Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на бъдещето (22)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Methuselah’s Children, –1958 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Kikaha (2019 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2019 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Робърт Хайнлайн

Заглавие: Децата на Метусела

Преводач: Росица Найденова

Издател: Издателство „Димант“

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Печатница: „Светлина“ АД — Ямбол

Редактор: Тодор Димов

Художник: Буян Филчев

Коректор: Росица Спасова

ISBN: 954-8472-70-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/855

История

  1. — Добавяне

Първа част

Първа глава

— Мери Спърлинг, ще бъде глупаво, ако не се омъжиш за него!

Мери Спърлинг извади пасивите си и написа чек, преди да отговори.

— Разликата във възрастта е твърде голяма. Не бих могла да приема.

Тя подаде кредитния ваучер.

— Не бива да си играя с теб… Струва ми се, че понякога си доста докачлива!

— Глупости! Ти просто се опитваш да смениш темата. Вече наближаваш трийсетте… Само че не забравяй, няма вечно да си хубава.

Мери се усмихна.

— Нима си мислиш, че не знам?

— Борк Ванинг не е на повече от четиридесет и е изключителен гражданин. Трябва да се възползваш от шанса си.

— Възползвай се ти! А сега трябва да вървя, Вен!

— Довиждане! — отвърна Вен, после погледна намръщено към вратата, която се затвори след Мери Спърлинг. Изгаряше от любопитство да узнае защо Мери не искаше да се омъжи за такава изгодна партия като почитаемия Борк Ванинг. Почти толкова любопитна бе и да разбере защо и къде отиваше Мери, но обичаят всичко да се пази в тайна я възпря.

Всъщност, самата Мери Спърлинг не възнамеряваше да уведомява никого къде и защо отива. След като излезе от апартамента на приятелката си, тя се спусна по един тунел до приземния етаж, взе колата си от робопарка, подкара я нагоре по рампата и настрои контролните уреди в посока към северния бряг. Колата изчака за момент поради спиране на движението, след което безпроблемно се включи в скоростния поток и пое бързо на север. Мери се облегна назад да подремне.

Когато времето за автоматично насочване почти приключи, колата подаде звуков сигнал — трябваше да се въведат нови инструкции. Мери се събуди, хвърли бърз поглед навън. Вдясно от нея езерото Мичиган представляваше матова ивица, по-тъмна и от спусналия се здрач. Тя поиска от кулата за контрол на трафика разрешение да навлезе в лентата за вътрешно движение. От кулата за контрол я локализираха и я насочиха, след което й позволиха да възстанови ръчното управление. Мери зарови нервно в жабката.

Номерът на разрешителното, който контролът по движението автоматично сканира, докато излизаше от пътя, не бе номерът, с който колата й бе регистрирана.

Така, без да е направлявана, тя измина няколко мили[1] по един страничен път, после сви по някакъв тесен, мръсен участък, който се спускаше надолу към брега. Спря, угаси светлините, зачака и се заслуша в заобикалящите я шумове. На юг от нея, целият блеснал в светлини, се бе ширнал Чикаго. На няколкостотин ярда[2] във вътрешността се долавяше глухото бучене на контролираното движение, но дори и тук не прозираше нищо друго, освен плахите звуци на пробудилите се за живот нощни твари. Тя бръкна в жабката, включи някакъв контакт. Контролното табло светна, разкривайки и други скали зад себе си. Набързо ги обходи с поглед, докато извърши настройките. Доволна от факта, че не я следяха радари и нищо близо до нея не се движеше, тя изгаси контролните уреди, затвори прозореца и отново включи мотора.

Автомобилът беше стандартен — високоскоростен Камден, последна дума на технологиите. Надигна се тихо, за няколко мига излезе над езерото, после се плъзна по него, спусна се във водата и потъна. Мери изчака, докато се отдалечи на четвърт миля от брега и след като слезе на 50 фута[3] под водата, се обади на станцията за насочване.

— Чакаме отговор! — чу се глас. — Животът е кратък… но годините са дълги.

— Не и докато не настъпят лошите дни — отвърна Мери.

— Понякога се чудя, дали наистина е така! — отвърна гласът с охота — Добре, Мери. Проверих те! Всичко е наред!

— Томи? Ти ли си?

— Не. Аз съм Сесил Хедрик. Контролните ти уреди изключени ли са?

— Да. Поемай управлението.

Седемнадесет минути по-късно колата се движеше по повърхността на подземното езеро, заемащо по-голямата част на изкуствена пещера. Когато най-сетне я изведоха на брега, Мери излезе, поздрави охраната, след което продължи през тунел до голяма подземна зала, където се бяха настанили около 50–60 мъже и жени. Побъбри с тях, докато от един часовник не удари полунощ, после се качи на трибуната и се обърна с лице към присъстващите.

— Аз съм на 183 години! — заяви им тя. — Има ли измежду вас някой, който да е по-стар от мен?

Никой не се обади. Тя изчака достатъчно дълго, след което отново поде.

— Тогава, както е прието, обявявам събранието за открито. Искате ли да изберете председател?

Някой от публиката се прокашля дрезгаво, после се чу глас:

— Продължавай ти, Мери!

И тъй като други не се обадиха, тя наистина продължи.

— Много добре!

