Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Time of Changes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 19 гласа)

Информация

Допълнителни корекции
hammster (2016)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВРЕМЕ НА ПРОМЕНИ. 1993. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.4. Фантастичен роман. Превод: [от англ. и предг.] Юлиян СТОЙНОВ [A Time of Changes, Robert SILVERBERG]. Печатница: Абагар, Велико Търново. Формат: 21 см. Офс. изд. Тираж: 3 000 бр. С подв. Страници: 318. Цена: 38.00 лв. ISBN: 1407.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Допълнителна корекция от hammster

17

Зад пределите на северозападната градска порта (където ме отведоха краката) ме задмина тежкотоварен камион, чиито вериги шляпнаха в една дълбока локва и ме напоиха обилно. Спрях, за да изчистя дрипите си от калта, камионът също спря, шофьорът скочи от кабината и извика:

— Тук има съществена причина за извинение. Случилото се с теб не беше преднамерено.

Останах изумен от подобна вежливост и прогоних яда от лицето си. Очевидно шофьорът ме бе взел за някой немощен, прегърбен старец, когато видя кой стои пред него той избухна в гръмогласен смях. Не знаех какво да кажа. Докато мълчах объркано, той продължи:

— В кабината има място за още един пътник, ако имаш желание да последваш поканата.

Веднага си представих следната картина: ще ме закара до брега, там ще се кача на някой търговски кораб за Манеран и когато достигна тази богоизбрана тропическа страна ще се предам на милостта халумовия баща.

— Накъде пътуваш? — запитах аз.

— На запад, към планините.

Толкова по въпроса за Манеран. Въпреки това приех поканата. Шофьорът не ми предложи да подпишем договор за последствия от възможни инциденти, но реших да не обръщам внимание на подобна дреболия. Известно време пътувахме мълчаливо, бях се заслушал в равномерното потракване на веригите по заснежения път и си мислих за нарастващото разстояние между мен и грейлската полиция.

— Чужденец, нали? — запита не след дълго шофьорът.

— А-ха — страхувайки се, че новината за издирването ми вече се е разпространила, реших да наблегна по всякакъв начин на мекия южняшки акцент, на който се бях научил от Халум. Дано в първите думи, които произнесох, да не бе доловил, че съм от Сала. — С теб пътува един жител на Манеран, за когото вашата зима е странна и неприятна.

— Какво те доведе на север?

— Уреждане наследството на майката на този човек. Тя е била родена в Глейн.

— Добре ли се отнесоха с теб адвокатите?

— Парите й се стопиха в техните ръце и не остана нищо.

— Позната история. Значи сега нямаш пари, така ли?

— Правилно — кимнах аз.

— Добре, добре, положението ти е разбираемо, защото този човек също е изпадал в подобна ситуация. Може би ще може да ти помогне с нещо.

Внезапно осъзнах, по това, че избягваше пасивното обръщение на Глин, че той също трябва да е чужденец в тази страна. Погледнах го и запитах:

— Прав ли е този човек, че ти също идеш от другаде?

— Съвършено.

— Акцентът ти е непознат. От западните провинции?

— О, не.

— Може би Сала?

— Манеран — рече той и избухна в простодушен смях. После, като видя объркването ми, допълни: — Добре се справи с акцента, приятелче. Но няма смисъл да се мъчиш повече.

— Този човек не долавя манерански акцент в гласа ти — промърморих аз.

— Защото този човек е живял твърде дълго в Глин — отвърна той.

Дори за миг не бях успял да го измамя, но той не направи опит да разкрие истинската ми самоличност и изглежда никак не се интересуваше кой съм и откъде идвам. Продължихме да разменяме празни приказки. Шофьорът ми разказа, че притежава дъскорезница в западен Глин, нагоре по склоновете на Хюишторите, където растат високите жълто-иглести медни дървета. Малко по-късно ми предложи работа като дървосекач в неговия лагер. Заплащането е мизерно, каза той, но човек живее на чист въздух, правителствените чиновници са далече и такива неща като паспорти и статусни сертификати са без значение.

