Морис Льоблан
Осемте удара на часовника (1)

I
НА ВЪРХА НА КУЛАТА

Открехвайки прозореца на стаята си, Ортанз Даниел извика тихо към градината:

— Росини, там ли сте?

— Тук съм — прозвуча отговорът някъде откъм подножието на замъка.

Надвесвайки се навън, Ортанз видя един пълен, червендалест и с много руса брада човек.

— Е, как е? — попита той.

— Как ли? Снощи пак имахме големи разправии с вуйчо ми и с леля ми. Отказват категорично да подпишат документите, които им изпрати нотариусът, за да мога да получа сумата, която моят съпруг ми определи, преди да го отведат.

— Но нали вуйчо Ви, който толкова настояваше за този брак, има тези пари именно поради самите клаузи на договора.

— Това е без значение. Нали ви казвам, че отказва…

— Тогава какво ще правим?

— Е, искате ли сега все още да ме откраднете? — засмя се Ортанз.

— Повече от всеки друг път.

— Не забравяйте тогава, че уважавам всяка добра постъпка.

— Ще направя всичко, което поискате. Знаете много добре, че съм лудо влюбен във вас.

— Но за нещастие аз не съм лудо влюбена във вас.

— Е, не искам да сте чак лудо влюбена, само да ме обичате малко.

— Малко? Но вие сте прекалено претенциозен.

— Тогава защо предпочетохте мен?

— Случайно. От скука… Животът ми е толкова монотонен… Затова реших да рискувам… Е, хайде дръжте, това е багажът ми.

И Ортанз заспуска големите си кожени куфари, които Росини поемаше с ръце.

— Жребият е хвърлен — мърмореше тя. — Ще ме чакате с автомобила си на кръстопътя при Иф. Ще дойда дотам на кон.

— Но това е невъзможно! Не мога да отведа коня Ви.

— Той ще се върне сам.

— Отлично!… Но чуйте…

— Какво има още?

— Кой е този принц Ренин, дето пристигна преди три дни и почти никой не го познава?

— Не зная. Вуйчо ми се е запознал с него по време на лов и го е поканил да му гостува.

— Вие май твърде много му харесвате. Вчера бяхте на толкова дълга разходка с него. Този човек нещо не ми се нрави…

— След два часа вече няма да бъда в замъка и всички ще знаят, че съм избягала с вас. Надявам се този скандал да накара Серж Ренин да поохладнее. Но, стига толкова приказки. Нямаме време за губене.

Ортанз наблюдава известно време как дебелият Росини, огънат под тежестта на куфарите, се отдалечава крадешком по пустата алея, после отново притвори прозореца.

Някъде далеч в парка се разнесоха звуците на еленов рог, който огласяваше, че е време за ставане. После се чу лай на цяла глутница ловджийски кучета. Тази сутрин започваше традиционният лов при замъка Ла Марец. Ежегодно в началото на септември конт д’Еглерош, самият той голям ловец, и съпругата му събираха на него много приятели.

Ортанз започна да се приготвя. Имаше вид на амазонка — роклята очертаваше гъвкавата й талия, а широкополата й кадифена шапка бе като рамка на красивото й лице, увенчано от пищните червени коси. После се настани край писалището и започна да пише прощално писмо до вуйчо си, което по нейни сметки трябваше да бъде предадено чак вечерта. Писмото се оказа трудна задача. Започва го няколко пъти и накрая се отказа от него.

После ще му пиша — каза си тя, — когато му мине яда, и тръгна бързо към високата зала, която служеше за трапезария. В залата горяха едри цепеници. Стените бяха украсени с военни трофеи — старинни оръжия, мускети и пушки. Гостите прииждаха от всички страни и се здрависваха весело с конт д’Еглерош. Той самият бе един от този тип компаньони, които, макар и тежки на вид, живееха само и само, за да ходят на лов. Сега, застанал пред камината с голяма чаша шампанско в ръка, контът се чукаше неуморно с гостите.

Ортанз го целуна равнодушно и подхвърли:

— Но, вуйчо, какво става с вас? Вие обикновено сте толкова сериозен и мрачен?

— Е-е — усмихна се още по-широко контът, — един път в годината… човек може да си позволи изключения…

— Но леля може да ви се скара.

— Леля ти си има своето вечно главоболие и едва ли ще слезе. А и това — подчерта контът многозначително — не е нейна работа, а още по-малко твоя, детето ми.

До Ортанз приближи принц Ренин — млад, много елегантен, с фино, но малко бледо лице, върху което само погледът променяше понякога изражението си: ту много мил, ту много строг, ту много любезен, ту много ироничен.

Той направи лек поклон пред младата дама, целуна ръката й и каза:

— Драга госпожо, позволявам си да ви напомня голямото ви обещание!

— Мое обещание?

— Да. Бяхме се уговорили да повторим приятната си разходка и се опитаме да посетим онзи стар замък, който така ни заинтригува… Наричаха го, струва ми се, Аленгър.

Неприятно изненадана, Ортанз заговори доста сухо:

— Съжалявам много, господине, но една такава екскурзия би била твърде продължителна, а аз съм много уморена. Днес само ще се поразходя в парка и ще се върна.

Настъпи мълчание. Гледайки я в очите, Серж Ренин й прошепна усмихнат, така че да чуе само тя:

— Убеден съм, че ще зачетете дадената дума и ще се съгласите да ви придружа. Това е за предпочитане.

— Но за кого? За вас, нали?

— Уверявам Ви, че също и за вас. Ортанз се поизчерви и запротестира:

— Не ви разбирам, господине.

— Но аз нищо неясно не ви предлагам. Пътят е отличен, а околностите на Аленгър са интересни. Никаква друга разходка не би ви доставила по-голямо удоволствие.

— Прекалено самонадеян сте, господине.

— И упорит, госпожо. Ще ви чакам в околностите на Аленгър.

Ортанз махна нервирано с ръка и не сметна за нужно да отговори. Обърна му гръб, сбогува се с околните и излезе.

