Йордан Хаджиев
Насаме по служба

Живееха в нашия край един голям-голям началник и един малък-малък подчинен. Срещнеха ли се, единият правеше път на другия, поздравяваше го и чакаше да му отговорят. Но другият не го забелязваше и не му отговаряше.

Днес тъй, утре пак тъй. И нашият подчинен се отчая. Страда колкото страда и възропта. Срещна един ден своя началник и също не го позна. По-точно си каза наум: „Не ща да те зная!“. Добави и още нещо.

Добре, но този началник можел да чете мислите на подчинените си. Цар Соломон едно време бил такъв и този да се метне на него. Подир туй ела да видиш разговор по служба! Единият зад широкото си бюро, другият в тесните си гащи.

— Защо ти, подчинен на моя подчинен и дребен дребосък, не поздравяваш угоднически, съгласно правилника за поздравяване на началници? И защо мислиш наум, без да си съгласувал? И защо ме нарече такъв-онакъв мълчешката?… Гледай сега как ще те настъпя с копито, че да разбереш кой какъв е, овца такава!

— Овен такъв! — помисли нашият.

— Млък! — ревнал оня и свил уши, защото освен дарбата на цар Соломон, можел да си мърда и ушите. По ушите познавали какво мисли.

— Ама аз съм…

— Няма „аз съм“, защото ти не си! — ударил бюрото онзи. — Тука само аз казвам „аз съм“, а ти, той, те, не сте и няма да бъдете, додето АЗ СЪМ!… Изобщо кой си ти? Има ли такъв? Може ли да се каже, че тука сме двама?

— Само ти си, другарю началник!

— Ще казваш: „Ти си ми, другарю началник!“. Ти си ми баща и майка, господ и енорийски свещеник, римския папа и ротния фелдфебел!… Аз съм ти икона на стената, кандило с масло, въздуха дето дишаш, даже онзи, дето свети на небето! Господ! Повтаряй: „Аз съм господ!“.

— Аз съм Господ!

— Не ти бе, аз! Кажи: ти си Господ!

— Няма Господ!

— Има бе! Къде по-умни хора са го измислили! Аз съм Господ, защото хвърлям светкавици и гърмя! Назначавам и уволнявам! Не ща атеисти! Знаеш ли, че като пусна една мълния с химикалка, ще изгориш на вятъра! Те тия приказки — има-няма Господ — са за кръжока. Просветни форми, дрън-дрън дрънканици! Виждал ли си даскал в униформа?… Я помисли, от кого зависиш? На кого се молиш? Чии заповеди изпълняваш? Кой ти дава пари за хляб и швепс? От кого се стряскаш нощем?…

— От жената.

— Аз съм ти и жената, и балдъзата, и тъщата, щото те храня и гоня, щото ме мразиш и ме обичаш, щото те раждам и те погребвам — когато ми скимне! Ще си научиш чорбаджията!

— Няма чорбаджии вече!

— Има! Аз съм чорбаджия, над мене има други чорбаджии, а ти не си и калфа, нямаш вуйчо владика, нямаш чичо квартален отговорник и си нищо, нищо и половина — повтаряй!

— Ти си нищо, нищо и половина…

— Не „ти“ бе, „аз“! Почни отначало, щото ще те пратя на проверочен изпит за незнание кой съм! Това е първата заповед на всяка вяра: да нямаш други Господ, освен началника! Не си чел кодекса! Повтаряй: за нещене да зная кой съм!

— За нещене да зная кой си!…

— Глупак! Отде ми дойде на главата! Повтаряй точно! Кажи: „Отсега каквото каже началникът, това ще мисля! Каквото не е казал, няма да го мисля!“.

— Каквото каже началникът, ще мисля. Каквото не е казал, няма.

— И като го срещна, няма да си казвам наум…

— И като го срещна, няма как да не си казвам…

— Наум! Не пропущай!

— Няма да пропущам!

— И ще редя приказки за него като за светия!

— И ще го подреждам като светия!

— И ще му целувам ръка!

— Къде ще ида!

— Никъде няма да ходиш! Отсега и додето съм началник! Освен ако те пратя в командировка.

— Освен ако те пратим в командировка. И подир туй.

— Подир туй няма нужда. Само додето съм тука… Ти още тука ли си! Марш да те няма, че ще метем! Кажи на чистачката да дойде!

И нашият малък-малък подчинен, какво да прави, излязъл. Бавил се някое време, пък се върнал.

— Другарю началник — рекъл, — чистачката я няма. Не може ли ние да Ви изметем?