Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хогбените
Оригинално заглавие
Pile of Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Нова Орбита“, броеве 49,50,51-52/1992 г.

История

  1. — Добавяне

Нашият Лемуел има три крака, затова го нарекохме Великолепния. Когато започна войната между Севера и Юга, Лемуел беше вече поотраснал и се наложи да крие излишния си крак между лопатките си, за да не предизвиква подозрения и клюки. Кракът под дрехата на гърба го оприличаваше с камила, понякога трепереше от умора или го шляпаше по гръбнака, но това не го притесняваше много. Тъй де, приемаха го за най-обикновено двукрако! И той беше щастлив.

Ние, Хогбените, неведнъж сме налитали на бели. Сега кашата се разбърка заради нехайството на Великолепния. Към всичко той се отнасяше пет за четири.

Не бяхме се виждали с Лемуел цели шестнайсет години. Той живееше в горите на Юга, а нашето семейство — в Северен Кентъки. В началото бяхме решили да идем до него по въздуха, но когато облитахме Пайпървил, кучетата на земята побесняха, хората наизскачаха от къщите си и се зазапяха към небето. Бяхме принудени да се върнем. Татковият татко рече, че трябва да идем на гости при роднината по нормалния начин, като хора. Аз не обичам да пътешествам нито по суша, нито по вода. Когато през 1620 година плавахме към Плимът Рок, излезе ми душата. Колко по-приятно е да се хвърчи! Но с дядото не спорехме, татковият татко си е глава на семейството.

Татковият татко взе под наем един камион и качихме на него цялата багажерия. Е, за бебето не се намери веднага място — то тежи около триста фунта, пък и коритото му заема страхотно много място. Затова пък с дядото мина без проблеми: напъхахме го в торба от юта и го мушнахме под седалката. Стягането на багажа, разбира се, легна на моите плещи. Татето цапардоса шише пшенична водка, заподскача на главата си, припявайки: „Лети планетата през глава, през глава, през глава…“ Чичо пък изобщо не рачи да тръгва. Опъна се на сламата в яслата и каза, че ще поспи десетина години.

— И защо не си седите в къщата? — мърмореше той. — Половин хилядолетие всяка пролет тръгвате нанякъде като мухи без глави. Стига, повече не съм ви компания…

Тъй и си тръгнахме без него.

Разказвали са ми, че когато нашите се нанесли в Кентъки, било голо и пусто, та трябвало здравата да се изпотят, за да се устроят. Ама Великолепния не щя да бачка на строежа и отхвърча на юг. Заживя си там тихо и безбурно, събужда се веднъж на година-две, за да се натряска до шапката. Само тогава осъществяваме с него мозъчна връзка.

Оказа се, че Лемуел се е устроил в една срутена мелница в планините над Пайпървил. Когато стигнахме, първо видяхме на балкона Лемуеловите бакенбарди. Самият той похъркваше в един фотьойл — очевидно сънуваше нещо приятно, затова и не се събуди, когато падна. Не го събудихме. С общи усилия вмъкнахме коритото, а подир това татко и татковият татко разтовариха пиячката.

В началото имахме грижи до гуша — в къщата не се намери нито троха. Великолепния го е подкарал съвсем тузарски, дори чорба не си вари. Изтарикатил се е да хипнотизира живеещите в околните гори еноти и те сами му се сервират за обед. Докъде ли не води мързелът! Енотите са доста чевръсти в лапите и Лемуел ги кара първо да застелят масата, а после сами да се изпържат. Интересно — дали поне ги корми? А когато му се припие — просто е срамно да се говори! — събира над главата си малко облаче и си устройва дъжд право в устата.

Впрочем, не ни беше до Лемуел. Мама разопаковаше багажерията, тате прилапа стомната с пшеничена и пак на мен се падна да мъкна тежестите. Това щеше да е половината беда, ама се оказа, че в мелницата няма никакъв електрически генератор! Пък нашето бебе не може без електричество и татковият татко го сърба като камила. Великолепния естествено не си беше мръднал пръста да има вода във вира и реката, кажи-речи, беше пресъхнала. С мама здравата се измъчихме, докато направим в курника огнище.

Истинските неприятности обаче започнаха, след като за нашето идване надушиха местните власти.

В един прекрасен ден, когато мама си переше на двора, се появи някакъв гадняр и страшно се изненада на присъствието ни (аз също се бях току-що измъкнал на двора).