Пред стълбите един от лакеите държеше коня й.

Качи се на седлото и пое към гората, чието начало се сливаше с края на парка.

Времето беше тихо и хладно. Ведрото, кристално небе едва се промъкваше между почти неподвижните, леко трептящи листа. Ортанз яздеше по криволичещите алеи, без да бърза. След около половин час издълбаната от потоците пътека я изведе до главния път. Там спря. Не се чуваше никакъв шум.

Росини сигурно е прикрил колата си с угасен мотор някъде в гората близо до кръстопътя на Иф — помисли си тя.

Дотам я деляха не повече от петстотин метра. След като се поколеба малко, тя скочи от коня, върза го едва-едва, така че да може лесно да се отвърже сам и върне в замъка, и като загърна лицето си с дълъг кафяв воал, който се ветрееше над раменете й, закрачи напред. Не се беше излъгала. Още на първия завой видя Росини, който също забърза към нея, посрещна я и я поведе из гората.

— Бързо, моля Ви! О, колко се страхувах да не би да закъснеете… или дори да не промените решението си!… И ето ви най-после и вас. О, нима това е възможно?

Ортанз се усмихна.

— Толкова ли сте щастлив, че, вършите глупости?

— Да, щастлив съм и се кълна, че и вие ще бъдете щастлива.

— Възможно е, но аз няма да правя такива!

— Постъпвайте, както желаете, Ортанз. Животът ви ще бъде като на фея от приказките.

— А вие ще бъдете очарователният принц!

— Ще живеете в най-голям разкош, сред огромно богатство.

— Не искам нито разкош, нито богатства.

— А какво искате тогава?

— Щастие.

— За щастието ви ще се погрижа аз.

— Съмняваме се донякъде в качеството на това, което ще ми предложите — пошегува се Ортанз.

— Ще видите… Ще видите.

Стигнаха до автомобила. Бъбрейки радостно, Росини запали мотора, а Ортанз се зави с едно широко манто. Колата потегли плавно по тревата на тясната пътека и излезе на кръстопътя. Росини увеличи скоростта, но внезапно от гората отекна изстрел и автомобилът закриволичи по шосето.

— Пукна се предна гума — измърмори Росини.

— Съвсем не! — провикна се Ортанз. — Някой стреля.

— Не е възможно, мила моя! Какво приказвате!

В същия миг откъм гората обаче се чуха един след друг още два изстрела. Автомобилът потръпна леко още два пъти.

Росини изскърца със зъби от яд:

— Проби и задните гуми… По дяволите, кой е този бандит? Да можех само да го пипна!

Той огледа гората край пътя, но не забеляза никого. Листата на дърветата пречеха да се види по-навътре.

— Дявол да го вземе! — изруга той. — Права сте била… някой стреля наистина по автомобила. Добре се наредихме. Поне няколко часа не можем да мръднем оттук. Да се залепят три гуми не е лесна работа… Но какво ще правите дотогава, вие, скъпа приятелко?

Младата жена също слезе от автомобила и развълнувана възкликна към Росини.

— Тръгвам си…

— Но защо?

— Искам да разбера кой стреля. И защо. Искам да зная…

— Моля ви поне да не се разделяме…

— Нима мислите, че ще ви чакам цели часове?

— Но какво ще стане със заминаването ни… с нашите проекти?

— Ще говорим наново утре… Върнете се в замъка… и останете там…

— Но моля Ви… това не е по моя вина. Струва ми се, че ми се сърдите.

— Не ви се сърдя. Но съгласете се, че когато се краде жена, се вземат всички мерки, драги мой. Е, ще се видим по-късно.

И Ортанз забърза обратно. За неин късмет откри коня си и препусна в галоп в обратната на Ла Марец посока.

Вече не се съмняваше, че изстрелите бяха дело на принц Ренин.

— Той е… — мърмореше ядосана тя. — Само той е способен на такава постъпка…

Нали сам я беше предупредил: „Ще дойдете, аз съм сигурен, че ще дойдете… и ще ви чакам.“

Ортанз се разплака от яд и унижение. Ако в този момент би се озовала лице в лице с него, сигурно щеше да го удари с камшика.

Пред нея се простираше строгият и величествен пейзаж на територията, с която на север свършваше имението. Стръмнините принуждаваха често младата жена да забавя хода си, въпреки че трябваше да измине десетина километра до целта, до която бе решила да стигне. Въпреки усилията й, скоростта й намаляваше, а физическата й умора засилваше възмущението й срещу принц Ренин. Чувстваше, че го мрази не само заради неокачествимата му постъпка от днешния ден, но и за цялото му поведение през тези последни три дни, заради неговата самоувереност, самочувствие и надменно учтив вид.

Вече приближаваше. На самото дъно на долината се виждаше старият зид, който служеше за ограда на имението. Беше пропукан, обрасъл с мъх и бурени, през които се мержелееха камбанарията на замъка и няколко затворени с капаци прозорци. Това беше имението Аленгър.

Ортанз мина покрай стената и зави. В центъра на пространството пред входната врата, там, където зидът се извиваше в полудъга, стоеше прав пред коня си Серж Ренин.

Младата дама скочи на земята и когато той вече приближаваше към нея, с шапка в ръка, произнасяйки протоколните си благодарности, че е дошла, почти му изкрещя:

— Преди всичко, господине, искам едно обяснение. Преди малко стана нещо необичайно. Някой отправи три изстрела срещу един автомобил, в който се намирах аз. Вие ли стреляхте?

— Да.

Ортанз едва не онемя от смайване.

— Значи признавате? — заекна тя.

— Госпожо, аз просто отговарям на зададения ми от вас въпрос.

— Но как посмяхте?… С какво право?…

— Не съм ползвал никакво право, госпожо, а изпълних един дълг.

— Наистина ли! И какъв е той?

— Дългът да ви защитя от един мъж, който иска да се възползва от нещастията ви в живота.

