Николай Лилиев
Нощта разискря своите градини…

Нощта разискря своите градини,

като цветя звездите се разтварят,

и цъфнали сред висините сини,

предвечната си приказка повтарят.

 

Пред тях заглъхват сънните долини,

и вечерните огньове догарят,

като ненужни свещи пред олтаря

на есента, която бавно гине.

 

О нощ, повей с крила благословени

над моето сърце като ветрило

и освети мечтите неродени!

 

Аз гасна разделен от всичко мило,

и чакам в твоите ръце здрачени

да блесне моят блян като кандило.