отива при майката. Според завещанието му тя е наследница на къщите.

— Знае ли Мария какво се е случило със сина й?

— Тук има копие на доклада за нея. Когато Антъни е получил травмата, тя е приела, че ще умре. Събрала е нещата му и го е видяла само веднъж, след като са го пуснали от болницата. Дори не я е познал. Спомнял си е само за нещо, което баща му е направил, казала тя — Пийти изтри екрана и извика друг доклад. — Писмо от лекуващия лекар на болницата, която се е занимавала с Антъни. Той заключава, че Ди Сика абсолютно не си спомня предишния си живот, умствените му способности са тежко засегнати в някои отношения, но е в състояние да води задоволително, макар и минимално, съществувание.

— Какво ми спестяваш за накрая? — попитах аз.

— Някой друг постоянно следи онези двете къщи — отговори той. — Погледни това — появиха се две малки дописки от „Бруклински орел“. — Домът на мисис Мария Ди Сика е нападнат с взлом, но като че ли нищо не е откраднато. Възрастната жена и живеещата с нея икономка са били заключени в килера, докато е траело претърсването. Датата показваше два дни след приемането на Антъни в болницата.

След още един ден мъничка бележка съобщаваше за опит да се ограби друга къща, където живеещите на долния етаж били завързани и устите им запушени, докато крадците са претършували помещенията, след това направили същото и на горния етаж, чиито обитатели отсъствали.

— И двете къщи са принадлежали на Ди Сика — поясни Пийти. — Но понеже нищо не е обявено за откраднато, те са търсили нещо съвсем друго. Сега — каза той натъртено, — прочети това.

Този път заглавието беше по-голямо, под частично замъглената снимка на две изплашени стари дами. Втори път за един месец в дома им са влезли с взлом и този път жените били завързани, устата им залепена с лейкопласт и ги държали безцеремонно на пода в кухнята, докато неканените посетители системно са обръщали къщата с главата надолу. Очевидно не са намерили нищо. Съседите казали, че уличната мълва предполага двете жени да имат много скрити пари в къщата, след като живеели така скромно.

Преди да успея нещо да кажа, Пийти превключи екрана и се ухили.

— Само не ме питай как съм се добрал до това.

Беше копие на банкова сметка. Количеството надхвърляше триста хиляди долара, всички на името на Мария Ди Сика. Вноските бяха редовни и автоматични от няколко източника.

— Нашето момче Антъни е уредило много добре старата си майка. И така, кой е влизал с взлом в къщите и защо? — той се облегна назад и ме погледна. — Или не трябва да питам?

— Мога да ти дам неофициално мнение, Пийти, но за момента ще свърши работа.

— Не е зле.

— Ди Сика е имал някаква съсипваща информация за бандата. Скрил я е някъде преди да го пребият.

С вид на окончателност Пийти изключи машината.

— Край на случая. Умрял е с Антъни.

— Как ли пък не е умрял — възразих аз. — Някой в организацията смята, че Ди Сика внезапно си е спомнил и ми е оставил тайната си.

— Братко!

— Така че ако умре, ще е заедно с мен.

— Само че ти още не си умрял?

— Не, на проклет пръв поглед.

— Но те притискат, както схващам?

Кимнах.

— Копелетата направо ми го казаха. Ще ме очистят, ако не им я изфабрикувам.

— Трепериш ли?

— Твърде дълго съм в бизнеса, дете. Само станах по-предпазлив и държа своя четирийсет и пет калибров със спуснат ударник.

Той ме гледаше със смръщени вежди като събираше мислите си.

— Значи онова обезобразяване на Ди Сика може да е било послание за теб.

— Започва да изглежда така — отвърнах.

— Какви са ти плановете сега?

— Ще видя какво мога да направя, преди да настъпя мината.

— Хич не ти пука, така ли?

— За какво?

— За нищичко. Не искаш гръб, защита… Искаш да си скиташ наоколо сам като първокласна идиотска мишена.

Свих рамене.

