Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
三右衛門の罪, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
johnjohn (2022 г.)

Издание:

Автор: Рюноске Акутагава

Заглавие: Разговор в мрака

Преводач: Дора Барова

Език, от който е преведено: японски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: сборник разкази

Националност: японска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2

Излязла от печат: декември 1986 г.

Редактор: Цветана Кръстева

Редактор на издателството: Ганка Петкова

Художествен редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Емилия Георгиева

Рецензент: Вера Вутова

Художник: Асен Иванов

Коректор: Теодора Гатева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12442

История

  1. — Добавяне

Тази история се случила през дванадесетия лунен месец на четвъртата година от епохата Бунсей[1]. Самураят Хосои Санемон, който се грижел за конете на княз Харунага — управителя на провинция Кага, и получавал възнаграждение от шестстотин коку ориз годишно, убил Кадзума — малкия син на самурая Кинугаса Тахей. И не, да речеш, в открит двубой, а при самозащита. Една вечер някъде в началото на часа на Кучето Санемон се връщал от поетично състезание, когато край Южния манеж Кадзума го нападнал изневиделица с гол меч и си получил заслуженото.

Доложили за това на Харунага и той заповядал Санемон да се яви незабавно при него. Всички, естествено, очаквали такава заповед. Още повече че князът се славел с мъдростта си. Той никога не се доверявал на приближените си, а сам взимал всички важни решения. Не намирал покой, докато не разбере и не премисли нещата от всички страни. Ето една твърде показателна за нрава на княз Харунага история, която ще се опитаме да разкажем накратко.

Известен чрез своите приближени, че един от соколарите му, натоварен да следи къде се събират птици за княжеския лов, открил в оризищата на село Ичикава, околия Ишикава, голямо ято жерави, князът много се зарадвал и още на другия ден призори се отправил с хората си натам. Било наредено за предстоящия лов да се вземе най-добрият сокол — Фуджи-Цукаса, подарен на княза от самия шогун[2], както и други две по-големи и две по-малки птици. Грижите за Фуджи-Цукаса били поверени на самурая Аимото Кидзаемон, ала този ден князът благоволил лично да държи сокола на ръката си. За беда обаче краткотраен порой разкалял пътеката между оризовите ниви, Харунага се подхлъзнал неволно и изтървал сокола. Птицата се стрелнала към небесата и подплашени от шума на мощните й криле, жеравите се вдигнали като облак и се изгубили във висините. Като видял това, Кидзаемон изпаднал в ярост и забравил къде и пред кого се намира, изревал:

— Какво направи, идиот такъв!

В следващия миг обаче се опомнил, рухнал в краката на своя господар и облян в ледена пот, зачакал заслуженото наказание. Харунага се засмял развеселен и казал:

— Виновен съм. Извинявай.

Князът бил толкова трогнат и впечатлен от предания си и прям васал, че още щом се върнал в двореца, го възнаградил с наскоро разорана земя с добив около сто коку ориз годишно, а на всичко отгоре го назначил за управител на своите соколари.

От този ден за любимия сокол на княза Фуджи-Цукаса започнал да се грижи самураят Янаса Сейхачи. Не след дълго обаче птицата се разболяла. Един ден Харунага повикал при себе си Сейхачи, за да чуе какво става с Фуджи-Цукаса и тъй като междувременно соколът бил започнал лека-полека да се съвзема от болестта, Сейхачи заявил бойко:

— Вече е напълно здрав. Готов е дори върху човек да се нахвърли.

Самохвалството на самурая, изглежда, подразнило справедливия и мъдър княз, защото той веднага наредил:

— Щом е така, бъди добър да ни покажеш как птицата ще се нахвърли върху човек.

Сейхачи се видял натясно и от този ден се заел да обучава Фуджи-Цукаса, като поставял на главата на родния си син всякаква храна и стръв, за да подмами птицата. И тъй като от сутрин до вечер все с това се занимавал, Фуджи-Цукаса най-сетне се научил да напада човек право в главата. Тогава Сейхачи доложил на княза, че е готов веднага да покаже на какво е способен любимият му сокол, а Харунага казал:

— Още утре искам да видя как птицата ще нападне отговорника по чайната церемония, самурая Оба Джуген. И нека това да стане на Южния манеж.

На другия ден призори той се явил със свитата си на манежа, заповядал на Оба Джуген да застане в центъра на обширния кръг и дал знак да пуснат сокола.

Птицата се откъснала от ръката на Сейхачи, размахала криле, описала съвършено права линия и се стоварила тежко върху главата на Оба Джуген. В същия миг Сейхачи измъкнал къс меч, с какъвто ловците обикновено отрязвали черния дроб на дивеча, и се метнал към Оба, готов да го съсече. Ала князът извикал:

— Спри! Какво правиш!

