Дмитрий Глуховски
Централните новини

Искам да съм роб на галера, помисли си Саша.

Прозорците на тресящата се „деветка“ се бяха запотили от киселия заради снощния махмурлук дъх на телевизионния оператор и звукооператора. Ако стъклото се забършеше с ръкав, през него щеше да се види парализираното и задръстено от пушещи коли Трето околовръстно, обгърнатите от смога бетонни ленти на кръстовищата, мушналите се в ниските облаци кули на „Москва-Сити“ в далечината… Но Саша си представяше, че е на осем години, дошла е зимната ваканция и той пътува с влака към баба си в мъничкото селце край Шаря. И че зад замъгления прозорец се вижда не прокълнатата от Бога „Тройка“, не хилядите долепени един до друг автомобили, а засипаната със сняг железопътна гара, сгушена между клонестите елхи. И че влакът ще потегли всеки момент и красивите заснежени елхи ще започнат да се отдалечават от него все по-бързо и по-бързо, а после ще дойде кондукторката и ще поднесе чаша чай на онези същите подложки и с продълговати хартиени пакетчета захар, на които е нарисуван точно такъв влак, а в него сигурно също седи едно такова момче и се кани да забърше запотеното стъкло, за да погледне заснежените елхи, пийва си чай с точно такава захар — и така до безкрай…

Зазвъня мобилният. Саша изстина, като видя изписания номер, пое си по-дълбоко въздух и отговори.

— Какво, по дяволите?! — нададе вой от слушалката изпълнителният редактор.

— Задръстване… Нищо не помръдва — промърмори Саша.

— А ти не знаеше ли?! Трябваше по-рано да тръгнете! Веднъж в живота ти повериха пряко включване от важно събитие! Заместник-председателят на подкомитета на Държавната дума по ЖКС дава пресконференция за почистването на улиците от нападали листа! А ти какво? Кълна се, че ако до петнайсет минути не успееш да стигнеш до Думата, си труп! Ще направя всичко, за да продължиш до края на живота си да разказваш на телевизионните зрители за задръстванията! И ще работиш за слава и признание, защото повече заплата няма да получиш, ясно ли е?!

— Но…

— А ако ще ми спориш, значи се връщаш веднага обратно в своя Ярославъл! И репортажът за новородените катерички ще си остане пикът в кариерата ти, разбра ли?! След петнайсет минути да си на мястото, да си разгърнал подвижната предавателна станция и да си ми се появил на спътника, разбра ли?!

— Да.

Работата на робите на галерите не е била толкова сложна, помисли си Саша. Нямало е стрес. И най-важното, те не са таели никакви илюзии, че някой ден ще могат да избягат или да станат надзиратели, или дори свободни граждани, затова са гледали с увереност в бъдещето. А тук… През последните две години Саша беше зачислен като стажант към новините на Първи канал и много се надяваше, че скоро ще започнат да му плащат човешка заплата, да му дават нормални събития, може би дори да го изпращат в командировка… А някой ден ще разработи някой наистина блестящ сюжет или ще се добере до ексклузивен материал, или ще направи безупречно пряко предаване от мястото на някоя самолетна катастрофа и тогава ще го забележат… И ще го направят специален кореспондент. А след това ще го изпратят в някой офис в чужбина! В Париж… Или Ню Йорк… А после, после ще го върнат в Москва вече като мастит професионалист и ще го сложат да води вечерните новини… А после ще му поверят собствено аналитично предаване! Разбира се, без истински ексклузив, без репортаж, който да гледа цялата страна, включително телевизионните богове, щяха да минат двайсет, трийсет, че и четирийсет години, докато това стане. Но ако се случеше чудо… Саша замижа и с всички сили си пожела да се случи чудо. Телефонът зачурулика.

Саша погледна към изписания номер и преглътна. Помисли си — може би по-добре да не вдига? После осъзна — не, тогава със сигурност отива в Ярославъл при катеричетата.

— Е, къде си? — изрева изпълнителният редактор.

— Задръстване има… Само стотина метра се придвижихме… — излъга Саша.

— Или след десет минути ще застанеш с разгърнати антени пред Думата, или можеш веднага да си купуваш билет за Ярославъл! — Редакторът прекъсна връзката.