— Господине, забранявам ви да говорите така. Аз сама отговарям за действията си и решенията ми са взети при пълна свобода…

— Госпожо, чух разговора, който водихте тази сутрин през прозореца си с г-н Росини, и ми се стори, че не беше нито сърдечен, нито радостен. Признавам напълно нахалството си и огорчението, което ви причиних с намесата си, и най-искрено моля за извинение, но исках дори с риск да бъда възприет като простак, да ви дам възможност да размислите още няколко часа.

— Всичко е обмислено, господине. Когато реша нещо, не се отказвам лесно от него.

— Но, госпожо, понякога се получава и иначе. Ето сега например, вместо да бъдете там, вие сте тук.

Младата жена се смути. Цялата и злоба изчезна. Тя разглеждаше Ренин с учудването, което човек, когато се изправи срещу хора, различни от другите, способни на необикновени подвизи и същевременно, може би заради това и по-галантни и по-незаинтересовани. Разбра, че поне в случая Серж Ренин наистина няма задни мисли и сметки, наистина, както сам бе заявил, изпълняваше кавалерския си дълг спрямо една жена, която според него е поела погрешно по опасен път.

Отмервайки бавно думите си, той каза:

— Госпожо, зная твърде малко за вас, но и то е достатъчно, за да изпитам желанието да ви бъда полезен. Известно ми е, че сте на двадесет и шест години и сте сираче. Преди осем години сте се омъжили за племенника на конт д’Еглерош, който изпаднал в особено душевно състояние, полудял, и трябвало да бъде затворен в лудница. Затова, от една страна, вие не можете да получите развод, а от друга, понеже зестрата ви е пропиляна, сте принудена да приемете издръжката от вуйчо си и да живеете при него. Контът и контесата не се разбират, а средата ви е скучна. Преди години първата жена на конта е избягала с първия мъж на контесата. Двамата пренебрегнати съпрузи свързват съдбата си от мъка, но в новия си брак откриват само разочарования и неприятности, последствията от които понасяте и вие. Животът ви е еднообразен и протича в самота през повече от единадесет месеца в годината. Един ден срещате случайно г-н Росини, който се увлича по вас и ви предлага да избягате. Вие не го обичате, но скуката, чувството, че младостта ви отлита, нуждата от разнообразие, желанието за авантюри… ви кара да се съгласите с една ясна цел — един ден да се освободите от влюбения Росини, като наивно се надявате, че един такъв скандал ще застави вуйчо ви да ви даде сметка за вашите пари, което ще ви осигури самостоятелен живот. Ето какво сте намислила и затова сега трябва да избирате: или да останете в ръцете на г-н Росини… или да се доверите на мен.

Ортанз го изгледа продължително. Какво искаше да й каже? Какъв бе смисълът на това предложение, което й правеше така неочаквано, като приятел, който не иска нищо друго от нея освен доверие?

След кратко мълчание Ренин улови конете за поводите и ги привърза наблизо. После се зае да огледа внимателно тежката врата, чийто крила бяха укрепени допълнително със заковани накръст греди. Един афиш от състояли се преди двадесет години избори, залепен върху тях, показваше, че оттогава никой не е прекрачвал прага на сградата.

Ренин изкърти един железен лост от оградата край входа и гнилите греди скоро подадоха пред усилията му. Под една от тях се показа ключалката. Той извади тогава нож с много остриета и инструменти и се зае с нея. Скоро вратата се отвори. Пред очите им се разкри поляна, обрасла с папрат, простираща се до една запустяла продълговата сграда с олющена на места мазилка.

В четирите и края се издигаха кули, съединени помежду си с нещо като осеяна с бойници тераса.

— Не бързате вече, нали — обърна се принцът към Ортанз, — преценете спокойно тогава какво ще правите, и ако господин Росини успее втори път да ви убеди да тръгнете с него, давам ви честната си дума, че вече никога няма да се изпреча на пътя Ви. Но дотогава останете с мен. Вчера бяхме решили да поразгледаме замъка, не искате ли да го направим сега? Така хем ще ни мине по-бързо времето, хем, мисля си, ще видим интересни неща.

Принцът говореше така убедително, че просто не можеше да му се откаже. Той сякаш едновременно и заповядваше, и молеше, и младата жена дори не се и опита да му противоречи, а волята й омекваше все повече и повече. И тя тръгна след него по полуразрушеното стълбище, в края на което се виждаше нова врата, подсилена с греди, заковани накръст.

Ренин я отвори пак по същия начин и двамата се озоваха в широк, покрит с бели и черни плочи хол, обзаведен със стари шкафове и черковни столове и украсен с дървени щитове и остатъци от стари гербове, изобразяващи кацнал на камък орел. Под потъналите в прах и паяжини пердета се показваше друга врата.

— Това май трябва да е вратата на салона — разсъждаваше гласно Ренин.

Отварянето този път стана по-трудно и само след силен удар с рамо той успя да отвори едното крило.

Ортанз вървеше мълчаливо до него и с все по-голямо учудване наблюдаваше голямото майсторство, с което спътникът й отваря врати. Сякаш чул мислите й, Ренин се обърна и обясни със сериозен тон:

— Това е играчка за мен, защото съм бил и ключар.

Неочаквано тя хвана ръката му и прошепна:

— Чуйте!

— Какво? — запита той.

Тя му даде знак да мълчи и настоя да се вслуша. Почти веднага той промълви:

— Наистина, странно.

— Но, слушайте… слушайте!… — смаяно повтори Ортанз. — Боже мой, нима е възможно?

От някъде, недалеч от тях, долитаха на равномерни интервали слаби, но ясни камбанни удари. Вслушвайки се по-внимателно, разбраха, че биеше стенен часовник. После дълбоката тишина на мрачната зала беше нарушена и от ритмичното тиктакане, предизвикано без съмнение от невидимото тежко махало. И двамата бяха силно изненадани — наистина, как бе възможно един толкова малък механизъм да продължава да работи след толкова години в отдавна мъртвия замък… В това имаше някакво чудо, но как би могло да се обясни?

— Но тук — прошепна Ортанз, която не смееше вече дори да повиши глас, — тук съвсем никой ли не е влизал?…

— Никой!