Сейхачи обаче не се сепнал от височайшата заповед и като повтарял на глас, че черният дроб на плячката трябва непременно да се извади, замахнал с меча. Това така разгневило княза, че той заповядал да му подадат пушката и тъй като бил твърде изкусен стрелец, още с първия изстрел прострял Сейхачи на земята.

И тъй като бил мъдър и справедлив, Харунага от доста време вече наблюдавал внимателно Санемон. Защо ли? Веднъж при потушаването на бунт Санемон и още един самурай се оказали ранени в главата. Самураят бил ранен между веждите, а на слепоочието на Санемон изскочила огромна, пълна с кръв морава цицина. Харунага ги повикал, огледал съчувствено раните им и попитал:

— Много ли боли?

Самураят побързал да отговори:

— Не само че не ме боли, ами дори следва да съм благодарен на съдбата, че така леко се измъкнах.

Затова пък Санемон смотолевил мрачно:

— Боли и още как. Само мъртвец не би се измъчвал от такава рана.

Тогава Харунага разбрал, че Санемон е удивително честен и прям човек. „Не е способен да излъже, тъй че може да се разчита на него“, минало му през ума.

Ето какъв бил Харунага и затова и сега съобразил, че ще се добере до истината за извършеното убийство само ако лично разпита внимателно Санемон.

Санемон се явил със свито сърце пред княза. Но нито по вида му, нито по държането му си личало да се разкайва. Нещо повече, върху обгорялото му слабо и нервно лице се четяла дори непокорност.

— Слушай, Санемон, разбрах, че Кадзума те нападнал изневиделица — подел веднага князът. — Може би е имал причина да те мрази за нещо, а?

— Не знам да е имал някаква причина.

Харунага се позамислил и попитал този път по-настойчиво:

— Значи не ти идва наум нищо, за което Кадзума да те е мразил?

— Не, не се сещам за такова нещо… Но като се замисля… Всъщност може и да ми е имал зъб за…

— За какво?

— Беше преди четири дни. В школата по фехтовка на вашия достопочтен наставник господин Ямамото Кодзаемон се проведе заключителният турнир и този път на мен се падна да бъда съдия. Е, вярно, че само на двубоите на младите самураи, на които все още не е присъдена титлата майстор. С една дума, бях съдия и на Кадзума.

— А с кого се би той?

— Със самурая Тамон, първородния син и наследник на вашия васал господин Хирата Кидаю.

— И Кадзума загуби двубоя, така ли?

— Точно така, ваша светлост. Тамон докосна два пъти ръката и един път главата на Кадзума, който не успя да му нанесе нито един удар. Тъй че двубоят завърши с три пълни победи за Тамон. Та си мисля, че това е може би причината да затаи неприязън към мен.

— Допускаш, че те е сметнал за пристрастен към другата страна?

— Точно така. Само че аз никога не съм постъпвал несправедливо. Пък и нямах основание да проявявам пристрастие към нито един от двамата. Но Кадзума, изглежда, ме е подозирал, че съм по-снизходителен към противника му.

— А случвало ли се е да се спречкате за нещо. Можеш ли да си спомниш такъв случай?

— Никога нито сме се спречквали, нито дори сме спорили. Ала… — Санемон се запънал, но не защото се поколебал дали да каже, или да премълчи, а защото очевидно търсел най-подходящите думи да обясни мисълта си. Харунага чакал търпеливо. След малко Санемон продължил: — Ала една случка… В деня преди състезанията Кадзума дойде да ми се извини за някаква своя неволна неучтивост. Но аз нито си спомнях за такова нещо, нито се чувствувах засегнат, затова веднага го попитах какво иска да каже. Кадзума се усмихна сконфузен и нищо не отвърна. Видях се в чудо и взех да му говоря, че не си спомням да съм се засягал от негова постъпка или думи, та затова няма за какво да му прощавам. Стори ми се, че ме разбра правилно, защото този път отвърна съвсем спокойно: „Сигурно съм се излъгал…“. И пак се усмихна, но не сконфузено, а някак подигравателно.

— В какво все пак се е излъгал?

— И аз не можах да разбера. Трябва да е някаква дреболия, знам ли… А иначе никога за нищо не сме се карали.

След известно мълчание Харунага попитал:

— А що за човек беше Кадзума? Да ти се струваше мнителен, да речем?

— Не мисля, че беше мнителен, дори напротив — съвсем по момчешки прям и открит… При все че бе малко припрян и избухлив… — Санемон отново замълчал, а след малко казал или по-скоро въздъхнал тежко: — Затова пък срещата с Тамон беше решаваща за него.