Естествено, приех. Лагерът бе разположен в необикновено красива местност, над едно искрящо планинско езеро, което никога не замръзваше, защото се захранваше от топъл ручей, идещ от дълбините на Изгорените низини. Над нас се извисяваха покритите с ледени шапки върхове на Хюишторите и недалеч се намираше Глинската врата, проходът, който водеше към Изгорените низини, пресичайки най-суровата част на Мразовитите низини. В лагера работеха стотина мъже, груби, сквернословни, които непрестанно крещяха „аз“, „мой“, без да се срамуват от това, но иначе бяха хора честни и трудолюбиви, с каквито никога досега не бях си имал работа. Планът ми беше да остана тук до края на зимата, спестявайки всичко припечелено, а сетне, когато събера достатъчно да замина за Манеран. От време на време до лагера достигаха откъслечни сведения от външния свят и така научих, че глинските власти издирват някакъв млад принц на Сала, който загубил разсъдък и се скитал из Глин. Септархът Стирон давал мило и драго нещастният млад мъж да бъде върнат в родината си, за да бъде подложен на лечение. Предполагах, че пътищата и пристанищата са следят и затова реших да остана до края на лятото в планината. Така че, в края на краищата прекарах почти цяла година в лагера.

Именно тази година в лагера ме промени най-много. Работехме здраво, сечахме дебелите стволове на дърветата независимо от времето, после ги очиствахме от клоните и ги сваляхме в дъскорезницата. Дните бяха дълги и мразовити, а нощите поливахме с кипящо вино. На всеки десети ден от близкия град докарваха цял взвод момичета за да ни позабавляват. Тялото ми наедря почти двойно, за сметка предимно на мускулите, а на ръст вече надвишавах и най-високите мъже в лагера. Брадата ми беше буйна и гъста и с отиващото си юношество изчезнаха последните детски черти на лицето ми. Намирах дървосекачите за далеч по-симпатични от дворяните, сред които бях прекарал досегашния си живот. Малцина от тях можеха да четат и никой не разбираше от вежливост и етикет, но инак бяха хора весели и простодушни. Не бих искал да си помислите, че само защото непрестанно повтаряха „аз“, „мой“ в държанието си бяха открити и склонни към споделяне на личните преживявания. Тези хора уважаваха Завета и за някой определени неща бяха по-потайни дори от гражданите. Но в душите им сякаш грееше повече слънце, от онези, които предпочитаха да говорят в пасивни и безлични форми и може би именно престоя ми сред тях пося в мен онези бунтовни семена, които по-късно, с помощта на землянина Швайц израснаха в абсолютна увереност в погрешността на принципите насадени от Завета.

Нищо не им казах за моя произход и положение. Можеха сами да се досетят, че в живота си не съм видял тежка работа, а начинът ми на изразяване говореше, че съм човек образован, макар и не задължително от висшето общество. Но аз предпочетох да запазя в тайна миналото си, а и никой не се поинтересува за него. Казах само, че идвам от Сала, за което можеха да подразберат и по акцента ми. Струва ми се, че единствено моят работодател се досещаше, че може би именно аз съм този избягал принц, който така упорито издирва Стирон, но той никога не ме попита за това. За пръв път в живота си бях обикновен човек, без връзка с кралското семейство. Престанах да бъда господарят Кинал, вторият син на септарха, а се превърнах в Даривал, големият дървар от Сала.

Благодарение на тази промяна научих много. Никога не съм обичал да се представям за надут млад аристократ, защото да си втори син, това значи от малък да се научиш на известна скромност. Но независимо от това, винаги съм чувствал, че между мен и обикновените хора има стена. Посрещаха ме, кланяха ми се, обслужваха ме, дори ме глезеха, хората разговаряха тихо в мое присъствие и винаги проявяваха към мен необходимото уважение, дори когато бях малко дете. В края на краищата, аз бях син на септарха, с други думи крал, защото септархът е наследствен владетел от много поколения назад, още от времето на първите заселници на Бортан и дори отвъд тях, през звездите до самата Земя, до изгубените и отдавна забравени династии на нейните древни нации, до онези първи маскирани и изрисувани вождове, които са били издигнати на трона в праисторическите пещери. И аз бях част от тази наследствена линия, в жилите ми течеше кралска кръв и този факт по рождение ме отличаваше от всички останали. Ала докато пребивавах в този планински лагер, постепенно осъзнах, че кралете не са нищо друго, освен обикновени хора, издигнати на високи постове. Не са ги избрали боговете, а самите хора, значи същите тези хора някой ден биха могли да ги лишат от почетните звания. Ако например, Стирон бъде свален от престола, а на негово място се възкачи някакъв прокълнат изповедник от Стария град, нали тогава същия този изповедник ще стане част от мистичната процесия на кралете, а Стирон ще потъне в забрава вовеки? А после синовете на изповедника ще се гордеят със своя произход, както се бях гордял аз, макар че баща им е бил едно нищо през по-голямата част от живота си, а прадедите им дори по-малко от това. Зная, зная, мъдреците ще кажат, че върху изповедника е паднала благословията на боговете, издигнала го е и го е направила свещен, него и потомците му. И все пак, докато сечах дървета по склоновете на Хюишторите, погледнах на кралската власт с други очи и след като самият аз бях запратен на дъното от водовъртежа на събитията, постепенно осъзнах, че не съм нищо повече от един мъж, сред други подобни на мен мъже и винаги съм бил само това. Какъв щях да стана зависеше единствено от моите природни дарби и лични амбиции, а не от случайния пост.

