Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La cámara de las estatuas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2012)
Разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)
Корекция
NomaD

Издание:

Хорхе Луис Борхес. Смърт и компас

ИК „Труд“, София, 2004

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

История

  1. — Добавяне

Имало някога в андалуското царство град, в който живеели царете; името му било Лебтит, Сеута или Хаен. В този град се издигала една яка крепост, чиято двукрила порта не служела ни за влизане, ни за излизане — постоянно я държали залостена. Колчем някой цар издъхнел, новият владетел, който наследявал възвишения му престол, със собствените си ръце добавял нова ключалка на портата — и тъй, додето ключалките станали двайсет и четири, по една за всеки цар. Но ето че един зъл човек, който не бил от стария царски род, заграбил властта и вместо да добави нова ключалка, пожелал предишните двайсет и четири да бъдат отворени, за да види какво се крие в замъка. Везирът и емирите го умолявали да не върши подобно нещо; скрили железния пръстен с ключовете и му казали, че е по-лесно да добави една ключалка, отколкото да разбие двайсет и четири, ала той повтарял с удивително лукавство: „Искам да разгледам какво има в оня замък“. Тогава му предложили всички богатства, които успели да съберат — в стада, в християнски идоли, в злато и сребро, ала той не пожелал да отстъпи и отворил портата със собствената си десница (която навеки ще гори в огньовете на пъкъла). Вътре намерил изображения на араби от метал и дърво, яхнали своите бързоноги камили и жребци, с тюрбани, чиито краища се спускали на вълни по раменете им, с увиснали на ремък ятагани и изправени копия в десниците. Всички тези фигури били досущ като живи и хвърляли сенки по пода; даже и слепец можел да ги разпознае опипом, а предните копита на конете не докосвали земята, но и не падали, сякаш жребците се били изправили на задните крака. Голям страх вдъхнали у царя тези изящни фигури, а още повече отличният им порядък и безмълвие, защото всички гледали в една посока — към заник слънце, и отникъде не се чувал ни човешки глас, ни звук на тръба. Това съдържала първата зала на двореца. Във втората се намирала масата на Сулейман, сина на Дауд — дано избавлението бъде и с двамата! Тази маса била изваяна от един-единствен къс изумруд; този камък, както всички знаят, е зелен на цвят, а скритите му свойства са неописуеми, но истински, защото той укротява бури, запазва целомъдрието на онзи, който го носи, прогонва дизентерията и злите духове, носи благоприятен изход на съдебните дела и оказва голяма помощ при раждане.

В третата зала намерили две книги — едната била черна и разяснявала добродетелите на металите, на талисманите и на отделните дни в годината, както и начините за приготвяне на отрови и противоотрови; другата била бяла и поученията й не можели да се разберат, въпреки че буквите били ясно изписани. В четвъртата открили карта на света, на която били изобразени царствата и градовете, моретата, замъците и дебнещите опасности, и всяко от тези неща било означено с истинското му име и с точната му форма.

В петата зала намерили кръгло огледало, принадлежало на Сулейман, сина на Дауд — дано избавлението бъде и с двамата! Цената му била огромна, защото било измайсторено от различни метали и всеки, който се оглеждал в него, съзирал лицата на родителите си и на децата си, още от първия човек, та чак до онези, които ще чуят Тръбата на Съдния ден. Шестата била пълна с вълшебен еликсир, един драм от който е достатъчен, за да превърне три хиляди унции сребро в три хиляди унции злато. Седмата зала изглеждала празна и била тъй дълга, че даже и най-изкусният стрелец, ако пуснел една стрела от прага й, не би сполучил да я забие в отсрещната стена. Там, на тази последна стена, видели издълбан един страшен надпис; царят го огледал и го проумял. Ето какво гласял надписът: „Ако нечия ръка отвори портата на този замък, воините от плът при входа, които изглеждат като воини от метал, ще завладеят царството“.

Това се случило в осемдесет и деветата година от хиджра. Преди да изтече тя, Тарик ибн Заид[1] завладял крепостта и погубил царя, и продал жените и децата му, и опустошил земите му. Тъй плъзнали арабите по цялото андалуско царство с неговите смокинови дървета и напоявани ливади, където човек никога не страда от жажда. Що се отнася до съкровищата, знайно е, че Тарик, синът на Заид, ги изпратил на своя повелител халифа, който ги съхранявал в една пирамида.

(От „Книгата на хилядата и една нощи“, 272-ра нощ[2].)

Бележки

[1] Тарик ибн Заид — или по-точно Тарик бен Зияд — арабски пълководец, започнал завоюването на Испания. През 711 г. минал протока между Африка и Европа, който и сега носи името му в изопачено произношение — Гибралтар (на арабски Габал (Джабал) ал-Тарик) означава Планината на Тарик — бел.прев.

[2] Свободна интерпретация по адаптираната и преразказана книга на сър Ричард Бъртън. Същата приказка — със заглавието „Приказка за един андалуски град, покорен от Тарик бен Зияд“, е разказана през 317-ата нощ в българското издание на „Труд“, превод Киряк Цонев — бел.прев.

Край