Саша погледна обречено към вече абсолютно застиналото Трето околовръстно. Нямаше да стигне до Думата нито след десет, нито след двайсет минути, нито даже след час. Настъпил беше моментът, в който е добре да се глътне капсула с цианкалий; жалко, че на стажантите в Първи канал не раздаваха такива. Не му беше съдено да стане водещ на аналитично предаване, да взима интервюта от генералния секретар на ООН в Ню Йорк, да лети на задгранични пътувания с президента и дори до заседанието на Госсъвета в Иркутск нямаше да лети, изобщо никъде извън пределите на Москва, пък и в Москва сега щяха да го вържат с вериги за някой допотопен компютър в катакомбите на Първи канал и щеше да удря по клавиатурата, без да вижда дневната светлина… До пенсия. До ослепяване. Та от стотиците току-що пръкнали се костенурки стажанти, които пълзяха в надпревара към океана на славата, към кариерните дълбини, само единици щяха да достигнат спасителната линия на прибоя. Останалите… Точно върху съдбите на останалите е издигнат телевизионният център, ненапразно наречен „Останкино“.

* * *

— Мамка му! — възкликна шофьорът, скочи върху спирачките и повтори още веднъж: — Мамка му!

— Какво стана? — разтревожи се Саша.

— А стига бе! — отвърна шофьорът.

— Какво има? — Саша завъртя скърцащата ръчка, за да свали прозореца.

— Мамка му! — втрещено промълви звукооператорът.

— Ама какво става там?! — Ръчката заяде, Саша отвори вратата и се изсипа право върху асфалта.

Наоколо тълпата шумеше възбудено; вече никой не бързаше да ходи никъде. Заседналите коли бяха разтворили врати и десетки хиляди хора се рояха между тях… И всички гледаха нагоре, снимаха нещо с камерите на мобилните си телефони…

— А стига бе! — носеше се над тълпата.

— О, Господи! — прошепна Саша.

Точно над главата му… огромна колкото целия Черкизовски пазар, изтръгнат от земята с все корени… в прашното московско небе висеше, мигайки с ярки светлини, летяща чиния! Дотолкова не приличаше на нищо земно и същевременно толкова точно отговаряше на земните представи за извънземни космически кораби, че не оставяше никакво съмнение: да, това е той. Извънземен космически кораб. Закрил половината небе, той се спускаше бавно и безшумно и по дъното му струяха светлинни потоци, рисуваха загадъчни знаци, а целият му невъобразимо огромен корпус сякаш се разливаше, леко променяйки формата си. И веднага ставаше ясно колко жестоко бяха грешали всички, които бяха смятали НЛО за секретна разработка на родната отбрана. От създаването на подобен апарат родната отбрана я деляха стотици хиляди години. Корабът продължаваше да се снижава, сякаш възнамеряваше да се приземи точно върху Сашината глава и всъщност върху цялото Трето околовръстно и да унищожи за един миг плодовете на многогодишния труд на московския кмет и останалите асфалтови барони. Хората наоколо започнаха да нервничат, да шушукат, но не можеха да изоставят колите си; като че ли повечето бяха взели мъжественото решение да останат с возилата си до края. Саша не можеше да отмести поглед от чинията.

— Хей, как мислиш… Дали пък да не ти заснема малко картина? — обречено попита операторът, който стърчеше от прозореца на колата. И в този миг Саша осъзна. Това беше онзи шанс, един на милиард. Неговият шанс. Чудото. Той се хвърли към спрялата точно зад колата им подвижна предавателна станция — микробус със спътникова антена, чрез която излъчваха преките включвания. Настървено зачука по вратата с голямото лого на Първи канал — главна буква „П“ в стилно кръгче.

— Разгъваме антената! Ще правим пряко! Лови спътника! — закрещя той на сънените инженери.

Те надникнаха навън, прекръстиха се, засуетиха се около спътниковата антена и започнаха да я разгъват. Саша погледна часовника си: до вечерната емисия новини в девет часа, която гледа като омагьосана цялата страна, оставаха пет минути. Той измъкна телефона от джоба си и набра номера на редактора.

— Пристигна ли? — в гласа на онзи се долавяше недоверие.

— Не! При Савеловска съм! — отвърна Саша и предвиждайки следващите въпроси, побърза да изстреля: — Тук каца НЛО! НЛО! Направо на „Тройката“!

— Сериозно ли говориш? — Гласът на изпълнителния редактор веднага пресипна.

— Сериозно! Вече им казах да разгръщат станцията! Може да успеем да излъчваме пряко в ефир в девет часа! С летящата чиния в кадър! Ще бъдем първи! Това е ексклузивен материал! — редеше бързо Саша.