Изглежда бе безразлична към честта, която й оказваха. Всъщност, отдавна бе свикнала. А и събралите се като че ли споделяха нейното непринудено отношение — атмосфера, която тя умееше да създава — без припряност, освободена от напрежението на съвременния живот.

— И така, събрали сме се, както обикновено — започна тя — за да обсъдим нашето всеобщо добруване, както и добруването на нашите братя и сестри. Има ли сред присъстващите представители на Фамилиите, които да носят съобщения от своите семейства? Или може би някой ще иска да говори от свое име?

Някакъв мъж привлече вниманието й. Стана и заговори високо.

— Аз съм Айра Уидъръл и говоря от името на Фамилия Джонсън. Преди около два месеца пак се събирахме. Попечителите сигурно са имали причина. Ще ми се да я чуем.

Тя кимна с глава, обърна се към спретнат, дребен мъж на първата редица.

— Джъстин, ако обичаш, моля…

Спретнатият, дребен мъж се изправи и се поклони сковано. Изпод зле скроената му шотландска поличка се подаваха измършавели крака. Погледът и поведението му бяха като на отдавна застарял, сух и закостенял държавен служител, но естествено черната коса и цветът на кожата му, от които лъхаше стабилност и здраве, свидетелстваха, че той бе в разцвета на силите си.

— Джъстин Фут — изрече той ясно. — Казвам се Джъстин Фут и говоря от името на попечителите. Изминаха цели единайсет години, откакто Фамилиите решиха да експериментират и да уведомят обществеността, че сред нея живеят хора, чиято продължителност на живот надхвърля много тази на обикновения човек. Но се оказа, че има и други, доказали научната правдоподобност на подобна перспектива, тоест хора, които живеят два пъти по-дълго, отколкото е нормално за човешките същества…

Макар че пред него нямаше записки, той сякаш четеше високо предварително подготвен доклад. Онова, което разказваше, бе известно на всички, но никой не го притесняваше. Той самият също не изглеждаше да е притеснен — аудиторията му не проявяваше и следа от трескавата нетърпеливост, така често срещана другаде. Тонът, с който продължи, бе равнодушен, уверен.

— Решавайки да променят дългогодишната политика на мълчание и прикриване на особения аспект, по който ние се различавахме от болшинството от човешката раса, Фамилиите бяха ръководени от няколко съображения. Най-напред трябва да се изтъкне причината за така приетата първоначална политика на укриване на фактите. Първото поколение, появило се от съюза, подпомогнат от Фондация Хауърд, бе родено през 1875 г. То не предизвика коментар, защото не бе забележително в нито едно отношение. Фондацията беше корпорация с отворен устав и идеална цел…

На 17.III.1874 г. Айра Джоунс, студент по медицина, седеше в адвокатската кантора на „Диймс, Уингейт, Олден и Диймс“ и разсеяно слушаше мъжа, правещ му необичайното предложение. Не издържа дълго, в крайна сметка прекъсна старшия сътрудник.

— Един момент… Ако правилно съм ви разбрал, вие се опитвате да ме наемете и да ме убедите да се оженя за една от тези жени?

Адвокатът изглеждаше шокиран.

— Моля ви, г-н Джонсън. Ни най-малко…

— Е, във всеки случай, със сигурност прозвуча точно така!

— Не, не, подобен договор би бил невалиден, насочен срещу общественото благоразумие. В качеството си на управители на тръст, ние просто ви информираме, че ако се ожените за една от младите дами в този списък, то тогава ние ще имаме особено приятното задължение да осигурим всяко дете от този брак, естествено, в рамките на тук посочените размери. В противен случай няма да има никакъв обвързващ договор, нито пък каквото и да е предложение към вас — тоест, ние в никакъв случай не ви налагаме линия на поведение. Ние просто ви информираме за определени факти!

Айра Джоунс се намръщи, размърда краката си.

— Тогава, за какво, по дяволите, е всичкото това? Защо? Кому е необходимо?

— Такъв е бизнесът на Фондацията. Нека просто допуснем, че ние харесваме вашите деди!

— Нима сте обсъждали кандидатурата ми с тях?

Въпросът на Джонсън прозвуча остро, рязко. Той въобще не беше привързан към своите баби и дядовци. И четиримата се бяха оказали ужасни пинтии — ако бяха благоволили да се споминат на благоразумна възраст, то сега той нямаше да се тревожи за парите, необходими му, за да завърши колежа по медицина.

— Да, говорихме с тях, правилно предположихте… Но не за вас.

После адвокатът прекрати по-нататъшното обсъждане и доста грубичко младият Джонсън бе принуден да вземе със себе си списъка на неколцината млади жени, (до една непознати). Намерението му бе да го скъса веднага щом се озовеше вън от кантората. Ала вместо това, още същата нощ той написа седем чернови на седем листа, преди да намери най-подходящите думи, с които да сложи началото на края на своята връзка с приятелката си в родния град. После огледа написаното и остана доволен. Хубаво, че никога не й беше поставял въпроса по същество — щеше да се окаже в дяволски неловко положение.

Когато се ожени, а съвпадението бе наистина любопитно, макар и не толкова забележително, съпругата му (както и той самият) имаше четирима живи, здрави и съвсем дейни баби и дядовци.

