Юлиан Немцевич
Паун и славей

Паунът се надува и с опашка святка,

излитат от перата му искри.

И вярно, красотата му е рядка —

рубин върху челото му гори.

И не пера, а наниз от елмази,

сапфири сини, слънчеви топази!

И всеки, зърнал чудните пера,

е възхитен от тяхната игра.

Един въздиша от почуда:

— Каква невероятна птица, виж!

— По красота с коя ще я сравниш?

Тълпата ври, от любопитство луда.

Но изведнъж, страх сякаш го разтърсва,

кръгът се скъсва.

Един през друг се втурват млади, стари.

И всеки нека другите да изпревари.

Какво преследват? Примамлива цел ли?

Отсреща в храстите звучаха трели.

Съзвучия летяха на възбог.

Там се задъхваше гласът на славей.

Е, кой каквото иска да решава,

но пред пауна повече ни покорява

на славеите песенния слог.

Тъй мислел някога и Меценат,

като напускал царския палат —

поискал при Хораций да живее,

по-близо до стиха му чудодеен.