— Има много повече като тях, отколкото като теб, дете — казах и зачаках.

Накрая той заяви:

— Те знаят как си, Майк. Оставяш се широко открит.

Усетих, че напрегната усмивка разтяга устните ми и подхвърлих:

— Това е мината, която аз съм заложил.

 

 

Когато тя отговори на телефона, попитах:

— Наистина ли искаш да станеш президент?

Последваха три секунди тишина и знаех, че изучава начина, по който съм произнесъл всяка дума.

— Има много пречки по пътя.

— Мисля, че мога да разчистя някои от тях.

— Как?

Погледнах си часовника.

— Ще бъда при теб след петнайсет минути.

Трябваше само да завия зад ъгъла и направих това за пет минути. Портиерът кимна, обади се в апартамента на Кандейси, след това ми каза да се кача. Както и очаквах, сварих я в средата на приготовленията й, очевидно смутена от това, че е облечена наполовина.

— Ти си истинско копеле — каза тя. — Хайде, влизай.

Хвърлих шапката си на един стол и я последвах във всекидневната. Вървеше срещу светлината и за кратък миг голото й тяло се очерта през прозрачната материя на пеньоара й. Тя се полуобърна, погледна ме закачливо и разбрах, че добре знаеше какво прави.

— Харесва ли ти? — попита.

— Хубавичко.

— Само хубавичко?

— Детенце, ти си адска жена, както е прието да се казва.

— О?

— Особено гола.

— Но ти така си ме видял само веднъж.

— И тогава това също остави впечатление — ухилих й се. — Хайде, иди да се дооблечеш.

— Това ще направя, повярвай ми — тя протегна ръка и взе моята. — А ти, Майк, ще седиш, ще ме гледаш и ще ми разкажеш всичко за президентството — без всякакво колебание ме поведе към спалнята, вкара ме вътре и ми посочи атлазен стол до тоалетката си. — И, разбира се, ще бъдеш джентълмен. Разбираш това, нали?

— Несъмнено.

Сега тя си връщаше за моята игра и гласът ми звучеше дрезгаво. Седнах, но не се чувствах удобно.

Жените се раждат умни. Те започват живота си като малки момиченца и имат основни инстинкти, които преобръщат наопаки малките момченца. И като че ли нищо не губят от тях, само ги подобряват с всеки изминат ден. Могат да си решат косата или да си слагат червило така, че да накарат всеки мъж да усети огнена болка в слабините и сега аз трябваше да седя тук и да я наблюдавам как нарочно разтваря домашния си халат около раменете си, оставя го да се спусне до лактите й така, че да легне върху пълните й гърди и като че ли да се закрепи само на зърната й. Тя се изучаваше в огледалото, езикът й облиза за да навлажни тези чувствени устни преди да ги докосне с пухкавия край на четката.

Отразеният й поглед срещна моя.

— Та какво казваш?

— Полицията е отстранена от случая Пента.

— Нашият офис беше уведомен — повтори трика с езика си.

— Ако вие… Имам предвид теб лично… внезапно налетите на нещо, което ще те постави в заглавия дори по-едри от тези, които си очаквала, когато се втурна в тази афера…

Очите й отново уловиха моите.

— Това ще е поредната стъпка нагоре. Областната прокуратура е следващата.

Сега тя взе четката за коса и я прекара през русата коприна. Това произвеждаше тих змийски звук и мускулите й играеха много нежно при движенията на ръката й. Гърбът на робата й се смъкна почти до талията.

— Твоят офис не е полицейски участък. Все още е една агенция за разследване, ако така предпочиташ.

Веждите й решително се издигнаха, тя остави четката на тоалетната масичка, отново се погледна и се протегна с разперени ръце и пръсти, наведени по странен театрален маниер. Кръстоса краката си, робата небрежно се разтвори, като остави едната й страна оголена до бедрото.