 

 

— Корпорация с отворен устав и идеална цел — продължаваше Фут — и нейната ясно заявена, ясно декларирана цел — да стимулира ражданията сред хора от здрави американски родове — беше в съзвучие с обичаите през този век. Чрез най-простия начин — да си държиш устата затворена относно истинските домогвания на Фондацията — не беше и необходимо да се използват необичайните методи за прикриване на истината. Поне докъм края на световните войни, период, който понякога неточно наричаха „Лудите години“.

Избрани заглавия за периода април — юни 1969 година:

„БЕБЕ РАЗОРЯВА БАНКА!

Двегодишно, току-що проходило дете, е най-младият човек, спечелил ТВ джакпот от 1 000 000 долара. Белият дом изпраща поздрави по телефона!“

„СЪД РАЗПОРЕЖДА ПРОДАЖБАТА НА СГРАДАТА НА АМЕРИКАНСКИЯ КОНГРЕС!

Върховният съд в Колорадо разпореди пълното право на задържане на държавна собственост при пенсиониране по старост.“

„СЪБРАНИЕ НА МЛАДЕЖИ ОТ НЮ ЙОРК ПЛЕДИРА ЗА ПОВИШАВАНЕ НА ВЪЗРАСТОВАТА ГРАНИЦА ЗА ПРАВО НА ГЛАС.“
„АМЕРИКАНСКАТА РАЖДАЕМОСТ — СВРЪХСЕКРЕТНА!“ — ИЗЯВЛЕНИЕ НА МИНИСТЪРА НА ОТБРАНАТА.
„КОНГРЕСМЕНКА ОТ КАРОЛИНА ГРАБВА КОРОНАТА ЗА КРАСОТАТА И ЗАПОЧВА ОБИКОЛКА, ЗА ДА ДОКАЖЕ КВАЛИФИКАЦИЯТА СИ!“
„АЙОВА ВДИГА ВЪЗРАСТОВАТА ГРАНИЦА ЗА ГЛАСУВАНЕ НА 41.“
„БУНТОВЕ В ЛАГЕРА DES MOINES.“

„Модата да се яде пръст завладява Запада: енорийски свещеник от Чикаго яде сандвич с глина в амвона! «Назад към простите неща!» — съветва той тълпата.“

„Група средношколци от Лос Анджелис въстава срещу училищния борд: «По-високи заплати на даскалите, по-кратки часове, никакви домашни! Ще отстояваме и правото ние сами да си избираме учителите и треньорите!»“

„Ръстът на самоубийствата се покачва вече девета година. Комисията по атомна енергия отрича причината да е в разпръскване на радиоактивни частици!“

— Да-а-а, „Лудите години“… Попечителите по онова време бяха решили — и ние вярваме, съвсем правилно, — че всяко малцинство в онзи период на семантична дезориентация и масова истерия, вероятно се е превърнало в мишена за преследване. Законодателството явно е било дискриминиращо, имало е дори случаи на масово насилие! Още повече, че разклатеното финансово положение на страната и особено принудителната размяна на тръстови ценни книжа за правителствени гаранции заплашвали платежоспособността на тръста. Така били възприети две линии на действие: най-напред авоарите на (фондацията били превърнати в реално богатство и разпределени предимно между членове на Фамилиите, които трябвало да ги пазят като свои собствени архиви; и второ — била пусната в ход така наречената операция „Маскарад“, приета като постоянна политика. Какво всъщност било направено: били открити средства за „стимулиране на смъртта“ на членове на Фамилиите, достигнали възраст, смущаваща обществото. Известна част от споменатите средства отишли за подсигуряването на „мъртвите“ с нова самоличност в друга част на страната… Мъдростта на по-късно възприетата политика, макар в началото за някои да била твърде досадна, изведнъж изкристализира по време на Междуцарствието на Пророците. В началото на управлението на първия пророк деветдесет и седем процента от членовете на Фамилиите били на възраст под петдесет години, което се е знаело от всички, било е обществено достояние. Внимателната публична регистрация, извършвана от тайната полиция на Пророците, затруднила промяната на обществената самоличност, въпреки че някои промени били осъществени с помощта на революционния заговор Кабал. Така идеалното съчетание от късмет и прозорливост спасили тайната ни от публично разкритие. И хубаво, че станало така — сега можем да сме сигурни, че тогава, по онова време нещата са щели много да загрубеят, особено за онези, които били реализирали някакви печалби и притежавали недосегаеми авоари, тоест пари, извън възможностите на Пророците да ги конфискуват…

Той млъкна, прокашля се, изгледа присъстващите.