— Хубав ден, нали? — казва мама. — Искате ли да пийнете, господине?

Непознатият отвръща, че няма нищо против, и аз му подавам кратунка с нашата пшенична. Едва не издъхна от първия гълток, но после си изпи дажбата и не поиска повече, като каза, че щом сме толкова гостоприемни, можем да го нагостим и с нажежен гвоздей, и него ще глътне с удоволствие.

— Отскоро ли? — попита.

— Да — отвърна мама. — На гости при роднина.

Гаднярът вдигна очи към балкона, където Великолепния спеше своя каменен сън.

— А според вас той жив ли е?

— Бъдете сигурен — рече мама, — като краставичка.

— Ние си мислихме, че отдавна е умрял — отвърна гаднярът, — даже и изборен данък не сме му вземали. Сега, надявам се, и вие ще плащате, щом сте се заселили тук. Колцина сте?

— Шестима.

— Все пълнолетни?

— Значи таткото, после този — Сонк, после бебето…

— На колко е бебето?

— Съвсем мъниче, даже няма и четиристотин, нали, мамо? — намесих се аз.

Но мама ми зашлеви един шамар и каза да не се намесвам в приказките на възрастните. Гаднярът ме посочи с пръст и рече, че не може да определи възрастта ми, а аз потънах в земята от срам, защото още при Кромуел обърках сметките и сам не знам на колко съм. В края на краищата лигльото реши да взема изборен данък от всички с изключение на бебето.

— Но това не е всичко — продължи той, отбелязвайки си нещо в бележника. — Освен това трябва правилно да гласувате. Ние си имаме един началник — Ели Генди, и организацията му е като по часовник… За всички — двайсет долара.

Мама ме изпрати да търся пари. У татковия татко се оказа един денар и той ми рече, че го завлякъл още от някой си Юлий Цезар и му е скъп като сувенир, тате опустоши стомната с пшенична и не откри нищо, а у бебето се намериха само три долара. В джобовете на Великолепния намерих само старо гнездо на скворци с две яйца в него.

— Нищо, утрото е по-мъдро от вечерта — казах и попитах гадняра: — А злато може ли, господине?

Мама пак ми зашлеви един, а гаднярът се развесели и рече, че със злато е още по-добре. Накрая си тръгна през гората и внезапно хукна така, че петите му заплющяха — насреща му се показа енот със сноп клонки за огън в лапите си. Значи нашичкият Лемуел пак е огладнял.

Започнах да търся отпадъци, за да ги превърна в злато, но на другия ден ние вече бяхме зад решетките.

Всички можехме да четем мислите на обикновените хора и предварително си знаехме за ареста, но не предприехме нищо. Татковият татко сбра всички ни освен бебето и Великолепния на чардака и ни обясни, че трябва да пазим в тайна способностите си и да не събуждаме подозренията на местните жители.

По време на речта му аз се опитвах да погледна към паяжината в ъгъла и татковият татко заставяше очните ми ябълки да се обръщат към него, а след това продължаваше:

— Срам ме е за тукашните мошеници, но по-добре да не ги дразним. Инквизиция вече няма и нищо не заплашва здравето ни.

— Не е ли по-добре да скрием огнището? — попитах аз, но вместо отговор получих поредния шамар от мама с препоръка да не прекъсвам възрастните.

— По-лошо ще стане — поясни тя действието си с думи. — Сутринта тук тършуваха детективи от Пайпървил и огледаха всичко.

— Направихте ли пещера под къщата? — попита татковият татко. — Чудесно. Скрийте ни нас с бебето там, пък вие отивайте. — И добави в любимия си старчески маниер: — Колко тъжна е съдбата на човек, попрехвърлил времето си на този грешен свят и дочакал мрака на времената, осветявани само от слънцето на долара. Дано им приседнат тия долари в гърлото… О, не бива, Сонк, казах го просто така, не им внушавай да гълтат долари. Да се постараем, чада мои, да не обръщаме излишно внимание върху себе си. Ще се измъкнем някак.

Татковият татко се скри с бебето в пещерата, а нас ни арестуваха и ни откараха в Пайпървил, където ни настаниха в сграда с множество клетки като в птичарник. Откараха също и похъркващия Лемуел, но така и не се събуди.