— Ами давай… — нерешително отговори редакторът. — Ама тя вярно ли е истинска?

— Съвсем истинска! Кълна се в работата ми!

— По дяволите! Ще излъчваме в ефир! Помисли си как да го представиш грамотно — разпореди се редакторът. — Вади камерата, бъди готов всеки момент да започнеш, сега ще погледнем в монтажната какви са днешните новини…

Саша отдаде чест и се втурна към снимачната група. Операторът с неочаквана за непрекъснато пиян тип ловкост вече теглеше кабелите от монтираната на статива камера към станцията с антената. Звукооператорът ровеше в чантата с апаратура в търсене на правилния микрофон.

— Летяща чиния виси над Савеловска гара в Москва… Току-що в Москва до Савеловска гара се приземи НЛО… Снимачната група на Първи канал стана първата, която… В ефир — Александър Огурцов, и аз току-що… ние току-що… С размерите на Черкизовски пазар… От Лужники… От Кремъл… Току-що… — повтаряше на глас Саша, като подбираше правилните думи за прякото предаване.

Когато стигна до височината на трийсететажен блок, извънземният кораб изведнъж застина. Утробата му се разтвори и изхвърли от себе си нещо, което най-много наподобяваше светещо полупрозрачно яйце. То започна да се спуска по спирала надолу, като стремително увеличаваше размерите си. След минута точно пред Саша на износения асфалт на „Тройката“ кацна сияеща капсула, в която беше затворен смътен силует… Пришълец! Господи… Първият истински, документално запечатан контакт с представителите на извънземна цивилизация… Директно по Първи канал! Капсулата беззвучно се разпадна на две половини. Съществото, което излезе от нея, не беше много високо; масивната глава с две огромни мастиленочерни очи беше залепена направо върху хилавото телце.

— А стига бе! — зашепна набожно тълпата. Извънземният плъзна със съмнение поглед по стъписаните земляни в търсене на признаци за разумен живот. Саша смело пристъпи напред и протегна микрофона с изписаната в стилно кръгче буква „П“. Операторът се подаде иззад гърба му и насочи камерата към пришълеца.

— Дайте ни интервю! — рече с придихание Саша. Пришълецът отвори уста, произведе изумителни трели, които започваха и завършваха извън пределите на достъпния за човешкото ухо звуков диапазон, и погледна с очакване Саша. До началото на новинарската емисия оставаха две минути.

— Добре дошли в Русия! — рече предпазливо Саша.

Съществото наведе главата си настрани, замисли се за секунда и изведнъж заговори с човешки глас.

— Приветствам ви! — произнесе отчетливо то със завиден московски акцент. — Дойдохме с мир от съседна галактика. Земята е единствената от планетите, намиращи се в обхвата на нашите кораби, на която съществува разум. Веднъж на десет хиляди години ние посещаваме планетата ви и се опитваме да осъществим контакт с вашата цивилизация. Изкуственото изкривяване на пространството, благодарение на което ние можем да преодолеем това разстояние, изисква огромни количества енергия. Десетте хиляди години са необходими за натрупването на необходимите енергийни запаси.

— А стига бе! — зашумя тълпата.

— За съжаление — продължи невъзмутимо съществото, — последния път човечеството не се оказа готово за установяването на отношения между нашите светове, защото не беше достигнало необходимата степен на развитие. Но този път невероятно ни провървя…

— Всичко ли записа? — прошепна Саша на оператора, докато кимаше учтиво и се усмихваше на пришълеца.

— Касетата май нещо задъвка — отвърна операторът.

— Искаме да предадем важно послание… — продължи извънземният.

— Аз представлявам Първи канал — реши да играе ва-банк Саша. — Ще се съгласите ли да излезете в пряк ефир и да се обърнете към населението на Русия… тоест практически на Земята… след няколко минути? Тъкмо за да предадете посланието.

— Сега всички генератори на нашата планета работят само за удържането на създаденото изкривяване на пространството. Разполагаме с по-малко от четирийсет минути — произнесе съществото.

— Ще успеем! — рече уверено Саша. — Серьожа, включвай! — извика той на оператора.

Звукооператорът омота Саша с кабели — сложи му в ухото слушалка за обратна връзка, защипа на ревера на сакото му мъничък микрофон и застана в готовност, протегнал към пришълеца монтирания на прът микрофон с логото на „Първи канал“. Операторът, който беше изтрезнял напълно, провери сигнала и вдигна палец към Саша.