— Фамилиите не взеха организирано участие в събитията, довели до втората Американска революция, но много техни членове се представиха достойно — организираха кликата и битката, предхождаща падането на Нови Йерусалим. Естествено, ние се възползвахме от последвалия период на дезорганизация. „Пооправихме“ възрастта на нашите роднини, които видимо бяха остарели. Би било кощунство, ако сега не изтъкна, че в това начинание бяхме подпомогнати от определени членове на Фамилиите, които, като истински членове на кликата, съвсем логично заемаха ключови постове в Преустройството. Много от участниците в срещата на Фамилиите през 2075 година — годината на споразумението, — поведоха спорове относно това дали не трябва да се разкрием, при положение че гражданската свобода вече беше възстановена. Мнозинството по онова време не даде съгласието си… вероятно поради възприетия от повечето навик да се крият и вечно да са предпазливи. Но възраждането, подемът в културата през последвалите петдесет години, по-голямата взаимна търпимост и добрите обноски, семантично правилната ориентация на образованието, нарасналото уважение към обичая за всичко и навсякъде да се пази тайна, уважението към достойнството на индивида — всички тези неща ни накараха да повярваме, че най-после е настъпил мигът, когато вече ще е съвсем безопасно да се разкрием и да заемем полагащото ни се място като странно, но въпреки това уважавано малцинство в обществото.

Съществуваха ред причини да постъпим така. Все по-голям брой от нас считаха „Маскарада“ за социално нетърпим в едно ново и по-добро общество. Унищожаването на корените, търсенето на ново местоживеене на всеки няколко години всяваше смут и объркване, а освен това мисълта, че трябва с лъжа да живееш в общество, където честността и почтените дела бяха обичайни за повечето, създаваше най-малкото неприятно усещане. Имаше и нещо друго: Фамилиите бяха научили много неща от направените изследвания в бионауките, при това неща, които щяха да са от голяма полза за бедните ни събратя, живеещи почтено, но кратко. А ние се нуждаехме от свобода, за да им помогнем.

Всичките тези и много други подобни причини подложихме на всеобщо обсъждане. Но възобновяването на традицията за положителна физическа идентификация направиха „Маскарада“ уязвим. При новосъздалата се ориентация всеки обикновен и миролюбив гражданин приема положителната идентификация при определени обстоятелства, въпреки че при други такива ревностно защитава правото си на лична тайна… Затова и не посмяхме да се възпротивим; това щеше да възбуди ненужно любопитство, а и би ни определило като съвсем ексцентрична група, изолирана от другите; следователно би унищожило общата цел на „Маскарада“.

Всъщност, наложи се да се подчиним наличната идентификация. До датата на срещата — през 2125, значи преди единайсет години, бе станало изключително трудно да подправяме нови идентичности: броят на онези от нас, навлезли в напреднала възраст, несъвместима с външния им вид, непрестанно нарастваше. Затова впоследствие решихме да експериментираме. Позволихме на доброволци от същата група, (а те бяха не повече от десет процента от общия брой на Фамилиите), да се разкрият такива, каквито са, и да наблюдават последиците. В същото време всичко останало, свързано с организацията на Фамилиите, се пазеше в тайна. За съжаление обаче резултатите не оправдаха очакванията ни…

Джъстин Фут млъкна. Продължилата няколко минути тишина бе нарушена от среден на ръст мъж със здраво телосложение. Косата му бе леко посивяла — нещо необичайно за хора като него — а лицето му бе загоряло от многобройните странствания из Космоса. Мери Спърлинг го бе забелязала преди това и се чудеше кой може да е — оживеното му лице, волният му смях я бяха заинтригували. Но какво пък — всеки член можеше спокойно да присъства на заседанията на съвета на Фамилиите; тя тръсна глава, престана да се напряга.

Мъжът се прокашля.

— Продължавай, приятелю, кажи ни, каквото имаш да казваш!

Фут се обърна към председателстващия:

— Нашият старши психометрик може би желае да направи равносметка. Моите забележки бяха просто встъпителни.

— За Бога, приятелю! — възкликна непознатият с посивялата коса — Нима застанал тук, искаш да ни убедиш, че нещата, които разказа са ни били вече известни?

— Забележките ми бяха по същество… и името ми е Джъстин Фут, а не Приятел!

Беше време Мери Спърлинг да се намеси с твърд глас.

— Братко — обърна се тя към непознатия, — тъй като отправяш своето послание към Фамилиите, би ли назовал името си? Съжалявам, че се намесвам, но не те познавам.

— Съжалявам и аз, сестро. Казвам се Лазар Лонг, говоря от свое име.

Мери поклати глава.

— Все още не мога да се досетя.

— За сетен път съжалявам, но това е „маскарадно“ име, което възприех по време на първия Пророк… беше ми забавно. Иначе фамилното ми име е Смит… Уудроу Уилсън Смит.

— Уудроу Уилсън См… На колко години сте?

— Моля? Защо ме питате, сестро, не съм ги пресмятал наскоро. Сто…, не, двеста и тринайсет години. Да, точно така, няма грешка — вече съм на двеста и тринайсет.

Внезапно се възцари пълна тишина, в която Мери тихо изрече: — А вие не ме ли чухте, когато попитах дали тук има някой по-възрастен от мен?

— Да, но дяволите да го вземат, сестро, ти се справяше чудесно. Не съм присъствал на събрание на Фамилиите повече от век. И виждам, настъпили са някои промени.

— Тогава ще ви помоля вие да продължите оттук нататък.

И тя понечи да слезе от подиума.

— О, не, не исках това! — възпротиви се мъжът.

Ала Мери не му обърна внимание, намери си място сред публиката.

Той се огледа, сви рамене, после прие. Протегна крак към ъгъла на трибуната, след което на свой ред запита.

— Добре, така да бъде! Тогава да действаме по-бързо. Кой ще е следващият?