В птичарника тате използва любимия си номер и пак успя да се натряска. Даже не беше номер, не беше фокус, а си беше направо магия. Сам тате не можа да даде никакво обяснение и непрекъснато намекваше за някаква дяволия. Казваше например, че в човешкото тяло алкохолът се превръща в захар. Но как ще става в тялото захар, след като попада не в тялото, а в корема? Явно, без магия не става. Нещо повече, тате рече, че с помощта на ензими изхитрил кръвната си захар да се превръща обратно в алкохол и тъй да си остава нальокан, колкото си иска. Ясно, тези негови приятели, ензимите, са абсолютни факири! Е, той си предпочиташе натуралния алкохол, но тези страхотни номера на магьосниците с ензимите направо ми взеха акъла!

От затвора ме откараха в някакво помещение, пълно с хора, дадоха ми стол и започнаха да ме разпитват. Аз се правех на тапа и твърдях, че нищо не знам. Но внезапно някакъв субект рече:

— Тези горски жители са съвсем първобитни, но в курника им има уранов реактор! Те, разбира се, не са си го построили сами!

Публиката направо остана като гръмната.

Пак започнаха с всякакви въпроси, но нищо не откопчиха и ме върнаха обратно в птичарника.

Леглото ми гъмжеше от дървеници. За да ги унищожа, пуснах от очите си особени лъчи и едва тогава забелязах някакъв никакъв човечец с небръснати бузи, опнал се на горния нар. Погледна ме изумено и запремига на серии.

— Втасвал съм във всякакви пандизи и с кого ли не съм скучал по кафезите, ама с дявола съм за пръв път. Наричат ме Амбрустър, Стинки Амбрустър, лежа за бездомничество. А ти за какво, приятелче? Да не си преджобвал?

— Радвам се да се запознаем — отвърнах. — Сигурно сте много образован, от никого не съм чувал такива изискани изречения… Нас ни прибраха без никакви обяснения, всички, даже спящия Лемуел и пияния тате.

— И аз бих цапардосал някоя и друга чашка — отбеляза господин Амбрустър. — Може би тогава нямаше да ми изхвърчат зъркелите заради това, че ходиш, без да докосваш земята.

Наистина толкова бях се объркал от разпита, че не знаех какво правя. Излезе, че в чуждите очи се правя на идиот. Олях се от извинения.

— Нищо де, нищо, отдавна го чакам — завопи господин Амбрустър и се почеса по брадата. — Поживях си, налудувах се в удоволствия, нищо чудно, че взе да ми мърда… Ама вас за какво все пак ви арестуваха?

— Казват, заради реактор, в който цепим урана, но това са глупости. За какъв дявол ще цепя урана? Виж, да цепиш борина си е друго.

— Абе, дай им го този реактор, иначе няма отърване. Това е голяма политическа игра — изборите са след седмица. Ще заговорят за реформи и старчето Генди ще им запуши устите.

— Всичко това е интересно, но ние трябва бързо да се приберем.

— А къде живеете?

Казах му и господин Амбрустър се замисли.

— Сигурно вашата къща е на оная река, по-скоро рекичка… на Голямата Мечка?

— Даже не рекичка, а ручей.

— Генди я нарича Голямата Мечка — разсмя се господин Амбрустър. — И изкара от това име купчина мангизи! Ручеят е пресъхнал от петдесет години, но преди десет Генди направи там дига и лапна голямата баница. Така и се казва — „дигата Генди“.

— Че как се правят пари от дига?

— Е, и какво — значи самият дявол не го може? Пък Генди го може. Има си вестник, пък това е все едно открита банкова сметка, ха-ха-ха!

Влезе човек с връзка ключове и отведе Амбрустър. Скоро дойдоха и за мен. Дойдох на себе си в голяма и ярко осветена стая, където бяха и тате, и мама, и Великолепния, и мистър Амбрустър, и някакви мъжища с патлаци. Освен това имаше и някакво сбръчкано джудже с голо теме и подли очички. Него, гологлавия де, всичко го слушаха и се казваше Генди.

— Момчето според мен си е доста глупавичко — започна господин Амбрустър. — Ако е направил нещо, не е нарочно.

Скочиха му и го цапардосаха по главата, а господин Генди ме погледна змийски и попита:

— Кой ви помага бе, момче? Кой построи атомна електроцентрала в бараката? Кажи истината, иначе не отговарям.

