Христо Смирненски
Ей таквоз… ей така!

Стяга си денят багажа

и поема дълъг път,

ала още по паважа

твоите крачка сноват,

прелестните ти крачка,

и възбуждат, как да кажа…

ей таквоз на̀… ей така!…

 

Витоша, вещица стара,

тръпне в белия си шал.

Ти си още из булвара,

твоя буен плам е сгрял,

пламък… как да нарека?!

Ти добре го знаеш, Мара?!

Ей таквоз на̀… ей така!

 

Бърза покрай теб пребулен

важен, важен минувач

и несетно откъм Люлин

стели се вечерен здрач.

Аз стоя на своя пост,

а в душа ми чорт притулен

шепне нещо… ей таквоз!

 

Пълната луна разлива

меки сребърни лъчи

и лукаво се подсмива —

има нещо, то личи!

Пак ли някой нощен гост?

Ех, то лесно не се скрива…

Сигур, сигур… пак таквоз!

 

Девет вече, девет става,

глъхне шумния булвар.

Някой тебе приближава,

бърже те прегръща с жар

и поема подръка.

Брей, какво ли пак ще става?

Сигур нещо… ей… така!