Ралф Шулц от семейство Шулц имаше вид по-скоро на банкер, отколкото на психометрик. Не бе нито стеснителен, нито разсеян, говореше с равен и монотонен тон, налагащ авторитет.

— Аз бях един от групата, която предложи да се сложи край на „Маскарада“. Не бях прав. Вярвах, че повечето от нашите съграждани, възпитавани с модерни образователни методи, ще могат да оценят онова, което им се предлагаше, без допълнително емоционално безпокойство. Предугаждах обаче, че ще се намерят и някои неформални, на които нямаше да сме симпатични, които дори щяха да ни намразят. Предвидих, че повечето ще ни завидят. Така е — всеки, който се наслаждава на живота, би искал да живее дълго. Лошото бе, че не успях да предвидя каквито и да е по-сериозни проблеми. Съвременният начин на мислене премахна търканията между различните раси; сега всички онези, които все още живеят с расови предразсъдъци, се срамуват да го оповестят публично. Вярвах, че обществото ни е достатъчно толерантно, за да заживеем честно и в мир с обикновените хора. Но уви, не бях прав. Чернокожите мразеха и завиждаха на белите, тъй като те се възползваха от привилегии, забранени на негрите заради цвета на кожата им. Което бе напълно естествена и нормална реакция. Когато дискриминацията беше премахната, проблемът се реши от само себе си — тогава настъпи културната асимилация. Всъщност подобна тенденция се наблюдава у хора с кратка продължителност на живот, които завиждат на други с по-дълга такава. Мислехме си, че подобна реакция няма да има широк отклик сред социалните слоеве, особено след като стане ясно, че дължим „специфичността“ си на нашите гени. Не на наши грешки или добродетели, а просто на късмет с родословието ни. Но си остана само едно добро намерение. Сега, преценявайки миналото, е лесно да се види, че правилното прилагане на математическия анализ по отношение на данните, би дало различен отговор, би насочило вниманието към погрешната аналогия. Аз не защитавам погрешната преценка, тук няма място за никаква защита. Бяхме заблудени от собствените си надежди. Какво всъщност се бе случило: показахме на всички наши събратя как за кратко изживяват най-голямата благодат, която е възможно човек да си представи… А след това им разкрихме жестоката истина — казахме им, че този дар никога не ще бъде техен. Това ги изправи пред неразрешима дилема. Отхвърлили невероятните факти, те отказаха да ни повярват. Завистта им сега се превръща в омраза, придружена от силно емоционално обвинение: че сме ги лишавали от правата им… при това нарочно, със злоба. Тази надигаща се омраза се превърна в потоп, а този потоп застрашава добруването и дори живота на всички наши събратя, които са се разкрили… Не знам дали си го представяте, но това е потенциална опасност и за всички останали. Много голяма и настояща, реална и зрима. Той седна внезапно.

Останалите възприеха казаното дотук спокойно, без да прибързвате изводите, навик, придобит през годините. След малко се изправи една жена — делегат.

— Казвам се Ив Барстоу, ще говоря от името на семейство Купър. Ралф Шулц, аз съм на сто и деветнайсет години и ми се струва, че съм по-стара от теб. Не притежавам твоите познания по математика и психология на човешкото поведение, но познавам много хора. Човешките същества притежават вродена добрина, благородство и вежливост. Имат слабости, разбира се, но повечето от тях могат да бъдат добри и почтени, ако им се даде известен шанс. Затова сега не мога да повярвам, че те биха ме мразили и унищожили просто защото съм живяла или ще живея по-дълго от тях. Тогава? С какво ще продължиш? Признавам си една грешка — може би две?

Шулц я изгледа спокойно, пооправи шотландската си поличка.

— Права си, Ив. Аз също лесно бих могъл да съгреша отново. Но такъв е проблемът в психологията: една ужасно сложна наука, и с толкова много неизвестни, с взаимно преплетени връзки и отношения, че понякога и най-големите ни усилия изглеждат смешни и глупави на фона на бъдещите факти.

Той се изправи отново, обърна се с лице към останалите и отново заговори с авторитетен глас. Този път в тона му нямаше и следа от емоционалност.

— Сега аз няма да правя дългосрочна прогноза. Ще говоря с факти, а не с предположения и добри намерения. С подобни факти предвиждането е краткосрочното повече прилича на увереността, че яйцето ще се счупи, когато виждате, че вече пада към земята. Но Ив е права… за онова, което каза. Хората са добри и почтени… Такива са и в отношението си към другите. Ив не може да бъде застрашена от своите съседи и приятели, както и аз не бих могъл да бъда застрашен от моите. Но тя е застрашена от моите съседи и приятели — а аз — от нейните. Психологията на масите не е просто математически сбор от психологиите на отделните индивиди; това е и първостепенна теорема за социалната психодинамика. Което не е само мое мнение. Досега не е открито изключение. Всъщност, това е правилото за действие на масите, законът за истерията на тълпите, така добре познат и използван от военни, политически и религиозни лидери, от хора на рекламата, от пророци и пропагандатори, от агитатори — демагози, актьори, от главатари на банди. Преди много, много поколения това правило е било формулирано с математически символи. То действа. То е в сила и досега.