— Но това е невъзможно! Невъзможно е този часовник да е работил цели двадесет години, без да бъде навиван?

— Невъзможно е!

— Но тогава?

Серж Ренин откърти мълчаливо капаците и отвори трите прозореца.

Пред очите им се разкри салон, в който цареше абсолютен порядък. Всички мебели бяха на местата си. Не липсваше нищо. Тези, които някога го бяха обитавали и които сигурно са прекарвали по-голямата част от времето си в него, изглежда, са го напуснали, без да вземат нищо. Книгите, които бяха чели, дребните украшения, подредени по масите и нишите — всичко стоеше по местата си.

Ренин се спря пред стария стенен часовник, поместен във висок, богато украсен шкаф. През покрития със стъкло кръгъл отвор се виждаше махалото. Той отвори вратичката: окачените на въженцата тежести почти бяха стигнали до мъртвата си точка.

Но в тоя миг механизмът заработи отново. Часовникът отби осем удара с ясен глас, който младата жена вече никога нямаше да забрави.

— Наистина чудо — възкликна Ренин, — този прост механизъм се навива веднъж седмично.

— И вие не намирате нищо необикновено в това?

— Не, нищо… или почти нищо — каза той, като изведнъж се наведе и измъкна от дъното на шкафа една металическа тръба, скрита от погледа нейде под тежестите. Вдигна я към светлината.

— Далекоглед — отбеляза замислено той. — Защо ли са го прикрили там?… И е фокусиран за гледане на максимална далечина… Много странно… Какво ли означава това?…

В този миг часовникът започна да бие пак. В тишината отекнаха нови осем удара. Ренин затвори капака му, но взе далекогледа със себе си и продължи внимателно огледа си. Една широка врата водеше от залата към малка стаичка, вероятно пушалня. И нейните мебели бяха по местата си. Само пирамидата за пушки в една от витрините беше празна. До нея върху една богато украсена мраморна плоча висеше календар, показващ датата 5 септември.

— О! — извика смаяно Ортанз. — Вижте днешната дата!… Та те са късали листчетата до 5 септември… Днес е годишнина от този ден! Какво невероятно съвпадение!

— Невероятно — промълви и Ренин… това е годишнината от тяхното заминаване… до днес са изминали точно двадесет години.

— Съгласете се — настоя тя, — съгласете се, та всичко това просто не е възможно.

— Да… така е… и все пак, въпреки това…

— Но имате ли поне някаква представа какво се е случило?

Ренин замълча, преди да отговори:

— Най-много ме заинтересува скритият далекоглед… захвърлен на това място в последния миг… За какво ли е служил? От прозорците тук се виждат само дърветата в градината… и без съмнение подобна е гледката и от другите прозорци… Замъкът се намира в долина с ограничен хоризонт… За да гледат през далекогледа, е трябвало да се качват най-горе… Искате ли да се качим?

Ортанз се поколеба. Любопитството й бе възбудено от тайнствеността, която лъхаше от всеки миг на тази авантюра, и тя бе готова да върви навсякъде с Ренин и да му помага в издирванията, с каквото може.

Изкачиха се по главната стълба и стигнаха до една просторна площадка на втория етаж, от която започваше спираловидна стълба.

Най-горе имаше открита тераса, която бе заобиколена от двуметров парапет.

— По него е имало отвори, които после са били зазидани — посочи Ренин. — Вижте, някога те са служили за бойници, но сега са запушени.

— Е да, но струва ми се, че и тук далекогледът не би могъл да се използва, затова ще трябва май да слезем пак обратно.

— Не мога да се съглася с вас — възрази той. — Ако следваме логиката, все пак би трябвало да е за наблюдение и далекогледът би могъл да бъде използван именно оттук.

Ренин се хвана със силните си ръце за парапета, повдигна се над него и огледа оттам цялата долина. Големите дървета на парка ограничаваха видимостта, но в края му, там, където той се разсичаше от една гориста могила, видя друга, по-ниска, полусрутена кула, която се намираше на около седем-осемстотин метра разстояние.

След малко огледа повторно местността. Изглежда, според него решението на загадката бе именно в използването на далекогледа. И тя веднага би могла да бъде разрешена, ако се открие как е бил използван той.

После Ренин заоглежда последователно бойниците. Една от тях, или по-точно мястото, където би трябвало да бъде, привлече вниманието му. В центъра на последната, сред гипса, с който беше запушена, имаше отвор, запълнен с пръст, върху който бяха поникнали растения.

Ренин изскуба и изхвърли пръстта. Откри се дупка, широка около двадесет сантиметра в диаметър, която минаваше през цялата дебелина на стената. Когато се наведе и погледна в нея, видя, че тесният отвор насочва погледа над хълма, точно към обраслата с бръшлян кула.

В дъното на отвора имаше жлеб, направен така, че да фиксира положението на далекогледа.

Ренин избърса лещите, постави оптическия прибор в отвора и внимавайки да не измести зрителната линия, доближи окото си до окуляра.

Наблюдава неподвижен и безмълвен около половин минута. После се изправи и каза с развълнуван глас:

— Погледнете — гледайте внимателно… лицата под шапките…

— О-о-о! — възкликна Ортанз изплашена, — но това е ужасно!

В осветения център на зрителното поле на далекогледа тя видя една потресаваща картина. На площадката на полуразрушената кула, чиято насрещна, обрасла с бръшлян стена бе по-висока и в случая служеше за фон, бяха прострени върху купчина камъни сред безредно поникнали храсти две човешки същества, мъж и жена.

Или по-точно това, което бе останало от тях, две тъжни подобия на мъж и жена, които някога са имали дрехи и сега още личаха следите от шапките им, но които нямаха вече нито очи, нито лица, нито Плът.

— Кой ли ги е отнесъл там? — прошепна Ортанз.

— Никой.

— Но тогава как са се озовали там?