— Защо беше решаваща?

— Защото бе издържал всички досегашни изпити и победата би му осигурила майсторско звание. Същото, разбира се, важеше и за Тамон. Изобщо двамата бяха най-талантливите ученици в школата на вашия достопочтен наставник, господарю.

Харунага мълчал и сякаш обмислял нещо. В крайна сметка, изглежда, се отказал и рязко прехвърлил разговора към случилото се в нощта на убийството.

— Значи Кадзума те е причаквал край манежа, така ли?

— Може би. Същата нощ неочаквано заваля сняг и аз бях с чадър. Тъкмо минавах край манежа, когато изви много силен вятър и снегът заблъска напреко, та се наложи да прикрия с полуотворения чадър лявата си страна. В този миг Кадзума се нахвърли върху мен с меча си, но, за щастие, разсече само чадъра и дори не успя да ме одраска.

— Нахвърли се, без да извика ли?

— Така ми се струва.

— А какво си помисли за нападателя?

— Нямах време да мисля, ами отскочих вдясно. Бях вече и бос — дървените ми сандали отхвръкнаха нанякъде. Той замахна повторно и разсече ръкава ми. Пак отскочих, измъкнах меча си и замахнах. Може би точно тогава съм пронизал гърдите на Кадзума, защото той извика…

— Какво извика?

— Не разбрах. Чух само разярения му вик и едва тогава разбрах, че е Кадзума.

— Позна го по гласа ли?

— Не, не по гласа.

— А защо реши, че е Кадзума? — Харунага се втренчил настойчиво в Санемон.

Самураят мълчал. Харунага повторил строго въпроса си. Но Санемон гледал упорито в краката си и не отварял уста.

— Е, защо все пак — вече направо неузнаваем, попитал князът.

Срещу Санемон седял сякаш съвършено друг човек. Впрочем да се преобразява внезапно бил един от любимите трикове на Харунага. Все така отпуснал глава, Санемон най-сетне разтворил плътно стиснатите си устни. Ала думите, които излезли от устата му, не били отговор на въпроса на княза, а покорно самообвинение.

— Аз, Санемон, извърших тежко престъпление, като погубих с меча си един от вашите най-добри самураи.

Харунага повдигнал в недоумение вежди, ала погледът му бил все така безмилостно суров.

— Кадзума имаше основание да ме ненавижда, защото като съдия аз се поддадох на слабост и… — продължил Санемон.

Харунага се учудил още повече:

— Но нали току-що каза, че си отсъждал съвсем безпристрастно. И че към никого от двамата не си имал предпочитание?

— Не точно това разбирам, като казвам слабост — продължил Санемон, подбирайки старателно всяка своя дума. — И, разбира се, с нищичко не спомогнах нито Тамон да победи, нито Кадзума да загуби. Но нима това е достатъчно, за да твърдя, че съм постъпил абсолютно безпристрастно? Всичките си надежди възлагах на Кадзума. Изкуството на Тамон е суетливо, нервно. В името на победата той е готов на всякакви непочтени прийоми и единствената му мисъл е на всяка цена да срази противника. Изкуството на Кадзума е съвсем друго — благородно и вдъхновено. Той винаги е готов да се бие честно и открито с противника си. Дори ми се струваше, че след няколко години Тамон изобщо няма да може да се мери с Кадзума…

— Защо тогава тъкмо на него отсъди загуба?

— Ето там е цялата работа. В душата си исках да победи той. Само че бях съдия, а съдията е длъжен да забрави личните си предпочитания. Когато заставаш с ветрило в ръка между готовите за бой бамбукови мечове, твой дълг е да следваш само повелята на небесата. Това е моето верую, затова по време на техния двубой се стремях към абсолютна справедливост. Ала както вече казах, в душата си се молех да победи Кадзума, затова и везните в сърцето ми се накланяха в негова полза. И за да ги изравня, трябваше, естествено, да пусна малка тежест в чашката на Тамон. Едва по-късно разбрах, че съм попрекалил — бил съм твърде добър към Тамон и твърде жесток към Кадзума. — Санемон пак се умълчал за известно време, но князът не го подканил, а зачакал търпеливо да продължи. — Двамата се изправиха един срещу друг, вдигнаха мечовете си и застинаха, втренчени във върховете им, ала никой не започваше пръв. Изведнъж Тамон издебна подходящ момент и понечи да докосне маската на Кадзума. Кадзума нададе боен вик, мигновено отби удара и от своя страна докосна ръката на Тамон. Тъкмо оттук започна моята несправедливост. Веднага прецених, че ударът е точка за Кадзума, но още докато го помислих, се запитах смутено дали пък мечът му не бе атакувал твърде слабо. Този въпрос разклати решимостта ми и вместо да вдигна съвсем заслужено ветрилото над главата на Кадзума, не направих нищо… Двамата пак сякаш застинаха един срещу друг и започнаха да се дебнат. Този път Кадзума насочи пръв меча си към ръката на Тамон, който отби удара и на свой ред опря острието си в ръката му. Ударът на Тамон беше много по-слаб от този, който преди малко му бе нанесъл Кадзума. Или ако не по-слаб, то в никакъв случай не бе по-добър. Но аз веднага вдигнах съдийското си ветрило над главата на Тамон. С една дума, първото стълкновение завърши с победа на Тамон. „Какво правя!“, мина ми през ума, но ведно с ужаса някакъв вътрешен глас ми нашепна, че съдията не може да греши, а аз си мисля, че не съм прав само защото съм на страната на Кадзума…

