Робърт Силвърбърг
Време на промени (35)

35

В началото започнах да усещам все по-ясно функционирането на собственото си тяло — тупкането на сърцето, притискането на кръвния поток към стените на артериите, движението на течността дълбоко в ушите ми, плавния полет на корпускулярни телца пред очите ми. Постепенно се изостриха сетивата ми към всички външни дразнители, плъзгащите се покрай лицето ми въздушни течения, допирът на халата до бедрото ми, натискът на пода върху босото ми стъпало. Чувах някакъв непознат звук, сякаш бълбукаше вода в тясна и дълбока клисура. Постепенно изгубих връзка с обкръжаващата ме среда, тъй като успоредно с изостряне на сетивата се стесняваше и техният обхват. Не след дълго не бях в състояние да различавам очертанията на стаята, защото виждах само тесен и дълъг тунел, в другия край на който бе Швайц. Зад очертанията на тунела всичко тънеше в мъгла. Страхът отново се пробуди в мен, помъчих се да проясня мислите си, но колкото повече се борех да си възвърна нормалното възприятие, толкова повече се ускоряваше промяната. Стаята се смрачи, покрай лицето ми преминаваха ярки светлинни снопове и ме завладя убеждението, че аз съм онзи, който е отпил от потока на боговете. Почувствах някакво движение, сякаш въздухът покрай ушите ми летеше с бясна скорост. Чух тънък, едва доловим звук, който постепенно се усилваше и накрая прерасна в кресчендо сякаш изпълваше изцяло пространството на стаята, но същевременно не беше болезнен. Креслото под мен се тресеше и пулсираше равномерно, като че ли беше свързано с търпеливите пулсации на самата планета. После, без иначе да настъпи някаква съществена промяна в усещанията ми, аз осъзнах, че от известно време възприятията ми са раздвоени — долавях туптенето на още едно сърце, на втори поток от кръв, която шуртеше в съдовете, нечии други черва се раздвижваха от газове. Но това не беше само ехо, защото ритъмът на тези движения бе различен от моя и заедно тактът на моето тяло създаваше сложна и многообразна симфония. Започнах да се полюшвам, следвайки този ритъм, да пляскам с ръце по бедрата си, да щракам с пръсти и като погледнах през тесния тунел пред мен, видях, че Швайц също се полюшва и пляска с ръце. Едва тогава осъзнах, че онова, което долавям, е ритъмът на неговото тяло. Двамата бяхме свързани в едно. Вече с известно затруднение отличавах неговото сърцебиене от моето и нерядко, поглеждайки към него виждах собственото си зачервено и разкривено лице. Реалността наоколо започна да се разпада, сякаш се втечняваше, заедно с нея си отиваха психологически бариери и умствени задръжки. Вече не мислех за Кинал Даривал като за самостоятелна личност, моят вътрешен глас изричаше „ние“, вместо „аз“ или „той“. Бях изгубил не само своята самоличност, но и представата за себе си.

Доста дълго време прекарах в това състояние, докато в един момент си помислих, че действието на лекарството започва да отзвучава. Цветовете изгубиха своята яркост, стаята започна да приема обичайните си очертания, отново бях в състояние да различавам тялото на Швайц, да отличавам мислите му от моите. Но вместо да почувствам облекчение, че най-лошото е отминало аз изпитвах единствено разочарование, че не бях постигнал стадия на смесване на съзнанията, който ми бе обещал Швайц.

Но грешах.

Първият пристъп от ефекта на лекарството бе отминал, но тепърва ни предстоеше да изпитаме истинското свързване. Швайц и аз бяхме разделени и въпреки това заедно. Нямаше по-истинско душеразкриване от това. Виждах душата му разстлана пред мен като на длан, можех да крача по нейната повърхност, да я изучавам като в музей, да разглеждам тази ваза, да се спирам пред онзи орнамент и да им отделям колкото време пожелая.

Ето го лицето на майка му, обвито в ореол. Огромна подута и бледа гръд, покрита със синкави вени и украсено с розово, твърдо зърно. Следват детските лудории. Спомените от Земята. Виждах, през очите на Швайц, тази прамайка на всички светове, окована и покрита с рани, безформена и безцветна. Но под сивкавия слой от пепел прозираше красота. Това е мястото, където се е появил на бял свят, в този полуразрушен град, към който водят магистрали, с хилядолетна история, ето ги и руините на древните храмове. Виждах зародиша на първата любов. Разочарованието и раздялата. И предателството. А след това отново споделено доверие, растеж и промяна. Пътешествия. Неудачи. Разочарования. Срещи. Признания. Виждах слънцата на стотици светове.

Преминах през всички слоеве на неговата душа, препъвах се в алчност и измяна, подхлъзвах се на злоба и завист, спирах пред устоите на отрицание и бунтарство. Пред мен бе разтворена душата на човек, живял само за себе си.

Но не се отдръпнах от тъмните кътчета на Швайц.