— Този мъж и тази жена са умрели навярно преди много, много години там горе, на кулата. Телата им са изгнили под дрехите, а гарваните са ги разкъсали и отнесли…

— Но това е ужасно! Това е ужасно! — повтаряше пребледняла Ортанз, а върху лицето й се бе изписала гримаса на отвращение.

Половин час по-късно двамата вече напускаха замъка Аленгър. Преди да си тръгнат, бяха ходили вече до кулата с бръшляните, по-голямата част от която се бе превърнала в руини. Вътрешността й бе празна. Изкачиха се с голяма мъка много трудно и бавно по натрошените каменни и дървени стълби, парчета от които се търкаляха на земята. Задната част на кулата опираше във външната ограда на парка. Странно защо, Ортанз бе крайно изненадана от това, принц Ренин се отказа от по-нататъшни проучвания, сякаш вече нищо друго не представляваше интерес за него. Дори в гостилницата на близкото село, в която се отбиха да се нахранят, вече не говореше за случая, и единствено тя разпитваше гостилничаря за запустелия замък. Но и това се оказа напразно, защото човекът бе дошъл отскоро в този край и не можа дай съобщи нищо. Не знаеше дори и името на собственика.

Поеха след това по пътя към Ла Марец. Ортанз непрекъснато се връщаше към страшното зрелище. Но Ренин бе вече весел и поне изглеждаше така, бе съвсем безразличен към него.

— Но кажете най-после какво ще правим — възкликна накрая нетърпеливо Ортанз. — Нима е възможно да оставим всичко това така. Трябва да вземем някакво решение.

— Наистина — съгласи се той, — налага се да вземете едно решение. Господин Росини трябва да знае най-после какво има да става и дали решението ви е в негова полза.

Тя вдигна рамене:

— Е! Не ставаше дума за това. Но засега…

— Какво засега?

— Засега трябва да узнаем чии са тези два трупа.

— Ами Росини?

— Росини ще почака. Но аз не мога да чакам.

— Тъй да е. Той може би и без това още не е успял да залепи гумите. Но все пак не е ли по-важно какво ще му кажете?

— По-важното е това, което видяхме. Показахте ми една тайна, която ме заинтересува повече от всичко друго. А какви са вашите намерения?

— Моите намерения ли?

— Да, има два трупа… Ще съобщите ли за тях в полицията?

— О, свещена простота! — засмя се принцът. — А защо трябва да правя това?

— Но тук има тайна, която трябва да се разкрие… това е една ужасна драма, а може би и престъпление.

— За да я разкрием, не се нуждаем от никого.

— Как така! Какво приказвате? Може би разчитате на нещо?

— Боже мой, но това, което се е случило, е толкова ясно, сякаш съм го прочел в книга. Една история, илюстрирана с картинки. Всичко това е толкова просто!

Тя го погледна през рамо, питайки се не се ли подиграва с нея, но принцът беше съвсем сериозен.

— Е, и тогава какво ще правим? — попита тя цялата тръпнеща.

Вече се смрачаваше. Бяха вървели бързо и сега, когато наближиха Ла Марец, видяха, че ловците току-що се връщаха.

— Тогава — обясни той, — ще попълним сведенията си от околните жители. Познавате ли някого, който би могъл да ни бъде полезен?

— Вуйчо ми. Той никога не е напускал това място.

— Отлично. Ще разпитаме господин д’Еглерош и ще видите в каква логическа последователност ще се занижат фактите един след друг. Щом имаме първата брънка от веригата, ще достигнем и до последната. Това е най-интересното занимание, поне за мен.

Разделиха се чак в замъка. Ортанз намери багажа си и заедно с него едно гневно писмо от Росини, с което той се сбогуваше с нея и й съобщаваше, че заминава.

— Нека бъде благословен този мил и смешен човек — каза си тя, — той май е намерил най-доброто решение на проблема.

Краткотрайният си флирт с него, комичното си бягство, проектите му, всичко това вече беше забравила. Росини й се виждаше много по-чужд, отколкото този смущаващ Ренин, който само до преди няколко часа й се струваше така несимпатичен.

В този миг принцът почука на вратата й.

— Вуйчо ви е в библиотеката си — съобщи той. — Искате ли да идем заедно? Аз го предупредих, че искам да го посетя.

Ортанз веднага тръгна с него.

— Има още нещо — добави Ренин. — Тази сутрин, когато попречих на плановете ви и ви помолих да ми се доверите, поех същевременно и един ангажимент към вас, който няма да закъснея да изпълня. Ще получите и доказателства за това.

— Не сте поели никакъв друг ангажимент — отговори Ортанз, смеейки се, — освен да задоволите докрай любопитството ми.

— Ще бъде задоволено — обеща с увереност той, — нещо повече, още сега ще имате възможността да проверите дали вуйчо ви ще потвърди изводите ми.

Завариха господин д’Еглерош сам. Пушеше лулата си и пиеше шери. Предложи чаша и на Ренин, но принцът отказа.

— А ти как се чувстваш, Ортанз? — запита той с привидно равнодушен глас. — Тук, както знаеш, е така скучно всякога, освен през септември. Използвай пълноценно дните. Чух, че си направила хубава разходка с Ренин?

— За това именно бих желал да поговорим, драги господин д’Еглерош — съобщи принцът.

— О, ще ме извините, но след не повече от десетина минути ще трябва да тръгна за гарата — пристига една приятелка на жена ми, която трябва да посрещна.

— О, десет минути са ми предостатъчни — успокои го Ренин.

— Точно колкото да изпушим по още една цигара тогава, нали?

— Разбира се.

Ренин взе цигара от кутията, която му поднесе господин д’Еглерош, запали я и каза:

— Знаете ли, че случайността по време на тази разходка ни заведе чак до старото имение Аленгър, което сигурно добре познавате.

— Разбира се. Но то е заключено, струва ми се, почти от четвърт век и не сте могли да влезете вътре, нали?

— Влязохме.

— Сигурно сте видели интересни неща?

— Видяхме, и то много. Дори открихме някои твърде странни неща.

