Тодор Ташев
Няколко думи за ръкописа

Когато решихме да върнем на читателите пренебрегвания и „забравен“ в миналото Захарий Стоянов, първата ни грижа беше да извадим острите му зъби: тук руските генерали и дипломати захапал, там „България за себе си“ поискал… кастрихме, кастрихме, докато останахме без близо половината от онова, което е написал. Наложи се една изтребителна формула с претенции за необоримост: До Съединението (1885 г.) З. Стоянов е революционер, русофил и талантлив писател, а след това, до края на живота си (1889 г.) — непримирим русофоб, който погубил таланта си. Написаното до Съединението е засято в черноземни пластове, а останалото — в безплодни наноси.

Звучи кошмарно не защото някой така е мислил и оценил делото на Захарий Стоянов, а защото тази нихилистична оценка през последните десетилетия бе станала официален критерий, застъпван и „доразвиван“ в трудовете на мнозинството литературни историци и захариеведи. Но тъкмо в тези „реакционни“ и „неплодоносни“ години Захарий Стоянов написа том втори (1887) и трети (1889 г.) на „Записки по българските въстания“. „Чардафон Великий“ (1887 г.). „Христо Ботйов. Опит за биография“ (1888 г.), полемичните брошури „Не му беше времето“. „Кои са виновниците на Девятий август?“, „Коронованите нихилисти в България“, „Какво направихме в Търново?“ и неколкостотин още непознати на читателите статии и фейлетони. Пак тогава стана кореспондент на лондонския Таймс, букурещкия Телеграфул, будапещенските Ревю д’Ориан и Газет дьо Хонгри, женевския емигрантски журнал Общее дело! И ако по държавните и политически арени се издигаха и бяха знайни за света Драган Цанков, Петко Каравелов, Стефан Стамболов и други още бележити български мъже, нашата публицистика след Освобождението блестеше с един-единствен връх — Захарий Стоянов!

Близо пет десетилетия не се издаде нито една „белязана“ книга или не дай си боже статия от „неплодоносното“ време. И понеже „Записките“ не можеха да се разсекат на две, беше съчинена специална теза — че били замислени в „белия“, а само дописани в „черния“ период!

В коша с анатемите попадна и непубликуваният ръкопис на „Превратът през 1881 година“. Запазен грижливо от Анастасия Стоянова и предаден с два куфара архиви на Д. Т. Страшимиров през 1908 г., той потъва в дебрите на Българския исторически архив. Остана си „затрит“ и „неизвестен“ най-напред поради пословичната наша немара към архивното наследство, а по-късно и по политически причини. Творбата на Захарий пареше не само пръстите, но и съвестта на малцината, които се докоснаха до нея. Защото по познатите ни норми на „търпимост“ тя просто не можеше да се издаде. През 1966 г. проф. Г. Буршуков посегна към ръкописа и сгуши в избраната публицистика на З. Стоянов една глава от десетина странички, най-хрисимата, най-безобидната. Останалите си останаха „табу“, че там „русофобът“ Захарий Стоянов бе дръзнал да потърси отговорност за преврата не само от княз Батенберг и консерваторите, но и от освободителката ни Русия, чието име след Освобождението „идеше на първо място после Исуса Христа“.

Но не само отношението към Русия бе препъникамъкът на тоя ръкопис. Не можеше да „претърпим“ книга, в която народът не е бог, а е „дарен“ с такива „добродетели“, от които душицата ти ще се свие от срам; идеите са заменени с постове, приятелството е отстъпило пред интереса, тълпата се е развилняла и потъпкала всичко честно, което ѝ препречва пътя. Ще може ли читателят да разбере каква любов към собствения му народ се крие зад грубоватите оценки на Захарий?