Казах:

— Имаш интелекта и апаратурата да направиш нещо, което ми трябва и да го направиш бързо. Ченгетата там имат нещица, които можеш да получиш, ако правилно си изиграеш картите. Много е вероятно вече да имаш програми в места, от които можеш да измъкнеш информацията, която искам.

Тя сякаш се плъзгаше на стола си докато се обърна с лице към мен — движение, изпълнено с инстинктивна женска хитрост, което удря мъжа по нервните окончания и ме накара да се почувствам отдаден на бавен унес. Тогава инстинктът ми за самосъхранение ме дръпна обратно и я загледах как свива ръце в скута си — движение, което остави робата да падне напълно, така че тя седеше там, сякаш не съзнавайки факта, че прелестните изпъкналости на оголените й гърди ми бяха предоставени за разглеждане.

Тя се усмихна и аз казах:

— Ти си една хубава бестия, лейди.

— Смутен ли си?

— Не чак толкова.

— Лъжеш, Майк.

— Приятно, надявам се.

— Да. Много приятно. Сега какво искаш от мен?

— Нещо изкарва от релси нашата местна организирана престъпна група. То е достатъчно голямо, за да ги смаже, ако излезе наяве и достатъчно голямо, за да се убива с цел да се потули.

Тя рече:

— Я по-добре ми обясни.

— Започна с Антъни Ди Сика — отговорих, след това й изложих детайлите един по един.

Кандейси ме изслуша без да пророни дума, и когато свърших, несъзнателно отново се загърна в робата си, като замислено смръщи вежди. Наклони глава към мен с грижливо забулени очи.

— Без игри?

— Направо, дете.

— Аз съм само помощник областен прокурор.

— Въпреки това разполагаш с власт. Твоят шеф си има достатъчно неща на бюрото, с които да се занимава. Иска преди всичко да попадне в съда.

Подготвителната работа не му е стихията. Кандейси кимна и попита:

— Капитан Чеймбърс ще съдейства ли?

— Защо не? Сътрудничеството между агенциите не е директно участие. На него май и без това му се ще да го зачука на оня балама от Външното министерство.

— О, Бенет Брадли си е на място. Доста е разочарован от това, че не е открил Пента през всичките тези години. Когато съвсем неочаквано името се появи тук… Е, можеш да си представиш какво му е, особено след като са го преместили заради него.

— Добре, добре, на него и без това изобщо не му пука какво правим относно Ди Сика. Иска само да получи последна ясна снимка на това лице Пента. Кога можеш да задвижиш нещата?

Тя се изправи преди аз да успея и ми си усмихна отгоре.

— Още утре сутринта, Майк.

Езикът навлажни устните й, тя протегна ръце и когато ги поех, те леко ме дръпнаха, изправих се и усетих пръстите й, които мачкаха раменете ми.

— Откъде се вземат хора като теб, Майк?

— Защо?

Момичетата могат да правят странни неща и с дрехите си. От едва забележимо движение всичко може внезапно да падне и те са съблечени, и боси, и голи едновременно, извивките на плътта им се притискат върху дрехите ти като нажежено желязо и се напъхват в забранени участъци на тялото ти така, както водата следва релефа на земята.

Устата й беше мека, топлите устни така еластични и живи, че даваха вкус и усещане на целувка без целувка. Наслаждавах се на аромата й, на усещането, че съм обвит от голотата като от възглавница и когато ми дойде много, нежно я отстраних.

Знаех какво означава погледът й. Усмивката й. Ухилих й се и поех въздух, защото тя се връщаше към мен за последен път.

— Ти си истинско копеле — казах аз.

Ъгълът на устата й потрепна.

— Ъхъ.

Гледах я продължително, застанала там — меки, чувствени мускули, които никога не са неподвижни, светлината очертаваше нежните вълнички на тялото й.

— Мислиш ли, че можем да започнем? — попитах.

Тя се усмихна. В очите й имаше блясък.

— Защо не? — отвърна.

Взех шапката си от стола и излязох. Долу имаше прохлада във въздуха и Ню Йорк отново придобиваше онази странна миризма.