— Какво стана после? — попитал леко раздразнен Харунага, понеже Санемон отново замълчал.

— Двамата пак кръстосаха мечове и застинаха. Това беше най-дългото изчакване в двубоя. Изведнъж Кадзума замахна светкавично и докосна гърлото на противника. Ударът беше удивително чист и точен. В следващия миг обаче мечът на Тамон се опря о маската му. Тогава аз вдигнах ветрилото право напред, за да обявя, че резултатът е равен. Но нищо чудно и да се бях излъгал. Нищо чудно да не бях разбрал кой от двамата удари пръв. И все пак ми се струва, че единият меч докосна по-рано гърлото, отколкото другият маската… Така или иначе, противниците отново се приготвиха за бой. Отново пръв нападна Кадзума и посегна към гърлото на Тамон. Грешката му бе, че вдигна острието малко по-високо, отколкото трябваше. Тамон се прицели по-ниско — в гърдите му. Последва яростна схватка, но в крайна сметка Тамон се добра до маската на Кадзума…

— Е и?

— И нанесе великолепен удар. Предимството на Тамон бе очевидно за всеки в залата. След тази загуба Кадзума започна да нервничи. Видях това и още по-силно ми се прииска той да победи. Но колкото по-силно желаех това, толкова по-мъчително се колебаех да вдигна ветрилото над главата му. След миг двамата пак се вкопчиха, но кой знае защо този път Кадзума направи опит да се доближи плътно до Тамон. Казвам „кой знае защо“, понеже знаех, че Кадзума никога не прибягва до подобни прийоми. Направо ахнах от изненада. Пък и как да не се изненадам. Тамон бе на път да се предаде, но в последния миг успя да отбие решително удара. Последната схватка бе наистина от глупава по-глупава… Тъй че аз за трети път вдигнах ветрилото над главата на Тамон… Ето, в това се състои моята несправедливост. Може би добавих едно-единствено перце на везните на съвестта си. Ала равновесието се наруши и Кадзума загуби този толкова важен двубой. Затова си мисля, че той е имал право да затаи неприязън към мен.

— Това ли ти подсказа, че не друг, а Кадзума е нападналият те през нощта човек?

— Не мога да отговоря със сигурност, господарю. Само че като си мисля за това сега, струва ми се, че дълбоко в душата си се чувствувах малко гузен. Затова реших, че нападналият ме изневиделица е Кадзума.

— Излиза, че съжаляваш за смъртта му?

— От все сърце съжалявам. И най-жестоко се упреквам, задето отнех, както вече казах, живота на един от най-добрите ви самураи — промълвил Санемон и пак свел глава. Въпреки зимния студ по челото му избили едри капки пот.

Князът, който изведнъж станал отново приветлив и добър, кимнал няколко пъти великодушно и отсъдил:

— Добре, добре. Разбирам какво ти е на сърцето. Вярно, че постъпката ти не заслужава похвала, но вече нищо не може да се направи. Просто занапред… — но не довършил, а изгледал Санемон и попитал: — Когато си замахнал с меча, вече си знаел, че насреща ти е Кадзума, нали? Защо тогава не го пощади?

При тези думи Санемон вдигнал гордо загорялото си лице и в очите му блеснали неотдавнашните непокорни пламъчета.

— Не можех да го пощадя. Длъжен бях да го убия. Санемон е ваш покорен слуга. А освен това е самурай. Беше ми жал за Кадзума, но не можех да съчувствувам на разбойник!

Декември 1923 г.

Бележки

[1] 1821 г. — Б.пр.

[2] Военнофеодален вожд. — Б.пр.

Край