Така го погледнах, че и мен мигом за фраснаха по тиквата. Чудни хора, не знаят какви здрави тикви имат Хугбенови! Мен диваци ме удряха с колове по главата, цяло племе, и така се умориха, че дъх не можеха да си поемат, и тогава аз ги почнах… Но моят съсед по килия се развълнува.

— Чуйте, господин Генди… Разбирам каква сензация ще бъде, ако успеете да се докопате до тоя, дето е измайсторил реактора, само че вие и без това ще победите на изборите. Ами ако там няма никакъв реактор?

— Знам кой го е направил — каза господин Генди. — Избягали нацистки престъпници или евреи физици. Няма да се успокоя, докато не намеря виновниците!

— Охо, значи искате да вдигнете шум в цяла Америка? — рече господин Амбрустър. — Сигурно се целите в губернатори или сенатори, пък може и в самата върхушка?

— Момчето каза ли ти нещо? — попита господин Генди.

Господин Амбрустър рече, че нищо не съм казвал. Тогава се захванаха за Лемнуел, но напразно си загубиха времето. Великолепния обичаше и умееше да спи. Като капак по време на сън не си правеше труда да диша и хората на Генди продължаваха да се съмняват дали е жив.

По туй време тате успя да направи шушу-мушу със своите приятели ензимите, тъй че и от него не изкопчиха нищо. Опитаха се да го вразумят с парче маркуч, но в отговор на ударите той само хихикаше глупаво и ме досрамя за него.

Затова пък никой не пипна мама с пръст. Щом някой се приближи, тя цялата пребледнява, покрива се с пот и започва да трепери, а нахалникът бяга като ударен. А един хитряга рече, че тя сигурно има в организма си нещо като ултразвуков лазер. Но това са лъжи и интелигентски номера! Мама просто изпуска свистене, неуловимо за ухото, и го праща право в целта, както ловец в окото на катерица. Това и аз го мога.

Накрая мистър Генди нареди да ни върнат обратно в пандиза и заплаши, че тепърва ни чакат неприятности. Повлякоха Великолепния, останалите си тръгнахме сами.

Господин Амбрустър стенеше върху нара, малка лампичка с абажур от патешко яйце осветяваше темето му и буцата на него. Трябваше да му облъча главата с невидими лъчи, действащи като мехлем (изобщо не знам що за лъчи са, но мога да ги пускам от очите си). Буцата се стопи, господин Амбрустър спря да стене.

— Ама и ти налетя на една работа, Сонк — рече той. — Генди си има планове, и то какви! Той вече мушна в джоба Пайпървил, сега иска да прилапа щата, дори цялата държава… А за това му трябва да прогърми из цяла Америка. Хем и кметско място ще намаже, макар че градът и без това му е в джоба… Кажи честно, да не би все пак да сте имали реактор?

Опулих се.

— Генди е повече от сигурен — продължи господин Амбрустър. — Изпрати физици и аз с ей тези уши чух, че те са намерили при вас уран–235 и графитови пръчки. Моят съвет е: признай им кой ви е помагал. Иначе ще те натъпчат с лекарства, от които почваш да говориш истината.

В отговор посъветвах господин Амбрустър да се наспи, викаше ме татковият татко. Заслушах се в гласа му, звучащ направо в мозъка ми, но тате вече беше се нальокал и само ни прекъсваше.

— Ей, момчето ми, удари едно, намокри си гърлото — закачаше ме тате.

— Затвори глупавата си човка! — скара му се татковият татко. — Стига с глупостите си и се откачи. Сонк!

— Да, татков тате.

— Трябва да измъдрим план за действие.

— Абе ти защо все пак не му удариш едно? — настояваше тате.

— Стига де — не издържах. — Уважавай по-старите, баща ти е. Пък и как да му ударя едно, като сме в различни килии.

— Много просто: свързвам вените ни, по които тече една и съща кръв, в затворен кръг и прехвърлям произведения в мен спирт към теб. В науката това се нарича телепатична трансфузия. Скив само какво става!

Пред мисления ми поглед се появи изпратената от тате схема. Наистина се оказа просто. Е, за Хогбенови, разбира се. Но аз още повече се ядосах.

— Татенце, не принуждавай своя любящ син да изгуби и последната си капка доверие към баща си и да го нарече дърт тъпак. Не ме будалкай с тези модерни лафове, нали знам, че никога не си хващал книга в ръце, просто четеш чуждите мисли, и то отгоре-отгоре.