С моите колеги подозираме, че от няколко години насам започна да се заражда тенденция към масова истерия. Не направихме подозренията си достояние на съвета, защото не можехме да докажем нищо, защото онова, което тогава наблюдавахме, най-вероятно бе негодуванието на малцинството ексцентрични чудаци, които живеят дори и в най-здравото общество. Тенденцията бе тъй слаба в началото, че не бяхме сигурни дали въобще има нещо подобно, тъй като всички социални течения и прослойки се преплитаха с други социални течения и прослойки така, че заприличаха на чиния спагети. Дори по-лошо: изпълни се цяло едно абстрактно пространство с много измерения (десет, дванайсет едва ли ще са достатъчни), за да се опише математически взаимодействието между силите в обществото. Затова не мога сега да наблягам прекалено върху сложността на проблема.

И така — зачакахме, започнахме да се тревожим. Опитахме статистическо моделиране, с голямо внимание поставихме началото на статистическите универсалности.

Докато се уверим напълно в това, бе станало твърде късно. Социопсихологическите течения се зараждат и отмират с изключителна бързина, подчинени съответно на също така изключително сложен закон. Продължихме да се надяваме, че по-благоприятни фактори ще променят тенденцията — дейността на Нелсън в областта на симбиотиката, собственият ни принос в гериатрията, нарасналият обществен интерес към възможността да се емигрира на спътниците на Юпитер… Всяко по-значимо откритие, предлагащо по-дълъг живот и по-голяма надежда за хората с кратка продължителност на живота, щеше да сложи край на стаената омраза към нас.

Вместо това тлеещият огън изригна като вулкан и се превърна в необуздан пожар. Според приблизителната ни преценка за последните тридесет и седем дни мащабите на истерията са се увеличили двойно и продължават да нарастват. Нямам представа докъде ще се стигне и с каква скорост ще се развият събитията. Това е причината да свикаме това спешно събиране. Защото можем всеки момент да се сблъскаме с неприятности, с огромни неприятности.

Той седна тежко, имаше изморен вид.

Ив не подхвана нов спор с него, другите също. Ралф Шулц бе смятан не само за експерт в своята област. А и всеки от присъстващите сам бе станал свидетел на задълбочаващите се тенденции на истерията, която се зараждаше сред неговите близки, разкрили своята самоличност. Но докато приемането на проблема стана единодушно, мненията за това — как да се справят с него, бяха толкова, колкото и присъстващите.

Лазар изчака дискусията да продължи безцелно два часа преди да вдигне ръка.

— Така доникъде няма да стигнем — заяви той. — И както изглежда до вечерта можем да си говорим, без да постигнем какъвто и да е резултат. Нека погледнем общо върху нещата, като се спрем само върху най-важните точки. Ние можем — и той започна да отмята възможностите, свивайки пръстите на ръката си — да бездействаме, да стоим и да наблюдаваме какво става. Можем да изоставим напълно „Маскарада“, да разкрием действителния си брой и да настояваме за правата си с политически средства. Можем да останем на повърхността, да използваме организацията и парите си, за да защитаваме вече разкритите ни братя и вероятно да ги върнем обратно към „Маскарада“. Можем да се разкрием и да поискаме място, където да сформираме колония и там да заживеем сами. Или да направим нещо друго. Предлагам ви да се разделите според тези четири основни гледни точки — да речем в ъглите на залата, като се започне от десния ъгъл в дъното по посока на часовниковата стрелка, — и нека всяка група изготви план, който след това да предаде на Фамилиите. А онези от вас, които не поддържат нито едно от четирите становища, могат да се съберат в средата на залата и да обобщят онова, което смятат, че е разумно да се направи. Сега, ако нямате възражения, ще обявя прекъсване на сесията до утре в полунощ. Какво ще кажете?

Никой не се обади. Опростената версия на парламентарна процедура на Лазар Лонг като че ги сепна — те бяха навикнали с дълги, мудни дискусии, докато ясно се разбереше, че едно от становищата бе единодушно. Прибързаните действия бяха за тях някак си странни, малко шокиращи.

Но личността на този мъж бе властна, годините му те караха да го зачиташ — него и мнението му — а леко архаичният стил на изразяване увеличаваше още повече патриархалния му авторитет. Така че никой не се възпротиви.

— Добре, приема се — заяви Лазар и плесна отведнъж с ръце. — Затваряме църквата до утре вечер.

И той слезе от платформата. Мери Спърлинг отиде при него.

— Ще ми се да те опозная по-добре — каза му тя, гледайки го право в очите.

— Разбира се, сестро. Защо не?

— Ще оставаш ли за дискусията?

— Не.

— Би ли дошъл у дома с мен?

— С удоволствие. Нямам належаща работа другаде.

— Тогава ела.

Тя го поведе през тунела до подземното езеро, свързано с езерото Мичиган. При вида на псевдо-Камдена, той облещи очи, но не каза нищо, докато не се потопиха.

— Хубава кола имаш.

— Да.

— Сигурно притежава някои необичайни качества.

Тя се усмихна.

— Да. Между другото, взривява се напълно, ако някой дръзне да разгадае тайните й.

— Така да е. Ти май си инженер-конструктор, Мери?

