Елин Пелин
Среща

Опълченската рота, в която служеше бае Стоян Гащникът, вървеше по дирите на настъпвящите войски, и служеше ту за гарнизон по градовете, ту за стража по мостовете, ту за охрана на обоза и на железопътните линии, ту за препращане на пленници.

От град на град, от село на село, бае Стоян, загърнат в шарения си ямурлук, въоръжен с кримка, преброди цалата новозаета земя и там някъде, на другия край на света, се установи за по-дълго време като пазач на някакъв мост по едно дълго шосе.

Мястото бе пусто и отдалечено. И в най-голямата нощна тишина, когато и самата рекичка заспиваше, дотук не дохождаше от селата нито ободряващия лай на куче, нито будния глас на петел.

Тук остана да пази бай Стоян с няколко души другари. Те си направиха широка топла землянка, с огнище и комин в дъното, накачиха вътре дрехите и торбичките си, направиха си сламени легла и се отдадоха на своя дълг.

Техните строги, мълчаливи фигури, тежки като камъни, стърчеха денонощно наоколо с такава верност и бдителност, че птичка не можеше да мине незабелязано.

По двете страни на калното шосе непрекъснато се точеха безкрайни обозни кервани. Воловете усърдно и покорно теглеха пълните коли, и техните напрегнати движения говореха за общата, великата стихийна сила на войната, която тласкаше всичкщи напред. През дългата им и задружна работа с хората техният животински инстинкт бе се възпитал да усеща трудността на задачата и важността на далечната цел, затова теглеха колите неуморно. Те не чакаха заканителното подвикване на коларя, ни застрашителното махане на остена. В бавния и тежък ход на тия благородни помощници и другари на селянина, на тия хубави, мълчаливи и поетични символи на дълга и труда, имаше усърдие и доброволно напрежение. Те като своите стопани изпълняваха сега войнишкия си дълг и знаеха, че това, което влачат, не е орало.

Бае Стоян, наметнат с вечния си ямурлук, с кримка при нозе, следеше с очи тия безкрайни върволици от коли и не изпущаше нито една подробност. Воловете, коларят, колелетата, ритлите, оригиналните приспособления за удобства, които през дългото пътуване бе направил някой изобретателен колар — всичко това минаваше под наблюдателния поглед на мъничките бае Стоянови очи, изгубени под надвисналите му вежди.

Понякога той правеше бележки с висок отсечен глас, като че говореше на глухи:

— Хей, момче, спиш ли бе, хей! Я прибери оглавника, че волът го застъпя, ще го покъса.

Или пък:

— Хей, байо, ще загубиш катраника!

При смяна, когато бае Стоявн с другарите сладко се припичаше на огъня в землянката, разговорите пък се въртяха около дневните приключения и той още веднаж кореше непознатите, заминали в неизвестност колари, които бе уловил в небрежност:

— Разкривила му се колата като пияна. Че затегни я бе, човече! На такъв път така ходи ли се!

В политическите разговори, които често се водеха в землянката, бае Стоян не вземаше участие.

Той седеше наведен край огъня, пушеше късата си луличка и час по час подтикваше главните.

Време дъждовно и мъгливо. По цели дни не проглежда никакво слънце. Не се вижда кога съмва, кога мръква и затова нощите им се струваха дълги и тежки. Нямаха и часовник. Това не мъчеше бае Стоян, който бе прекарал без часовник толкова години, но един от неговите другари, селски бакалин, само за това мислеше, и питаше кого де срещне по пътя колко е часът.

Веднаж бае Стоян му каза:

— Не часовник, ами цял будилник ще ти намеря.

И един ден, щом се смени, той се изгуби нанякъде и се върна чак вечерта.

— Ето ви будилника, момчета — каза засмян до ушите бае Стоян и извади изпод ямурлука си едър петел.

Те направиха за него място в колибата и всяка вечер го затваряха там. Затваряше го бае Стоян, като казваше:

— Чакай да навия часовника.