— Какви? — попита контът, поглеждайки часовника си. Ренин заразказва:

— Затворени стаи, зала, внезапно изоставена в пълен ред, часовникът, който по чудо ни посрещна със звъна на камбаната си.

— Разказвате с твърде големи подробности — измърмори конт д’Еглерош.

— Е, имаше и нещо по-съществено наистина. Качихме се горе на терасата и оттам видяхме на върха на една кула, която се намира доста далече от замъка… два трупа, по-точно два скелета… на мъж и на жена, покрити все още с дрехите, с които са били облечени, когато са били убити…

— Ох! Ох! Убити? Просто предположение…

— Е, да, и затова именно искаме да ви поразпитаме. Драмата, която се е разиграла, вероятно преди двадесетина години, не е ли предизвикала сензация за времето си?

— Бога ми, не — заяви конт д’Еглерош, — не съм чувал да се говори за някакво престъпление или за изчезнали хора никога.

— Нима — промърмори обезсърчено Ренин, който изглеждаше малко разочарован… — Толкова се надявах да получа някакви сведения от вас, а пък то… Е, извинете ме тогава…

Ренин хвърли въпросителен поглед към Ортанз и тръгна към вратата. Но неочаквано се върна:

— Не бихте ли могли поне, любезни господине, да ми помогнете да вляза във връзка с лица от вашия кръг и от вашата фамилия,… които знаят нещо за случая?

— От моето семейство ли? И защо смятате, че биха могли да бъдат в течение?

— Но нали имението Аленгър е принадлежало и без съмнение все още принадлежи на фамилията д’Еглерош. Всички военни реликви в замъка носят герба, изобразяващ кацнал върху камък орел… върху скала. Оттам направих това свое заключение.

Контът този път изглеждаше наистина изненадан. Той блъсна бутилката и чашата си и каза:

— Какво говорите? Винаги съм пренебрегвал това съседство.

Усмихнат, Ренин повдигна глава:

— По-скоро ми се струва, драги господине, че не ви се ще въобще да приемете някаква роднинска връзка между вас… и този непознат владетел на замъка.

— Значи, според вас той е съмнителен човек?

— Той несъмнено е убиецът.

— Какво говорите?

Контът се изправи на крака. Развълнувана, Ортанз засрича.

— Сигурен ли сте наистина, че е било извършено престъпление и че престъпникът е някой от замъка?

— Съвсем сигурен.

— Но на какво се дължи тази ваша сигурност?

— На това, че зная самоличността на жертвите и причината за убийството.

Принц Ренин говореше толкова убедено, че тези, които го слушаха, не можеха да не повярват, че разполага с най-неоспорими доказателства.

С ръце на гърба конт д’Еглерош сновеше неспокойно из стаята.

Накрая проговори:

— Отдавна имах предчувствието, че тогава се е случило нещо, но никога не съм се опитвал да узная какво… Тогава, преди двадесет години, един от роднините ми, далечен мой братовчед, наистина живееше в имението Аленгър. Поради името, което нося и аз, се надявах, че тази история, за която наистина нищо не зная, но за която все пак подозирах, ще остане неразкрита завинаги…

— Значи този ваш братовчед ги е убил тогава?…

— Бил е принуден да ги убие.

Ренин вдигна глава.

— Съжалявам много, драги господине, но трябва да поправя донякъде твърденията Ви. — Вашият братовчед е извършил убийството хладнокръвно и подло и аз не зная друго престъпление, извършено така обмислено, спокойно и тайнствено.

— А вие какво знаете за него?

Дошъл бе мигът, в който и Ренин трябваше да даде обяснение. Това бе един опасен момент, чиято важност Ортанз схващаше напълно, макар и да не подозираше още драмата, към разкриването на която принцът се движеше стъпка по стъпка.

— Случилото се е съвсем ясно — каза той. — Всичко свидетелствува, че този господин д’Еглерош е бил женен и че не далеч от замъка Аленгър е живяла и друга съпружеска двойка. Двете семейства поддържали помежду си близки приятелски отношения, докато един ден… Кой от четиримата е бил първопричината за помрачаването на отношенията между двете семейства, не бих могъл да твърдя, но има едно предположение, което бие веднага на очи: че жената на вашия братовчед г-жа д’Еглерош се е срещала тайно със съпруга от другата двойка в кулата с бръшляните, която има и друг изход откъм самото поле. Разбирайки за това, вашият братовчед д’Еглерош решил да си отмъсти жестоко, но така, че никой да не узнае, че виновните в изневяра са били убити. Той е открил, че в замъка има едно място, откъдето може да наблюдава над дърветата и просеките на парка отстоящата на осемстотин метра оттам кула. Той пробил дупка в парапета на мястото, където била замазана една стара бойница, и оттам с помощта на далекогледа си, за който направил специален жлеб, наблюдавал срещите на виновните в изневяра лица. И пак оттам, след като взел всички предпазни мерки и изчислил разстоянието до отсрещната кула, един неделен ден на 5 септември, когато в замъка нямало никого, убил хладнокръвно двамата влюбени с два пушечни изстрела.

— Да… точно тъй трябва да е било — промълви контът. — Значи моят братовчед д’Еглерош…

— Убиецът — продължи Ренин — запушил тогава отвора с кал. А кой би могъл да заподозре, че двата трупа се разлагат на върха на кулата, където и така и така никой не стъпвал, и към който за по-голяма сигурност той сам съборил дървената стълба? Не му оставало нищо друго, освен да измисли обяснение за изчезването на жена си и нейния любовник и пуснал слуха, че двамата са избягали заедно.

Ортанз потрепери. Последното изречение сякаш вдигна завесата на една драма, която тя не очакваше. Едва сега разбра какво иска да каже в действителност принц Ренин.

— Какво искате да кажете? — повтори сякаш собствените си мисли тя.

— Казвам само, че онзи конт д’Еглерош е обвинил жена си и любовника й, че са избягали заедно.

— Не, не — възкликна тя. — Не бих могла да приема думите Ви. Говорехме за братовчед на вуйчо ми… Защо смесвате тогава двете истории?