— Аз ли? За Бога, не! Поне не през последния век! А и вече не съм в крак с тези неща. Но чрез посредничеството на Фамилиите можеш да си поръчаш кола като тази, ако искаш. Говори с…

— Недей, нямам нужда от кола. Просто си падам по всякакви джунджурийки, които вършат това, за което са създадени и го правят тихо и ефикасно. Явно, някой здравата се е потрудил върху тази.

— Да.

Тя се бе заела с излизането на повърхността, проверяваше радарите, като се опитваше да стигне брега, без да привлича вниманието.

Когато пристигнаха в апартамента й, тя сложи пред него тютюн и питие, след това отиде в стаята си. Набързо съблече дрехите, с които бе навън, и се премени в мека, широка роба, в която изглеждаше дори по-дребна и по-млада, отколкото преди. Миг след това беше при него. Той се изправи, запали цигара и за нея, спря, докато й я подаваше и подсвирна галантно, но някак си неприлично.

Бегла усмивка пробяга по устните й. Тя взе цигарата, седна в един широк стол, протягайки крака.

— Лазар, знаеш ли, че ми вдъхваш голямо доверие.

— Момиче, ти нямаш ли огледало?

— Не, нямах това предвид — каза тя нетърпеливо — погледни по-напред себе си. Знаеш, че аз съм преминала нормалната продължителност на живот на нашия народ — в следващите десетина години очаквам да умра и съм се примирила с това. А ти седиш тук и си много, много години по-възрастен от мен. Изпълваш ме с надежда.

Той се изправи.

— Значи очакваш смъртта? За Бога, момиче, та ти ще живееш поне още цял век.

Тя направи нетърпелив жест. Ръката й бе натежала от умора.

— Не се опитвай да ме развеселяваш. Знаеш, че външният вид няма нищо общо с това Лазар, аз просто не искам да умирам!

Лазар отвърна сериозно:

— Нямах никакво намерение да ти се подигравам, сестро. Ти просто нямаш вид на кандидат-труп.

Тя грациозно сви рамене.

— Въпрос на биотехника, а и на прагматизъм. Имам вид на жена на около трийсет.

— Или на по-малко, бих казал. Предполагам, че няма да избегна правосъдието. Чу, че не съм присъствал на събрание повече от век. Всъщност, през цялото това време бях преустановил всякаква връзка с Фамилиите.

— Наистина ли? И мога ли да попитам защо?

— Дълга и досадна история. С две думи — те просто ми доскучаха. Като делегат присъствах на годишните събрания. Само че те започнаха да стават безинтересни и праволинейни — поне така ми се струваше. Ето защо се оттеглих. В повечето случаи прекарвах периодите на безвластие на Венера. Върнах се за малко, след като бе подписано споразумението, но не мисля, че дори и тогава съм прекарвал повече от две години на Земята. Обичам да съм в движение.

Очите й светнаха.

— Така ли? Разкажи ми! Никога не съм била в открития Космос. Само веднъж бях в Луна сити.

— Разбира се — съгласи се той, — някой път ще ти разкажа за всичко преживяно. Но бих искал да чуя нещо повече за твоя външен вид на момиче, ти наистина изглеждаш по-млада.

— Сигурно е така. Всъщност, разбира се, че е така. А по въпроса как е постигнато всичко, не мога да ти споделя много. Хормони, симбиотика, терапия на жлезите и малко психотерапия — това е. От значение е, че за членовете на Фамилиите застаряването се отлага и процесът на стареене спира, поне козметично.

Тя за момент се замисли.

— Веднъж те си помислиха, че са на път да открият тайната на безсмъртието, истинския извор на младостта. Но бе грешка. Просто остаряването се забавя и съкращава с около деветдесет дена след първото ясно предупреждение — после настъпва смъртта, от престаряване.

Тя видимо потръпна.

— Повечето от нашите братовчеди така и не изчакват няколко седмици, за да се уверят в диагнозата. После е ясно: идва ред и на евтаназията.

— За Бога, какво говориш! Е, аз няма да постъпя по този начин. Когато Старецът дойде да ме вземе, ще трябва да ме влачи — и трябва да му е ясно, че ще ритам и ще вадя очи през целия път!

Тя разкриви уста в усмивка.

— Доставя ми удоволствие да те слушам как говориш. Лазар, аз не бих разочаровала моя пазител по такъв начин — с някой по-млад от мен. Но твоят пример ме изпълва с кураж.

— Мери, ние ще надживеем повечето от тях, не се притеснявай. Апропо, за срещата довечера: не обърнах никакво внимание на новините, а и отскоро съм на Земята — знае ли приятелят Ралф Шулц за какво говори?

— Мисля, че трябва да знае. Дядо му беше разкошен човек, баща му също.

— Доколкото разбирам, ти познаваш Ралф.

— Съвсем бегло. Той е един от моите внуци.

— Забавно. Изглежда доста по-стар от тебе.

— Ралф установи, че му подхожда да изглежда на около четиридесет, това е всичко. Баща му бе 27-мото ми дете. Ралф сигурно е — чакай да пресметна — о, най-малко осемдесет или деветдесет години по-млад от мен. При това, той е по-възрастен от някои от моите деца.

— Доста работа си свършила покрай Фамилиите, Мери.

— Сигурно е така. Но и те доста са направили покрай мен. Харесваше ми да имам деца и съм получила доста облаги. Сега имам всичко, което човек би могъл да си пожелае.

