Константин Константинов
Мечката

Савата седеше угрижен. Утре беше празникът на Кирил и Методий. Трябваше да се украсят стаите с книжни ленти и цветя, а пък тази година за проклетия цветята в градините бяха малко и босата дружина на Савата не беше събрала още нито един лев за цветни хартии.

През междучасието Савата събра другарите си.

— Бре, да му се не види! — тюхкаше се той. — Ще се посрамим за празника.

Дружината стоеше натъжена. Савата сбърчи вежди, замисли се и най-после викна:

— Няма, няма да се посрамим, хей! Хубаво да знаете! Хайде сега — в час. А на обяд — всички да ме чакате при моста за гората!

След два часа босата дружина вървеше по пътеката над града към Сините скали. Всички бяха тук — Савата, Асен, Коста и Диньо. За да не закъснеят, не бяха обядвали и сега всеки бе захапал комат хляб. Най-напред бързаше с изплезен език Гуджо и току се обръщаше назад да види идат ли всички. Само Марко липсваше. Той още от заранта беше откаран с други магарета в гората за дърва.

Пътеката възлизаше по баира. Долу лежеше градът. Зад него — широкото поле. В небето хвърчаха птички. Бръмчаха забързали пчели. Миришеше на здравец. Минаха през горните лозя. Тук-там се червенееха първите череши. Гладната дружина извръщаше очи нататък, но Савата не ги оставяше да зяпат.

Минаха Змейовите дупки и навлязоха в буковата гора. Тук-там имаше широки поляни, целите на припек, с окъсняла иглика. Малко в страни от горския път Савата спря и рече:

— Сега, момчета, ще тръгнем насам, по тая пътека — и стигнахме.

След няколко крачки излязоха изведнъж на голяма поляна. Слънцето блестеше право в очите им и в първата минута не можеха да видят нищо. Но когато се вгледаха — всички ахнаха. Цялата поляна беше кърваво алена от големи цъфнали божури.

Какво чудо беше то! Като че китен ален килим беше постлал земята. И планинският ветрец гонеше по този килим леки, по-светли и по-тъмни вълни като по червено езеро.

Дружината се слиса съвсем. Диньо хлъцна от радост. Коста викна „у-р-р-ра“ и хукна да бере. Савата, засмян, рече:

— Тука има цветя за пет празника! Видяхте ли, момчета? Сега не ни трябват пъстри хартии. Хайде на работа!

За няколко минути цял куп цветя бяха натрупани — едри, кичести божури, примесени с иглика, здравец и горски люляк. Момчетата седнаха да си починат.

— Това е божурова поляна — каза Савата. — Аз веднъж съм идвал. Тука едно време борци за българската свобода са се били с турците. От юнашката кръв са поникнали тия цветя. Пък сега само мечките идват насам…

— Бате Сава, ами има ли мечка тука? — уплашено попита Диньо. Коста и Асен се спогледаха.

— Как да няма — отвърна Савата, — хе, там, в дола, ходят да си перат руното… А пък тука идват да се сушат и да зобят ягоди.

— Я да си вървим вече, бате Сава — обади се Коста и стана.

— Е-ех, юнаци! — викна Савата. — Уплашихте се само от името й — ами да я видите!… Хайде де!

В това време откъм гората се зачу шум. Някой силно закърши клоне, нещо затрополя, затрещя — идеше право към тях. Дружината изпищя и се смръзна. Диньо закри очи с ръцете си и заплака. Савата извади ножчето си, но не можа да го отвори. Само Гуджо хукна нататък, но без да лае. Изведнъж клоните се разлюляха и един ужасен рев се зачу, после се показа нещо голямо, сиво, с отворена уста и едри зъби.

— Мечката! Мечката! Дръжте се! — изрева Савата.

В същото време Гуджо радостно залая и през клоните се показа главата на Марко, който ревеше:

— А-хъ-а-хъ-а-хъ! — и поздравяваше дружината. Натоварен с дърва, той слизаше в града с другите магарета и бе подушил босата дружина.

Савата веднага скри ножчето в джоба си и викна:

— Тю, брей!… Страхливци такива. Не познахте ли, че е наш Марко! Ами че кой щеше да носи цветята! А пък ти — обърна се той към Диньо, — да не разправяш на никого, че си ревал — да не ти се смеят хората. Лани пак така ни посрами…

Диньо избърса очи и тръгна. Дружината се спусна рано-рано в града и занесе цветя в училището.

И когато бяха вече в двора, Диньо се усмихна и рече:

— Аз, бате Сава, лани Гуджо змей направих, ама ти тази година Марко на мечка престори… Кой кого надмина, а?