— Всичко е готово, на спътника сме, връзката със студиото е осъществена! — израпортува в ухото на Саша инженерът на станцията.

— Готови сме! Виждате ли ни? — попита Саша студиото, поглеждайки към покорно застиналия до него пришълец.

— А стига бе! — откликна студиото.

Но в този момент засвири тревожната встъпителна мелодия на вечерните новини и прекъсна възторжените възгласи.

— Драги земляни! — започна пришълецът.

— Тц… Ей сега, само още малко… — прекъсна го Саша. — Още не сме в ефир!

— Добър вечер! — започна водещата от Останкино. — Вие гледате централната емисия новини. В студиото е Екатерина Алексеева. И най-важната новина от днешния ден…

Саша затвори очи, пое си дъх, издиша, опита се да успокои сърцето си… Ето го неговия Тулон! Или Ватерло…

— Председателят на руското правителство днес пристигна лично в Пикалево, за да разреши сложната ситуация в града — каза водещата. — С репортаж от мястото на събитието — Андрей Петров.

— Извинявай, приятел! — казаха от студиото на Саша. — Сам разбираш, премиерът… Ще те пуснем малко по-късно. Остани в бойна готовност!

— … заяви премиер-министърът — иззад девет земи в десета се чу гласът на кореспондента в Пикалево. — Той се срещна с представители на профсъюза на работниците в циментовите заводи. Профсъюзът увери председателя на правителството, че акцията не носи политически характер и е насочена изключително против безотговорността на директорите на предприятията, както и против лекомислието на олигарсите, които…

— Сега, сега — успокояващо намигна Саша на извънземния. — Премиерът, нали разбирате…

— … отбеляза председателят на кабинета. На заседанието, на което освен това присъстваха лично и безотговорните собственици на корпорацията, се проведе и възпитателна акция. Да видим как премина тя… — предложи от Пикалево кореспондентът Петров.

— Ще изнесете ли тук един монитор, а? — обърна се Саша към инженерите; като че ли в Пикалево наистина ставаше нещо необичайно.

На екрана се появи решителното лице на премиер-министъра и веднага след това — бледната физиономия на провинилия се олигарх.

— Сваляйте панталоните, Артьом Борисович — каза студено премиерът и изплющя с офицерския колан.

— Може би не пред хората? — измънка олигархът.

— Напротив — отвърна студено премиерът. — Страната трябва да познава своите герои.

— А така — одобрително рече Саша.

— А така — одобрително зашепна тълпата, която се беше събрала около монитора.

— Ох — каза олигархът. — Ох. Ох. Ох.

— А сега останалите новини — усмихна се Екатерина Алексеева.

Саша се прокашля и ободряващо намигна на пришълеца.

Онзи също веднага излезе от инертното си състояние.

— Президентът на Русия днес се срещна с моряци балтийци. От Кронщат — нашият кореспондент Антон Вержбицки — продължи водещата.

— Извинявай, приятел — изгрухтяха в ухото на Саша от студиото. — Сам разбираш, президентът!

— Президентът — погледна Саша към извънземния и разпери ръце. — Това, изобщо, е свято…

Пришълецът отвори уста с намерението да каже нещо, но издаде само кратка неразбираема трела.

— … който е и върховен главнокомандващ — поясни Вержбицки. — Срещата се проведе на плаца, който помни още идването на Николай Втори. Оттогава жилищните условия на моряците, разквартирувани в Кронщат, забележимо са се подобрили. И днес президентът обеща да продължи строителството на жилища за семействата на офицерския състав.

— Балтийският флот е играл и играе особена роля в руската държавност — каза президентът. — И винаги ще играе. И днес ние връчваме ключовете от новите апартаменти…

— Сигурно ли е, че ще успеем? — обърна се извънземният към Саша.

— Разбира се! — отвърна уверено той.

— Президентът лично произведе изстрел от главното оръдие на ескадрения миноносец „Безудержни“ по учебни мишени. Целта беше поразена. В коментар за последните изпитания на новата ракета „Булава“ върховният главнокомандващ заяви…

— Слушай — намеси се студиото. — Вмъкнаха още един материал за президента, ще потърпиш нали? Трябва. Малко по-късно ще те пуснем.

По дъното на космическия кораб пробягаха червени огньове. Пришълецът се размърда.