— Защо да ги смесвам — попита принцът. — Не ги смесвам, мила госпожо. Просто има само една история и аз я разказвам така, както е станала.

Ортанз обърна глава към вуйчо си, който седеше със скръстени ръце и с наведена глава в сянката, образувана от абажура на лампата.

— Но защо той не протестира? — питаше се смаяна тя. Ренин продължи:

— Да, госпожо, има само една история. През същата тази вечер, на 5 септември в 8 часа, господин д’Еглерош вероятно под предлог, че ще търси избягалите, барикадирал отвсякъде замъка си и го напуснал. Оставил всички стаи така, както било дотогава. Прибрал само пушките от пирамидата. В последния момент се е сетил, или може би просто е имал предчувствието, което се потвърждава сега, че след като далекогледът е играл главна роля в подготовката на престъплението, ако бъде намерен, може да послужи като изходна точка за разкриването му. Затова го захвърлил в кутията на часовника, където случайно спрял с него движението на махалото. Тази машинална грешка, каквато допуска всеки престъпник, стана причина за разкриването на механизма на престъплението след двадесет години. Когато блъсках да отворя вратата, махалото се е освободило от сътресението. Часовникът проработи, отби 8 часа и… аз, търсейки причината, открих далекогледа, който по-нататък ми служеше като пътеводител в разкриването на тайната.

— Но имате ли доказателства, че нещата са се развили така? — възкликна Ортанз.

— Доказателства ли? — извика Ренин. — Та те са толкова много и вие ги знаете не по-зле от мен. Кой би могъл да убие двама души с по един изстрел от такова разстояние освен изключителен стрелец, нали господин д’Еглерош? Доказателства ли? Искате ли още? Защо нищо друго не е взето от замъка освен пушките? Значи те принадлежат на страстен ловец, който не иска да се лиши от тях, нали така, господин д’Еглерош… това не са ли пушките, които виждате тук и които разкрасяват стените? А датата 5 септември, на която е извършено престъплението? И която е оставила в душата на престъпника толкова страшен спомен, че той всяка година, само по това време… устройва развлечения и само на тази дата изоставя въздържателните си принципи и пие алкохол? Ето днес сме 5 септември. Доказателства ли? Дори и да няма други, тези не са ли достатъчни.

И Ренин посочи конт д’Еглерош с ръка, който при това ужасно възпроизвеждане на миналото се бе сгромолясал върху едно канапе и криеше лице между ръцете си.

Ортанз не възрази повече. Тя никога не бе обичала вуйчо си, или по-точно вуйчото на своя съпруг, и сега изцяло възприе обвиненията срещу него.

Измина една минута в мълчание.

Господин д’Еглерош напълни чашата си с шери два пъти един след друг и два пъти я изпразни до дъно. След това се изправи и се приближи до Ренин.

— Независимо дали тази история е вярна или не, господине, мисля, че не може да се нарича престъпник един съпруг, който премахва невярната си съпруга, за да отмъсти за поруганата си чест.

— Не — съгласи се Ренин, — но аз ви изложих само първото предположение за събитията. Има и второ, което е още по-отегчаващо вината му… и по-правдоподобно…, друго едно, към което неминуемо би ни довело едно бързо разследване.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа следното: може би в случая се касае не за изневяра, както от съжаление към съпруга предложих да приемем според първата хипотеза, а за материално разорен мъж, съблазнен от богатството на жената на своя приятел, който, за да се отърве от него и от собствената си съпруга, ги е подвел и сам вкарал в капана. Може би ги е посъветвал да посетят тази запустяла кула и ги е убил отдалече, осигурявайки си по този начин алиби.

— Не, не — запротестира контът. — Всичко това е измислица.

— О, аз не бих твърдял това с такава сигурност. Обвинението е подкрепено с доказателства, макар и извлечени пак по интуиция и чрез разсъждения, но които дотук бяха неоспорими. И все пак аз бих искал второто предположение да бъде невярно. Но защо в такъв случай са тези угризения на съвестта? Съвестта не гризе човек, който просто е наказал виновниците.

— О, за убийство гризе. Това е непоносима тежест.

— И за да се опита да я успокои ли г-н д’Еглерош се оженва по-късно за вдовицата на жертвата си? Това е най-важният факт, господине. Защо му е бил този брак? Господин д’Еглерош бил ли е материално разорен, господин д’Еглерош? Тази, за която се е оженил втори път, била ли е богата? Или може би двамата са се обичали помежду си още преди и с нейно съгласие господин д’Еглерош е убил първата си жена и съпруга на втората? Има толкова много въпроси, които в момента все още не са изяснени, но правосъдието разполага със средства, с които би могло лесно да ги реши. Господин д’Еглерош се олюля и за да не падне, трябваше да се хване за облегалката на един стол. Побледнял като платно, той попита заеквайки:

— И вие ще уведомите полицията?

— Не, не — каза Ренин. — И то по две причини. Първо, престъплението има давност. И после, двадесет години кошмари и угризения на съвестта, които ще преследват виновния до самия му гроб, неудачите по всяка вероятност и в новия му семеен живот, ужасните всекидневни терзания… и в края на краищата принудата да отиде отново там, за да унищожи следите от своето престъпление, страшното наказание да се качи на кулата да докосне скелетите, да ги съблече и накрая да ги погребе… всичко това е предостатъчно. Нека не бъдем чак толкова строги и не правим това обществено достояние, да не предизвикваме скандал, който би се отразил и върху живота на племенницата на господин д’Еглерош. Не! Нека се откажем от този позор.

Контът се изправи над масата и продължавайки да държи челото си с ръце, запита:

— Но тогава защо?

— Защо се намесих ли? — отговори Ренин. — Разказвайки всичко това, аз, разбира се, преследвах известна цел и ето каква. Колкото и минимална да е една санкция, такава все пак трябва да има. А и нашият разговор трябва да има някакъв практически резултат. Но не се плашете, господин д’Еглерош, компенсацията ще ви струва много евтино.

— Колко? Ренин се засмя.