— Пийни де, пийни! — настояваше тате.

— Кражба на мъдрости направо от чуждите глави — хихикаше татковият татко. — И аз съм го правил. А мога също бързо да избачкам в себе си възбудителя на мигрената и да ти го пробутам, бъчво такава! Сонк, този непрокопсаник няма повече да ни прекъсва.

— Слушам те. Как е при вас?

— Наредихме се отлично.

— А бебока?

— И той. Но ти, Сонк, ще трябва да се поразмърдаш. Оказва се, че всичките ни бели тук идват от огнището, или как сега му казваха… от ядрения реактор.

— Досетих се.

— Кой можеше да предположи, че ще ни разбрицат огнището! Такива огнища ние правим от времето на дядо ми, аз се научих от него. От тези ядрени огнища се появихме и ние, Хогбеновите, защото в тях… как сега му казваха? Тук, в Пайпървил, има доста учени глави, ще трябва да се поразровя в тях…

— При моите деди — продължи след време татковият татко, — хората се научиха да цепят атома. Появила се радиация, подействала на гените и в резултат на доминантни мутации се пръкнало и нашето семейство. Всички Хогбенови сме мутанти.

— Май още Роджър Бейкън беше споменавал за нас, нали?

— Ъхъ. Но той беше наш човек и не разправяше наляво и надясно. Ако тогава бяха разбрали за способностите ни, всички щяха да ни изгорят. То даже сега не е безопасно да им се мяркаме пред очите… С времето, разбира се, ще трябва нещо да предприемем.

— Знам — прекъснах го аз. Ние, Хогбенови, нямаме тайни един от друг.

— Но сега се появи преграда. Хората пак се научиха да цепят атома и се досетиха за нашето огнище в курника. Трябва да го махнем, че да ни оставят на мира. Обаче бебето и аз не можем без електричество, значи трябва да го получаваме не от ядрено огнище, а по друг начин. С това ще се заемеш ти.

Скоро се захванах за работа.

Притежавам способността така да си извъртвам очите, че да виждам самата същност на нещата. Погледнах например към решетката на прозореца и какво да видя — тя се състои от малки смешни топчици, които се тресат, най-тъпанарски се удрят една в друга и изобщо се суетят като вярващи, тръгнали за неделна молитва. Казват, че ги наричали атоми. Като приспах предварително господин Амбрустър, започнах да строя от атомите като с тухли нужните ми комбинации. Е, в началото се обърках и превърнах желязната решетка в златна, но мигом се поправих и я разтворих във въздуха. Щом се измъкнах, пак върнах атомите по старите им места и на прозореца се появи решетка.

Килията ми се намираше на седмия етаж на сграда, половината от която беше кметството, а другата половина — пандизът. Беше вече тъмно и излетях, без да ме видят. Една сова се лепна за мен, но я свалих с плюнка.

Атомното огнище се пазеше от стража с фенери, та трябваше да застина отгоре и да правя всичко от разстояние. В началото изпарих черните работи — „графитите“, както ги нарече господин Амбрустър. После се захванах за дървата, или както той ги нарича „уран–235“, направих ги на олово, а оловото — на прах, който вятърът издуха.

Като свърших с реактора, отлетях за извора на реката. Водата течеше на тънка струйка, в гората също се оказа сухо, а татковият татко казваше, че ни трябва пълноводно русло. Точно в този момент той ми съобщи, че бебето хленчи. Значи трябваше първо да намеря сигурен източник на енергия, чак тогава да развалям огнището. Оставаше само едно решение — дъжд.

Преди това обаче се върнах при мелницата, сътворих и монтирах електрогенератор.

После се вдигнах при облаците, охладих един от тях, засвятка се и като рукна един дъжд… Да, ама ручейчето пак си остана сухо. След продължителни търсения открих дупка в дъното, значи затова от тая река не може и птичка да се напие!

Набързо запуших дупката, за всеки случай изнамерих няколко подземни рекички и ги изкарах на повърхността. След това се върнах при мелницата.