Точно в определено време през ноща и особено сутрин, ясният и звънлив глъс на петела огласяше околността и обаждаше на старите войници колко е часа.

Една вечер при землянката спря на нощувка голям обоз. Накладоха се огньове, писна гайда, и в това пустинно място настана оживление.

Бае Стоян отиде при коларите на разговор, да разпита отде идат, накъде отиват, да чуе новини и да разгледа колите и добитъка. Колите особено му се харесаха.

— Виждам, че не са откъм нас — каза той, — тия са загорски коли — тамошна направа. Хубаво нещо.

Той обикаляше отсам-оттам, надничаше отдолу, дърпаше стърчишката и тупаше похвално ритлите, като че тупаше по гърба някой познат.

Като разглеждаше един нашарен с бои и резки ярем, волът, който лежеше в него и сладко преживяше, протегна шия и духна в лицето на бае Стоян.

— Я! Това е Белчо, наш Белчо — викна радостно развълнуван бае Стоян. — Позна ме, бей, позна ме. Жената писа, че е реквизиран, и аз рекох — прощавай, няма вече да се видим. Пък… то. О, миличкият Белчо, о, добрият Белчо!

Бае Стоян приклекна пред вола и почна нежно да го милва и чеше по челото. Животното протегна глава и сложи влажна муцуна на коляното на своя стар приятел.

— Позна ме, брей! Добиче, пък познава — обърна се той към натрупалите се около него колари. Дойдоха и другарите на бае Стоян.

— Ето го Белчо, дето ви разправях — каза им той, — виждате ли, гост ми дошъл, пък аз мислех, че няма вече да го видя! Хубаво добиче, нали, и теглач, теглач!

Бае Стоян пак почна да го милва.

— Милият Белчо, и той на война тръгнал! Него за всичко го бива!

— Хей, момче — обърна се той към коларя, — да гледаш добичето, брей, чу ли? Я дай тука чесалото!

Бае Стоян взе железния гребен от коларя и се стегна да почисти своя гостенин, който му донесе такава радост.

— Стани, Белчо, стани! Ха така! Вдигни си опашката! У, колко си кален!

И като му говорешие ной-мили и нежни слова, бае Стоян внимателно и грижливо го очисти, вчеса го и го опуха хубаво с метлата. След това намери трици, забърка ги с топла солена вода, поднесе му да яде и отстъпи настрана да го гледа. Умореното животно яде с благодарност, наяде се, облиза се и отправи мили очи към своя приятел, който неотлъчно се въртеше около него.

— Ха, разбирам, трябва да ти е студено — каза бае Стоян и погледна изцъкленото небе, по което трепереха помръзнали звезди.

Той отметна ямурлука си и покри добичето.

— На, да се стоплиш! Гост ми си, не искам да мръзнеш! Ха така — видиш ли, ние доброто не забравяме.

Нощта отдавна бе настъпила. Старите войници вече спяха до огъня в землянката, а бае Стоян още обикаляше своя скъп гост.

Той се прибра късно и цяла нощ не можа да спи. В душата му, възбудена от милата среща с Белчо, се събудиха всички нежни и хубави спомени за дома, за децата, за земята…

На утрото той не дочака ранобудния глас на петела, а стана по-рано и обиколи пак Белчо.

Когато обозът тръгна, бае Стоян тръгна успоредно със своя Белчо и го изпрати чак донякъде си. При раздялата той го спря, помилва го и го целуна по челото.

— Сбогом, Белчо мой!

После се обърна към коларя.

— Слушай, момче, гледай хубаво добичето и… Бог да ви помага!

И като бръкна дълбоко в пазва, той измъкна кесията, развърза я, извади едно грошче и го подаде на момчето.

— На — да се почерпиш, па гледай хубаво добичето, чисти го и го храни.

Когато керванът замина, бае Стоян гледа дълго след него и се върна при другарите си тъжен, като че бе се разделил с най-близък човек.