Защото гледах отвъд тях. И там виждах жаждата да срещне своя бог, виждах Швайц, сам на оголената лунна повърхност, приклекнал върху черната скала, под оранжевото небе, протегнал ръка към пустотата. Презрителен и насмешлив, да, но също така страстен, беззащитен, прям и честен. Не можех да го съдя прекалено сурово. Защото аз бях той. Той беше аз. Двамата бяхме обгърнати от собствените си души. И посмеех ли да отрека Швайц, трябваше да произнеса същата присъда и над Кинал Даривал. Душата ми бе изпълнена с топлина към него.

Чувствах, че той също ме изучава. Не му се противопоставях, оставих го свободно да се носи в мен. И през неговите очи виждах онова, което той наблюдаваше в мен. Страхът от баща ми. Благоговението пред брат ми. Любовта ми към Халум. Бягството от Глин. Изборът на Лоймел. Малките неудачи, дребните успехи. Всичко, Швайц. Гледай. Гледай. Гледай. И аз гледах, в отражението на неговата душа. И не изпитвах болка от видяното. Ето я любовта към всички останали същества, заедно с любовта към себе си, помислих си внезапно.

В този миг Заветът се сгромоляса в мен и се разпадна.

Постепенно двамата с Швайц се отделихме, но запазихме контакт помежду си още известно време. Когато накрая той бе прекъснат, почувствах силен резонанс, сякаш се бе скъсала натегната струна. Седяхме мълчаливо. Очите ми бяха затворени. Чувствах стомаха си на топка и осъзнавах както никога досега съществуващата пропаст, която ни дели и ни обрича на вечна самота. Измина доста време преди да погледна през стаята към Швайц.

Той ме наблюдаваше, очаквайки моята реакция. Лицето му бе изкривено в познатата демонична гримаса, широко ухилена уста, ярко блестящи очи, само че сега това изражение не ми изглеждаше толкова налудничаво, колкото като отражение на вътрешната радост. Имаше подмладен вид. Кожата му бе зачервена от вълнение.

— Обичам те — произнесе тихо той.

Почувствах го като удар в лицето. Прикрих се с ръце, сякаш за да се защитя.

— Какво те притеснява? — попита той. — Обръщението, или онова, което се крие зад него?

— И двете.

— Нима е толкова ужасно, че аз те обичам?

— Този човек никога… той не знае как да…

— Да реагира? Да отвърне? — Швайц се засмя. — Не исках да кажа, че съм привлечен от теб физически. Не че това е толкова ужасно. Наистина те обичам, Кинал. Бях в мислите ти и харесах онова, което видях там. Обичам те.

— Преди малко каза „аз“ — напомних му.

— Защо не? Нима дори след всичко, което се случи, трябва да се самоотричам? Хайде, хвърли оковите, Кинал. Знам, че го искаш. Мислиш ли, че онова, което ти казах е неприлично?

— По-скоро е невероятно странно.

— На моя свят в тези думи се крие свят смисъл — рече Швайц. — А тук на тях се гледа като на богохулство. Да не ти позволяват да произнесеш думи като „Обичам те“. Една цяла планета, която доброволно се лишава от подобно малко удоволствие. О, не, Кинал, не, не, не!

— Моля те — промълвих отпаднало. — Този човек още не е преодолял последействието на лекарството. Когато му крещиш така…

Но той не желаеше да се успокои.

— Но ти също беше в моя ум — каза той. — Какво откри там? Толкова ли съм отвратителен? Изплюй камъчето, Кинал. Вече нямаш тайни от мен. Истината. Истината!

— Тогава сигурно знаеш, че този човек те намира за далеч по-достоен за уважение, отколкото е предполагал.

Швайц се изкиска.

— И аз също! Защо да се страхуваме един от друг, Кинал? Вече ти казах — обичам те! Ние се свързахме. Видяхме, че можем да си имаме доверие. Сега трябва да се променим, Кинал. Ти повече от мен, защото ще изминеш по-дълъг път. Хайде. Хайде. Дай глас на сърцето си. Кажи го.

— Този човек не може.

— Кажи „аз“.

— Толкова е трудно.

— Кажи го. Не като неприличие. Кажи го, сякаш обичаш себе си.

— Моля те.

— Кажи го.

— Аз — рекох.

— Толкова ужасно ли беше? Хайде сега. — Кажи ми, какво изпитваш към мен. Истината. От дълбините на душата ти.

— Чувствам топлина… доверие… влечение…

— И обич?

— И обич също — признах аз.

— Тогава, кажи го.

— Обич.

— Не това исках да кажеш.

— А какво?

— Нещо, което не е било произнасяно на тази планета от две хиляди години, Кинал. Хайде, кажи го. Аз те…

— Аз…

— Обичам.

— Обичам.

— Аз те обичам.

— Аз… те… обичам.

— Това е началото — рече Швайц. От лицата ни струеше пот. — Започнахме с това, че признахме обичта си един към друг. Започнахме с това, че признахме способността си да обичаме. Значи вече се обичаме. Нали? Значи вече се обичаме.