Дъждът се сипеше като от ведро и стражата очевидно беше се скрила на сушина, помислих си аз. Но татковият татко рече, че когато бебето се размъркало, те запушили ушите си с пръсти и с ужас хукнали, където им видят очите. Каза ми да огледам мелничното колело. Трябваше мъничко да се пипне, пък и дървото за тези няколко века се беше изкорубило. Ама каква хитра работа е това колелото! Тече си водата и търкалото се върти, без да му пука от нищо! Можели са да строят някога! Но татковият тате рече, че още не съм виждал Виа Апиа, направена от старите римляни — мостчетата са си направо като новички!

Устроих ги двамата като пиленца в гнездо и полетях към Пайпървил. Сега пък ми се лепна гълъб, трябваше и него да заплюя, иначе двамата щяха да ни забележат.

В пандиза-кметство по всички етажи тичаха чиновници с объркани мутри. А мама ми съобщи, че тримата с тате и Лемнуел се направили на невидими и се събрали на съвещание в една голяма килия в края на затвора. Забравих да кажа, че аз също се направих на невидим и надникнах в килията да видя дали господин Амбрустър се е събудил.

— Татковият тате ни съобщи, че всичко е наред — рече мама. — Струва ми се, че вече можем да си тръгнем за вкъщи. Дъждът силен ли е?

— Направо порой. Тия тук защо се суетят?

— Тъй и не разбират къде сме ние и къде си ти. Ще полетим към мелницата веднага щом надзирателите си отидат.

— Направих всичко, както ми нареди татковият татко — започнах разказа си аз, но точно тогава в края на коридора се чуха възгласи на изумление.

След това към решетката на нашата килия тичешком се приближи един задъхан тлъст енот с наръч съчки, клекна на задните си лапи и започна да кладе огън. Очичките на зверчето бяха направо лъскави от изненада! Явно нашичкият го беше хипнотизирал, без изобщо да се събуди.

Край решетката се насъбра тълпа любопитни, но гледаха, разбира се, не нас, ние си оставахме невидими, а енота. Аз лично съм виждал как еноти разпалват огньове, но сега исках да видя дали Великолепния кара зверчетата сами да си свалят кожите. Но точно хайванчето се приготви да се самосготви, едно от ченгетата го мушна в торбичка и го замъкна нанякъде.

Вече беше съмнало. Отнякъде се чуха викове, а след това завопи глас, който ми се стори познат.

— Мамо — казах, — аз трябва да видя какво правят с бедничкия господин Амбрустър.

— Не, вече е време да измъкне бебето и дядо от пещерата. Казваш, мелчиното колело се върти, тъй ли?

— И още как! Вече имат достатъчно електричество.

Мама изръчка татко и му нареди:

— Хай, по-бързо!

— А не е ли по-добре първо да му цапнем по едно? — заинати се тате, но тя го вдигна и му каза, че трябва да си тръгваме.

Трябваше да унищожа и тази решетка. Дъждът не спираше, но мама каза, че не сме от захар, няма да се стопим. Те с тате подхванаха хъркащия Лемнуел под мишница и полетяха.

— Марш с нас! — викна мама. — Иначе ще те напляскам!

— Ей сегичка! — казах, но останах.

Оказа се, че отново са замъкнали господин Амбрустър в залата за разпити. До прозореца стърчеше господин Генди и пробождаше бедничкия човечец със змийските си очички, а двама други бяха навили ръкава на господин Амбрустър и се мъчеха да боднат ръката с някаква стъклена работа с метален накрайник. Гадни типове! Измъкнах се от състоянието на невидимост и им креснах:

— Не пипайте човека!

В отговор — друг вик:

— Хогбеновото копеле, дръжте го!

Позволих им да ме хванат и натикат върху креслото. И моя ръкав навиха.

— Няма какво да си играем с тях, вкарайте им малко от серума на честността — хищно се усмихна в лицето ми господин Генди. — И майчиното си мляко ще изпееш!

Господин Амбрустър вече го бяха натъпкали, но той настояваше на своето и само повтаряше:

— Не знам къде се дяна това момче. Вече ви казах. Беше там и после го няма…

Цапардосаха го по главата да млъкне, а господин Генди лепна нос до моя и прошепна:

— Ей сегичка ще разберем откъде имате ядрен реактор. Едно боцване — и ще си развържеш човката. Разбра ли?

В същия миг ми вкараха стъклената работа в ръката и впръснаха от серума. Но това ми подейства като ущипване и продължих да повтарям, че нищо не знам. Генди нареди да ми инжектират още, но нямаше никаква полза.

