Робърт Силвърбърг
Време на промени (55)

55

Дните се превърнаха в празни помещения, отделящи едно пътешествие с помощта на лекарството от следващото. Вършех почти механично служебните си задължения и не обръщах внимание на нищо около мен, живеейки единствено заради сливането. Реалният свят около мен постепенно се изгуби в размити очертания, изгубих интерес към виното, вкусната храна и секса, към делата на Съдийството, търканията със съседните провинции на Вилейда Бортан — за мен всичко това се превърна в сенки и техните сенки. Може би използвах прекалено често лекарството. Отслабнах на тегло, отпаднах, живеех като в мъгла. Все по-трудно заспивах, чувствах непрестанно напрежение, прерастващо на моменти в болка зад очите. Крачех уморен през дните, но още по-мъчителни бяха лишените от отдих нощи. Почти не разговарях с Лоймел, не я докосвах, не докосвах и други жени. Веднъж разгневих Върховния съдия Калимол, отвръщайки на един от въпросите със „Струва ми се че…“ Старият Сегворд Хелалам ми каза, че имам болнав вид и ме посъветва да отида на лов в Изгорените низини със синовете. Но само лекарството притежаваше силата да ме връща към живота. Непрестанно издирвах нови сподвижници и все по-лесно влизах в контакт с тях. Странна беше тази наша група от съзаклятници — двама барони, един маркиз, курва от крайния квартал, архивар от кралските архиви, морски капитан от Глин, бивша любовница на септарха, директор на Търговската банка на Манеран, поет, съдебен следовател от Велис, пристигнал за разпита на капитан Кхриш и много други. Кръгът ни непрестанно се разширяваше. Запасите от шумарско лекарство бяха на изчерпване, вече говорехме за организирането на нова експедиция към южния континент. По онова време броят ни стигаше петдесет. Промяната започваше да става заразителна, Манеран бе обхванат от тази епидемия.