Това познание ме обогати и промени толкова много, че вече не гледах на престоя в планината като на изгнание, а като на приятна ваканция. Забравих мечтите за лекия живот в Манеран и когато вече бях спестил повече от достатъчно за да платя пътя до там, открих, че нямам никакво желание да тръгна. И не страхът че ще бъда заловен ме държеше сред дърварите, а любовта към кристалночистия хюишторски въздух, гордостта от придобитите умения и влечението към тези груби, но честни мъже, сред които живеех. И така аз останах през лятото, есента, посрещнах с тях новата година и напълно забравих мисълта за тръгване.

Сигурно и досега щях да живея там, ако не бях принуден да избягам. През един проклет зимен следобед, когато небето бе оловносиво и се бе спуснало ниско, заплашвайки всеки миг да се разрази във виелица, от града на поредното си посещение пристигнаха курвите. Този път сред тях имаше ново попълнение — девойка, чийто акцент издаваше, че родина й е Сала. Още с пристигането чух гласа й и вече се бях приготвил да се измъкна, когато тя ненадейно ме зърна, зяпна и извика развълнувано:

— Я вижте там! Че това е нашият изчезнал принц!

Изсмях се и се помъчих да внуша на останалите, че тя е пияна, или побъркана, но червенината по бузите ме издаде и дърварите започнаха да ме гледат, сякаш съм напълно непознат. Един принц сред тях? Принц? Наистина? Те шептяха помежду си, сръгваха се и си намигаха. Осъзнавайки какви рискове крие това разкритие, аз веднага заявих, че ще прекарам нощта с момичето, дръпнах я настрана и когато останахме насаме, настоях да признае, че греши. Казах й, че не съм никакъв принц, а най-обикновен дървар. Но тя не повярва нито на една дума.

— Господарят Кинал бе в първата редица на погребалната церемония на септарха — рече тя. — И тогава тази жена го видя, със собствените си очи. И този човек си ти!

Колкото повече отричах, толкова по-убедена бе тя. Нищо не можеше да я накара, да промени мнението си. Толкова бе стресната от откритието, че когато накрая я прегърнах и я положих на леглото, влагалището й бе съвсем сухо и й причиних болка, когато проникнах в нея.

Късно през същата нощ, когато веселбата приключи, при мен дойде моят работодател с угрижено лице.

— Тази вечер, едно от момичетата говори по странен начин за теб — рече той. — Ако онова, което каза, е истина, ти си в опасност, защото когато се върне в селото, тя ще разкаже на всички за видяното и скоро след това полицията ще дойде тук.

— Значи ли това, че този човек трябва да бяга? — запитах аз.

— Изборът е твой. Споменатият принц все още се издирва и никой тук не може да те защити от силата на властта.

— Значи този човек трябва да бяга. На зазоряване…

— Сега — каза той. — Докато момичето още спи.

Мъжът пъхна пачка банкноти в ръката ми, много повече отколкото бях изкарал, аз събрах набързо вещите си и го последвах навън. Нощта беше безлунна и зимният вятър бръснеше безжалостно. Без да промълви една думичка, моят работодател подкара камиона надолу по склона, покрай селцето в подножието, откъдето бе дошла курвата и после пое из равнината.

Утрото ни посрещна в южно-средната част на Глин, недалеч от река Хюиш. Най-сетне спряхме в едно село, наричащо себе си Клаек, шепа разхвърляни каменни къщички сред замръзналия сняг. Останах в кабината, а мъжът хлътна в близката каменна колиба. Почти веднага се появи придружен от някакъв приказлив човечец, който побърза да ни засипе с потоп от обяснения и напътствия. Така съвсем скоро намерихме къщата, която моят работодател търсеше, прихлупена постройка, в която живееше някакъв фермер на име Стамуил. Този Стамуил се оказа русоляв мъж, приблизително с моя ръст, с воднистосини очи и извинителна усмивка. Може би беше роднина на моя работодател, или пък — по-вероятно — му дължеше услуга. Така и не попитах. Във всеки случай, фермерът с готовност се съгласи да изпълни молбата на моя работодател и да ме приеме за квартирант. Моят работодател ме прегърна на раздяла и потъна с камиона в засилващия се снеговалеж. Никога вече не го видях. Моля се боговете да са благосклонни към него, както бе той към мен.