Внезапно някой се втурна в стаята и закрещя:

— Бентът е рухнал! Половината ферми са във вода!

Господин Генди подскочи като ужилен.

— Лъжете! Не може да бъде! В река Голяма Мечка сто години не е имало вода!

Скоро всички се скупчиха и зашептяха за някакви образци и за сбор пред парадния вход.

— Да бяхте се успокоили, господин Генди — посъветва го някой. — Само се пенят…

— Ще поговоря с тях и ще оправя нещата. И без това нищо не е сигурно, а изборите са след седмица.

И господин Генди хукна, останалите — след него. Тогава започнах да се чеша, адски ме сърбеше! О, господин Генди, започвам да се ядосвам!

— Дай да изчезваме — предложи Амбрустър. — Друг случай няма да ни падне.

Изскочихме пред задния вход, обиколихме сградата и видяхме отпред огромна тълпа. Най-горе на стълбището стърчеше Генди, а към него пристъпваше широкоплещест момък, хванал в ръце огромно каменно парче.

— Аз не знам бент, който да няма граница на издръжливост — обяви господин Генди.

Момъкът вдигна камъка над главата си и кресна:

— А какво е кофти бетон, знаеш ли? Че това е само пясък! Един галон вода можа да събори такъв бент.

— Нечестно е! — тръсна глава господин Генди. — Възмутен съм като вас и ви уверявам, че от страна на властите договорът е изпълнен безупречно. И ако компания „Аякс“ е използвала некачествени материали, ще й видим сметката.

А мен адски ме сърбеше, направо не можеше да се търпи. Трябваше нещо да предприема.

Здравенякът направи крачка назад, мушна пръст в Генди и попита:

— Знаеш ли, говори се, че пак ти си сейбията на „Аякс“?

Господин Генди зяпна, разтресе се и отсече:

— Да, „Аякс“ ми принадлежи.

Господи, как ревна тълпата! А момчето направо се задъхваше от възмущение:

— И го признаваш открито?! Значи си знаел от какви лайна е направен бентът! Кажи колко прилапа.

— Единайсет хиляди — призна господин Генди. — Останалото отиде за шерифа, за членовете на градския…

Но разбеснялата тълпа хукна нагоре и не чухме повече нито дума от кмета.

— Виж ти! За пръв път в живота си виждам такова чудо — рече господин Амбрустър. — Какво ли го чака, а? Да върви по дяволите! Затова пък сега ще изхвърлят всички мошеници и най-после в Пайпървил ще си поживеем царски. Освен ако тръгна на юг. Зимата винаги гледам да съм по-близо до слънцето… Не, днес е ден на чудесата. Оказа се, че кой знае как в джоба ми са се пръкнали няколко монети. Да пийнем по този случай.

— Благодаря, но мама сигурно се притеснява — отвърнах. — Как мислите, господин Амбрустър, ще бъде ли вече спокойно в Пайпървил?

— Имах си хас… Е, не веднага. Виж, стария Генди го мъкнат към пандиза. Попадна си на мястото… Не, това трябва да се отпразнува, Сонк! Къде изчезна бе?

А аз вече бях станал невидим. Полетях към къщи да опъна жиците, бяхме вече осигурени с енергия.

Оттогава заживяхме спокоен живот. На нас, Хогбените, спокойният живот и безопасността са най-скъпи.

След време татковият татко разправяше, че сме организирали прекрасно наводнение, макар и не такова, за каквото му е разказвал неговия татков татко. В Атлантида по време на прататковия прататко също правели атомни огнища. Но тия атланти били абсолютни хапльовци — изкарали цели планини с уран, накрая всичко хвръкнало във въздуха и работата свършила с всемирен потоп. Прататковият прататко едва се измъкнал, Атлантида потънала, сега никой дори не си спомня за нея.

Макар че господин Генди влезе в затвора, никой така и не разбра защо той най-неочаквано стана толкова откровен пред хората. Казваха, че сигурно е нещо мръднал. Истината обаче е съвсем друга.

Помните ли дяволския номер на тате: телепатична трансфузия на алкохол от неговата кръв в моята? Та тъй. Когато започна да ме сърби от тоя пуст серум на правдивостта, аз взех, че направих същия номер с господин Генди — той започна да си изплюва камъчетата, а моят сърбеж веднага изчезна.

Такива идиоти само с магия можеш да накараш да говорят истината.

Край