* * *

„Превратът“ може да се нарече и книга, разпъваща самия автор на кръст. Едно е да нападнеш княза, „подлеците“ консерватори и самозабравилите се руски „кючук дипломати“ и полковници, когато си изгнаник в Източна Румелия, а съвсем друго — да им пратиш новонапечатана книга с автограф, след като конституцията е възстановена и при Съединението си подал ръка на българския княз с многозадължаващите думи „Няма Батенберг — няма България!“ А и цялата галерия от чорбаджии се е променила. Начович е вече „наш“, дипломатически агент в Букурещ, Марко Балабанов, Тодор Бурмов и други видни консерватори са се прекръстили на либерали… а пък някои от твоите са пропели на друг глас. Светецът от Враца Драган Цанков се е вдигнал против най-свидното ти дело — Съединението; дядо Славейков и Петко Каравелов са се опарили и примирили с грубото вмешателство на царя Покровителя, ценностите са разменили местата си, всичко е така объркано и замъглено… Как и от какви позиции да пишеш за преврата и кого да съдиш с пет години закъснение?

Вероятно много от страниците са написани по горещите стъпки на събитията, но първите документирани следи за работа над ръкописа откриваме в едно от писмата на З. Стоянов до Н. Обретенов от 24 декември 1884 г.: „Кавура не давай (става дума за ръкописа на «Българският кавур» — също неиздаден приживе на З. Стоянов). По-добре преврата в Русе, който аз пиша вече и смятам да го дам подлистник, а тогава на книжка“ (Стоянов, З., Неиздадени съчинения, С., 1943, с. 384).

Както и при други документални произведения на летописеца, „подстрекателят“ отново е Никола Обретенов. Той предлага, той напомня и напира почнатото да се свърши час по-скоро, без да го е грижа, че не е все едно книга ли ще пишеш, разбойници ли в Тутракан ще гониш, или лозе в Русе ще копаеш. Щом Захарий може, длъжен е да го направи! Но този път, изглежда, е попрекалил, защото на 10 март 1885 г. притесненият от „чорбаджии“ над главата му избухва:

„Че машина ли съм аз да написвам по 2–3 книги в годината? Чуден си наистина! Освен това знай още, че ако аз напиша «Преврата», няма вече служба в България“ (пак там, с. 391).

Изглежда, Н. Обретенов е подразбрал, че в ръкописа зет му не щади и собствената си партия и може да побърка на подобряващите се отношения с княза, та затова го предупреждава да не направи някой политически гаф. Отговорът е яростен:

„Ако «Преврата» е противен на партията, то ти го остави — пише ваша милост. Хай, да ти го завра и на партията и на нейните начала!… Ти не питаш как ще уйдиса на твоя и моя гол гръб, ами пак партията туряш напред.“

И добавя „нещичко“ като напук:

„Втори том (на «Записките») и «Преврата» са свършени“ (писмо до Н. О. от 8 май 1885 г., цит. Неизд. съч., с. 394).

„Лъжата“ на Захарий тук е двойна или по-скоро няма истинска лъжа, а характерът и маниерът на твореца са такива. Замисленото го вижда пораснало, захванатото го смята за свършено, а после „свършеното“ може да го преработва и допълва, докато на несведущи в списателството им призлее. Примерите са като гора: на 25 септември 1882 г. издава обявление, че туря под печат „Записки по българските въстания“, а още и половината потребни сведения не е събрал (том първи излиза две години по-късно). „Свършеният“ на май 1885 г. том втори е преработен основно и даден за печат в края на 1887 г. А „Превратът“?

До Съединението на 6 септември 1885 г. не е могъл дъх да си поеме, но озовал се отново в Русчук в началото на 1886 г., връща се към „мирни“ занимания и „Превратът“ пак попада на работната му маса. Пише на приятеля си Бърни Бърнев в Разград да „излъже“ бай Алекси Христов и да му направи препис от смехотворните депеши на Горбанов (вж. бележка № 112), в Независимост излиза обявление, че започва да печата в подлистници новата му книга за преврата (вж. бележка № 22), след което… документите се свършват и започваме да търсим помощта на логиката и догадките.