Тя отново потрепери.

— Предполагам, че тъкмо заради това съм така уплашена — наслаждавам се на живота.

— Престани! Мислех си, че моят ценен пример и момчешка усмивка са те излекували от тази глупост.

— Е, помогнаха ми донякъде.

— Хм… виж какво, Мери, защо не се омъжиш отново? Ще народиш още няколко ревльовци. Така ще бъдеш твърде заета, за да се страхуваш.

— Какво? На моята възраст? Ти сериозно ли говориш, Лазар!

— Нищо й няма на възрастта ти. Ти си по-млада от мен. Тя се взря в него за миг.

— Лазар, да не би да ми предлагаш договор? Ако е така, бих искала да бъдеш по-ясен.

Устата му зина и той се задави.

— Хей, чакай малко! По-спокойно! Говорих съвсем общи неща… Аз, аз не съм домошар. Всеки път, когато се женех, на жена ми й омръзваше да ме гледа след няколко години съвместен живот. Исках да кажа, че ти си хубава жена и все някой мъж би трябвало…

Тя го прекъсна. Навеждайки се напред, сложи пръст върху устните му, като се усмихваше дяволито.

— Не исках да те плаша, братовчеде. Или всъщност, може би точно това целях — мъжете стават много смешни, когато си помислят, че всеки момент могат да попаднат в капана.

— Така е, съгласен съм — каза той мрачно.

— Забрави за това, скъпи. Да говорим за нещо друго! Според теб, на какъв план ще се спрат?

— На събирането довечера ли?

— Да.

— На никакъв, естествено. Доникъде няма да стигнат. Мери, комитетът е единствената позната форма на живот със сто стомаха и нито един мозък. Но сега някой, който има мозък в главата си, ще ги поизплаши да приемат неговия план. Само дето не знам какъв ще бъде той.

— Добре, ти какъв план за действие подкрепяш?

— Аз ли? Защо аз и защо да го подкрепям? Никакъв. Мери ако има нещо, на което се научих през последните няколко века, то е следното: тези неща са преходни, идват и отминават. Войни и депресии, пророци и събрания… всичкото отминава. Умението е да останеш жив, да оцелееш колкото се може по-дълго.

Тя кимна умислено.

— Може би наистина си прав.

— Разбира се, че съм прав. Нужни са около стотина години, за да осъзнаеш колко е хубав животът.

Той се изправи, протегна се.

— Но точно сега това подрастващо момче би поспало малко.

— Аз също.

Апартаментът на Мери бе на най-горния етаж, с изглед към небето. Когато се върна във фоайето, тя спря вътрешното осветление и отвори капаците на тавана; двамата бяха седели под звездите, скривани от невидим покров синтетична материя. Когато Лазар надигна глава, за да се пораздвижи, очите му се спряха на любимото му съзвездие.

— Странно — отбеляза той — като че ли Орион е прибавил четвърта звезда в пояса си.

Тя погледна нагоре.

— Това трябва да е големият кораб, който подготвят за втората експедиция до Центавър. Можеш ли да разбереш дали се движи?

— Не мога да определя без инструменти.

— Така е — съгласи се тя. — Твърде благоразумно от тяхна страна бе да го построят в открития Космос, нали?

— Няма друг начин. Прекалено голям е, за да се сглоби на Земята. Мога ли да остана да спя тук, Мери, ако имаш свободна стая?

— Стаята ти е втората вдясно. Извикай ме, ако не можеш да намериш всичко, което ти е необходимо.

Тя повдигна лице и го целуна за лека нощ, едно бегло, бързо докосване.

— Лека нощ.

Лазар я последва, после влезе в стаята си.

 

 

На другия ден Мери Спърлинг се събуди както обикновено. Стана тихо, внимавайки да не събуди Лазар. Потопи се в освежителя, взе душ и си направи масаж, глътна един ободрител, за да компенсира краткия сън, после закуси набързо и малко (нали трябваше да поддържа елегантната си фигура), а след това се зае със съобщенията, които не си направи труда да прослуша предната вечер. Секретарят избълва няколко обаждания, които тя бързо забрави, след това разпозна гласа на Борк Ванинг.

— Здравей, Мери — избоботи апаратът. — Мери, обажда се Борк. Сега е девет вечерта. Ще намина да те взема утре сутринта в десет. Ще поплуваме малко в езерото и ще обядваме някъде. Считам това за уговорена среща, освен ако не се обадиш да ме предупредиш. Довиждане, скъпа! Доскоро.

— Доскоро — отекна като ехо тя автоматично.

„Дяволите да го вземат! Ама този човек не знаеше ли какво е това отказ? Мери Спърлинг, внимавай, подхлъзваш се по стръмния склон! Той е четири пъти по-млад от теб и въпреки това не можеш да се справиш с него. Обади му се и му остави съобщение, че… Не, твърде късно е! О, Боже, та той ще пристигне всеки момент! По дяволите!“

Бележки

[1] миля — англ. мярка за дължина равна на 1609 м — б.р.

[2] ярд — англ. мярка за дължина равна на 0,91 м — б.р.

[3] фут — англ. мярка за дължина равна на 30,5 см — б.р.