— Отлично. Вие схващате положението. Само че грешите, мислейки, че съм заинтересован по такъв начин. Аз работя само за слава.

— Но тогава?

— О, става дума само за едно прехвърляне.

— Какво прехвърляне?

Ренин се наведе над масата и каза:

— Тук, в един от тези шкафове, има акт, който ви е предложен за подписване. Това е проектодоговорът за прехвърляне на имущество между вас и вашата племенница Ортанз Даниел. Той касае нейно имущество, което е било прахосано и за което отговорността носите вие. Подпишете този документ.

Господин д’Еглерош потрепери.

— Знаете ли за каква сума става дума?

— Не искам да зная.

— А ако откажа?

— Тогава ще поискам да говоря с контеса д’Еглерош. Без да се колебае повече, контът отвори чекмеджето на масата, извади оттам един облепен с гербови марки лист и бързо го подписа.

— Вземете го — каза той. — И надявам се…

— И вие сигурно се надявате като мене, че за в бъдеще няма да имаме нищо общо помежду си? В това съм убеден. Заминавам още тази вечер, а вашата племенница вероятно ще замине утре. Така че сбогом, господине.

Ренин подаде акта на Ортанз. Тя стоеше като вкаменена от всичко това, което беше чула. Смутена бе от неочакваните факти, които научи за миналото на вуйчо си и то от принц Ренин. Все още не можеше да си обясни невероятното ясновидство и необикновената прозорливост на този човек, който от известно време сякаш дирижираше развоя на събитията и извикваше пред очите й една след друга картините от драма, на която никой жив човек не беше присъствувал.

— Е, сега доволни ли сте от мен? — попита той. Тя му протегна и двете си ръце.

— Вие ме отървахте от Росини. Възвърнахте свободата и самостоятелността ми. Благодаря ви от все сърце.

— О, аз не ви питам за това — каза той. — Аз исках най-вече да ви доставя едно развлечение. Животът ви беше толкова монотонен и скучен. В него липсваха каквито и да било изненади. Попитах ви същото ли беше и днес?

— Но как може да питате сега. Преживявах най-вълнуващите и най-необикновените минути от целия си живот.

— В живота винаги може да бъде така — продължи той, — ако знаем как да наблюдаваме и как да изследваме нещата. Навсякъде стават престъпления; може да ги извърши понякога и най-умният човек. Навсякъде, ако пожелаете това, има от какво да се възползваме, за да вършим добро, да спасяваме хора, да предотвратяваме несправедливости…

Поразена от думите му и от бликащата от тях сила и убедителност, Ортанз попита:

— Но кой сте вие всъщност?

— Авантюрист, нищо повече. Любител на приключения. Животът трябва да се живее само чрез тях, чрез свои или чужди приключения. Днешното ви разстрои, понеже ви засягаше лично, но тези на другите са много, много забавни. Искате ли да ви докажа това?

— Как?

— Станете ми съдружничка в авантюрите. Ако някой се нуждае от помощ, елате и му помогнете заедно с мен. Ако случайността или инстинктът ми ми посочи следа от някое престъпление или от страданието на някой човек, можем да тръгнем двамата заедно. Искате ли?

— Да — каза тя. — Но…

Ортанз се поколеба. Искаше да разбере скритите намерения на Ренин.

— Но — довърши той вместо нея с усмивка, — вие се плашите донякъде: „В какво всъщност иска да ме въвлече този любител на авантюри? — се питате вие. — Очевидно му харесвам и все някога рано или късно ще поиска някаква компенсация“. Имате право. Трябва да сключим помежду си ясен и конкретен договор.

— Точно така — усмихна се Ортанз, предпочитайки в този миг да обърне всичко на шега. — Да чуем вашите предложения.

Ренин се замисли за миг, но продължи:

— Е, добре! Нека бъде така — да приемем, че днес е денят на първата ни авантюра. Ще я наречем „часовникът в Аленгър бие осем пъти“. Искате ли да вземем за основа това число и още седем пъти в течение на следващите три месеца да се заемаме заедно с разкриване на тайни? И съгласна ли сте после, след осмия път, да поемете задължението да ми позволите?…

— Какво?

Той не отговори на въпроса й, но продължи:

— Естествено, вие винаги ще бъдете свободна да ме изоставите дори насред пътя, ако не успея да ви заинтересувам. Но ако ме следвате до края и ако завършим заедно осмото си начинание след три месеца, значи до 5 декември, в същия момент, когато този часовник отбие осмия си удар, а той ще го отбие, бъдете сигурна, защото старото махало няма да спре да се движи — тогава вие се задължавате да ми позволите…

— Какво? — повтори тя вече нетърпеливо.

Ренин замълча. Погледна хубавите й устни, които би желал да поиска за награда, но понеже беше сигурен, че младата жена го бе разбрала и без думи, реши, че е излишно да се изразява с толкова големи подробности и продължи:

— На мен радостта да ви виждам ми е достатъчна… Затова не аз, а вие трябва да диктувате условията. Какви са те? Какво искате?

Стана й приятно, че се отнася към нея с такова уважение и отговори със смях:

— Какво искам ли?

— Ами да.

— А може ли да си поискам нещо много трудно?

— О, за този, който би желал да ви спечели, всичко е лесно.

— Но ако желанието ми е неизпълнимо?

— Неизпълнимите желания най-много ме интересуват. Тогава тя каза:

— Искам да ми намерите и върнете една изчезнала токичка от стар колан. Тя е направена от карнеол, обкована е със скъпоценни камъни, прикачена на златен филигран. Имах я от майка си, а тя — от баба ми. И всички знаят, че им е носила щастие, носеше и на мен, но след като изчезна от касичката, в която се намираше заключена, аз съм нещастна. Намерете ми я и ми я върнете, господине.

— Кога е била открадната?

— Може би преди седем години… или преди осем… или преди девет… не зная точно… Не зная и къде… Не зная също как… Въобще не зная нищо.

— Ще я намеря — обеща Ренин — и вие пак ще бъдете щастлива.