Вътьо Раковски
Концерт за арфа, конячени устни и дъжд

След дълго и нежно бърборене

най-после се престраших. Най-после.

Помилвах косите ти нежно. Повалих

главата ти хубава върху фотьойла

(Ах, каква мека коса! Какви носталгични очи!)

и те целувах, целувах, целувах —

безмилостно дълго, дълго безмилостно

и чувах дълбока и сънна мелодия.

Душата ти свиреше на своята арфа

някакъв много известен концерт —

о, това беше най-световната музика,

която някога бях доловил на света.

 

Навярно Гьоте тъй бе целувал Улрика

(andante amoroso — бавно и искрено),

навярно Яворов така бе впивал устни

в горещите устни на Лора до кръв

(alegro agitato — живо и бързо),

навярно Незвал така Дора Габе бе любил

(capriccioso pizzicato — весело и високо),

навярно Сайферт така…

Беше в един късен ноември. Точно по обед.

Не съм бил на себе си сигурно —

луд съм бил, луд навярно съм бил, луд!

 

На другата сутрин валеше дъжд —

опъваше дълги, накъсани струни

от облачното сиво небе до земята,

свиреше мокро на своята тиха арфа

протяжно и тъжно, протяжно и тъжно,

целуваше нежно зеления връх на Вълтава,

Вълтава се виеше сластно под него

и все не можеше да се изтръгне

от мълчаливата страстна прегръдка.

О, дъжд, спри — о, несретнико дъжд,

разкървавяваш й устните пребледнели,

тя е нежна и слаба жена — Вълтава,

остави я — виках му аз, остави я…

 

Но дъждът беше див, невъздържан, пиян.

Луд е бил — не беше на себе си просто

и я целуваше, целуваше, целуваше.

Безпаметно дълго, безпаметно хубаво.

Тъй както Гьоте Улрика е целувал

(andante amoroso — бавно и искрено!),

Тъй както Яворов жадните устни на Лора

(alegro agitato — живо и бързо!),

Тъй както Незвал (capriccioso pizzicato).

Тъй както Сайферт (ad libidum):

Тъй както аз.