Политическата обстановка ни изправя пред една психологическа загадка: защо З. Стоянов продължава да работи над „Преврата“, след като главният му отрицателен герой е станал символ на съединена България и всичките надежди за изтръгване от опеката на Русия, обявила се категорично против Съединението, са свързани с него? Сам Захарий на няколко пъти декларирал, че стои зад българския княз, а светата троица (З. Стоянов. Д. Петков и Д. Ризов), която не търпи и не признава никакви авторитети над главите си освен самия Господ бог, в програмната статия на в. Независимост (бр. I от 18.1.1886 г.) пише: „Нашата свята длъжност ще бъде да поддържаме и защищаваме Негово височество с всичките негови дела дотогава, докато той не измени днешната си линия на поведение.“

В такъв момент да напечаташ книга за политическото и човешко падение на Батенберг, все едно да му подпишеш присъдата. И все пак З. Стоянов се е готвел да го направи. Защо? Плод на отмъстителност не е, защото по природа не е отмъстителен, пък и за него интересите на отечеството са стояли винаги над всички и над всякого. Да е затаено нещо от историята, което и до днес не знаем — то би било чудо. Единственото обяснение, струва ми се, трябва да търсим в характера на медвенския особняк. Той е тръсвал истината в очите на „бил той който и да е“ често пъти най-безтактно и без грижа за последствията. Не съображения от типа на „не му беше времето“, а прекомерната му заетост по защита на нападнатото от всички страни Съединение, изборите в Тракия, където той е кандидатиран в три колегии за депутат, и последвалата абдикация на княза (август 1886 г.) му е попречила да довърши това „пъклено“ дело. Животът му е върволица от такива стъпки, мерени-непремерени, внушавани му от наивното овчарче Джендо, изпълващи го с вътрешно удовлетворение, но създаващи му само врагове — от първите, та до последните му публикации.

Цял живот е страдал от болезнената докачливост и на опоненти, и приятели, но като писател публицист остава безкомпромисен и верен на Любен-Каравеловия принцип: „Два реда строга критика могат да принесат по-голяма полза, отколкото хиляда тома хвалби.“ Та и сега! Ако Негово височество си е на мястото, ако не е съшит от каба книга, няма и да трепне от правдивата критика. Някогашните си грешки ще ги има за урок, а него лично ще повика да му благодари за доблестта!

На 9 август 1886 г. князът е свален, възвърнат от Стефан Стамболов на трона, но само седмица след това доброволно напуска България. Избраният вече депутат Захарий Стоянов го изпраща чак до Турну Северин и го заклева да се върне за доброто на страната. А за неиздадената книга ще въздъхне примирително: „Мина ѝ времето като на Кавура — ще рече и ще скъта «Преврата» за бъдещите поколения. — За тях той не е политика, а история!“

* * *

Никой още не е успял да ни потопи в онази атмосфера на възторг и преклонение пред свободата, в която е сътворена Търновската конституция. Много спомени са оцелели, много книги са изписани, но безкръвното „въстание“ на Учредителното събрание още чака своя летописец. И все пак това, което е дошло до нас, ни стига, за да направим синовен поклон пред първите държавници на България.

На пъстрия народен форум в Търново руските юристи предложили една от най-демократичните конституции в тогавашния свят, но самобитните нашенски законодатели отхвърлили и прекроили всичко, което сметнали, че накърнява свободата на довчерашния роб. Орязали порядъчно правата на „държавната глава“ и решили да си търсят княз, който да им краси трона и да ги представя пред Европа.

Затова с такава сила възропта народът, когато му отнеха Търновската конституция.

Превратът през 1881 г. е неочакван и за народа, и за либералната партия, която, дошла на власт след огромна изборна победа, безметежно се заела с ежедневните грижи по управлението. Мнозина дочували и подозирали, но никой не вярвал, че консерваторите, водени от княза, ще посмеят да отнемат свободата, прегърната и пазена от целия народ. Дотолкова са били девствени и лековерни в политиката, че опитният генерал Ернрот (конструкторът на преврата) пресметнал: 150 руски офицери ще му стигнат, за да вземе и държи властта.

Подвеждала ги е представата им за Русия, обагряна още от пролятата кръв за свободата на България; приспивала ги е слабостта на „чорбаджийската“ партия, на два пъти „бита“ в изборите и видимо простила се с амбициите да управлява; забравили и заканите на княза, който стъпил на българския престол с неприкрити намерения за изменение на конституцията.

Докато управлявал с консерваторите, Батенберг изглеждал примирен, но когато затвърдяващото се либерално мнозинство в парламента му отнело дори перспективите за промяна, решил да рискува: княз в България или офицер в Дармщат.