— А след обяда президентът посети едно от петербургските училища — усмихна се Екатерина Алексеева. — Там се срещна с първокласниците, за които пътят към света на знанията едва сега започва. Президентът обеща, че всички руски училища ще бъдат стопроцентово обезпечени с учебници, и изрази безпокойството си от отсъствието на единни стандарти в преподаването на история. Той заяви, че училищните учебни материали трябва да минават през особено строга инспекция, за да се изключи напълно възможността от попадането на учебници по история, написани под влиянието на една или друга идеология, в ръцете на учениците. Учебниците трябва да бъдат съставяни от безпристрастни специалисти, професионалисти в своето дело, отбеляза президентът. Недопустимо е, че ревизионистите са намерили път към детските сърца. Не бива да се приравнява подвигът на съветския народ във Великата отечествена война с престъпленията на Хитлеровия режим, заяви той.

— Правилно! — не се сдържа Саша.

— Правилно! — единодушно замърмори тълпата.

— Правилно! — машинално повтори пришълецът и уплашено млъкна. — Времето изтича — каза той на Саша. — Няма да успеем… Енергията привършва… Време е да отлитаме!

— Край, сега свършва това и идва нашият ред! — Саша притисна длани към гърдите си. — Потърпете още мъничко!

— Нещо на президента му се получава по хронометраж повече, отколкото на премиера — замислено каза операторът.

— Някакво изкривяване се получава — плахо се съгласи някой от тълпата.

— Ей сега ще го оправят — поклати глава звукооператорът.

— Трябваше още при премиера — обади се някой от тълпата. — Нещо не достига…

— Край! Пускат те! — изпадна в паника студиото. — Огурцов! Проверка на звука! Давай, кажи нещо, за да уеднаквим нивата…

— Едно, две, три — забърбори Саша. — Извънземен кораб с размерите на Кремъл днес извърши кацане на Трето околовръстно… Пришълците ни уверяват, че… Но да дадем думата… В ефира на Първи канал… За пръв път.

— Готово!

— И изумителна новина от Москва… — Екатерина Алексеева сбърчи вежди.

— Хайде, не ме подвеждай! — кимна Саша на извънземния.

— Извинете… Току-що получихме съвсем пресни кадри от заседанието на правителството на Руската федерация. По горещите следи на събитията от Пикалево председателят на кабинета изиска от подчинените си незабавно да реагират…

— Нали ви казах, че ще балансират новините за премиера — триумфално обяви операторът.

— Да, сега е някак по-добре — с облекчение въздъхнаха в тълпата.

Увисналият в празнотата космически кораб изведнъж издаде продължителен тръбен звук, който накара стъклата да зазвънтят, и хората ги побиха тръпки.

— Повече не могат да чакат — обречено произнесе пришълецът. — Не могат да удържат пространственото изкривяване. Остават пет минути.

— Как не усетихме времето — замислено каза операторът.

— На един дъх се гледа — съгласи се звукооператорът.

— Почакайте! — горещо зашепна Саша. — Трябваше да го излъчат, за да се балансира… Нали разбирате!

Пришълецът направи крачка към спускаемата капсула, застина за миг и с нервна трела се върна при Саша.

— Вие не разбирате какво рискуваме заради вас — промълви той. — Не разбирате какво е заложено… Десет хиляди години!

— Пуснете ни! — примоли се Саша на студиото. — Те трябва да отлитат вече! Енергията им свършва!

— Та нали и ние всичко чуваме — отвърнаха от студиото.

— Какво да направим?

— И с това емисията ни приключва — внезапно изрече завършващата си реплика Екатерина Алексеева. — Благодаря ви, че гледахте централните новини! Веднага след това започват новите серии на любимия на зрителите телевизионен сериал „Дойката отвръща на удара, или Право на любов“.

— Извинявай, старче, материалът ти не влезе в новините — прогърмя в ухото на Саша гласът на изпълнителния редактор. — Но пък имаше наистина важни новини, сам разбираш! Слушай, дали пък твоите зелени човечета няма да останат до емисията в полунощ, а?

Саша не можеше да му отговори. Преглъщаше сълзите си и гледаше как сияещата капсула се възнася към оживелия междугалактически титан. И как той абсолютно беззвучно стартира и с невъобразима скорост се понася нагоре, по-далече от грешната Земя, далече от потискащите московски небеса, към своята далечна-далечна звезда.

 

 

— Утре, между другото, ще има отлични снимки — изведнъж се изкашля редакторът. — С премиера на завод за сачмени лагери. Искаш ли?

— С премиера? Наистина ли? — Саша избърса с ръкав сополите си и плахо се усмихна. — Просто фантастика някаква!