Разбира се, не всичко се върти около амбициозния млад княз и неговите щения. Решаваща за настъпилите промени е борбата между великите сили за надмощие и влияние над Княжеството. При благоприятно стечение на обстоятелствата, след убийството на Цар-Освободителя, изрично или мълчаливо, княз Батенберг получава съгласието на Русия, Австро-Унгария и Германия за суспендиране на Търновската конституция.

От унизителното „Българе!“ на 27 април до закопаване на българската свобода на 1 юли 1881 г. — ето времето, в което тичаме подир княза, Хитрово и Начович, драгуните, шпионите и цялата оная орда властолюбци и отрепки, чиито дела „са запечатани с позор“. Летописецът ни спира на самия връх, отгдето почва сгромолясването на амбициите и надеждите за просветена диктатура. Нищо от предначертаното в двореца се не сбъдва.

Новосформираният Държавен съвет се обезличава, преди още истински да заработи. Създателят му проф. Марин Дринов отказва да го оглави и се връща в „своята“ Украйна; Тодор Икономов го председателствува ден до пладне, а когато идва ред на Георги Вълкович, от съвета е останала само добрата европейска идея и разочароващото българско приложение.

24-годишният „диктатор-княз“ се оказва неспособен за еднолично управление, въпреки загробването на конституцията. Изгубил вяра в консерваторите, той търси опора в двама нови руски генерали: Соболев, когото назначава за министър-председател и министър на вътрешните дела, и Каулбарс — министър на войната. Те стъпват в Княжеството като в собствена губерния, титулуват княза с „господарю“, а съгласуват действията си с Азиатския департамент. До комплектно „руско“ правителство остава само една крачка.

Орел, рак и щука досега, и княз, и консерватори, и либерали, застрашени от властта на чужденците, са принудени да тръгнат в крак.

Получил и подкрепата на Англия срещу Соболев, на 7 септември 1883 г., след издаване на манифест за възстановяване на Търновската конституция, княз Батенберг назначава смесен кабинет от консерватори и либерали начело с Драган Цанков. Генералите са обявени за почетни граждани на София и на 15 септември 1883 г. са изпратени за родината си с пищен банкет и овации. До края на годината, след няколко актове на Народното събрание и княза, от режима на пълномощията остава само неприятен спомен.

* * *

Как З. Стоянов замисля и осъществява книгата си за преврата?

Обогатен от опита на Априлското въстание, когато си води „забележки“ за видяното и преживяното, веднага след княжеската прокламация от 27 април „отваря“ две тетрадки с френско-българо-захариевски заглавия: „Sensation“ (НБКМ, БИА, ф. 100. II А 8659) и „Наблюдение за memoiri“ (НБКМ, БИА, ф. 100, II А 8714). Изпълнил ги е с интересни факти, изблици на чувства и „омаскаряване“ на хора, избуяли като бурени в несносно време.

В темелите на ръкописа наред с данните от тези тетрадки е зазидан и 40-страничният му „Апел за борба против преврата“ (НБКМ, БИА, ф. 100. II А 8657), написан в навечерието на изборите на Свищовското велико народно събрание (непубликуван). Емоционално обагрени, там са подредени неговите възгледи за демокрацията и държавното устройство, за отговорността на превратаджиите и пътя за измъкване от блатото, в което са ни тикнали непомерните амбиции на княза.

Пише и наслагва дялани отломки от следствените преписки, които е водил; свидетелства на очевидци и потърпевши; статията „Страници из историята на печата“ (НБКМ, БИА, ф. 100, II А 8719); собствените си кореспонденции в Народний глас: течението на в. Независимост, както и писаното от новите властници в Българин и Български глас.

Натрупва с мисълта за епично платно на преврата, а междувременно, през отпуската си в Медвен (лятото на 1882 г.) написва на един дъх иносказателния памфлет „Искендер бей“. Никола Обретенов го отпечатва, подписват го с прозрачните инициали X. Z. и го пускат да разбуни осите.

Никоя книга на Захарий Стоянов не е имала такъв вулканичен успех. Фабулата е съшита с бели конци, така че всеки да познае своя „любим“ княз, напъхан непохватно в шалварите на български султан.

Трудно е дори да си представим какъв страх и възторг е предизвикала навремето си тази книжка от 38 страници. Издадена в зенита на Батенберг, разказала за престъпленията на Батенберг, прочела и изпълнила присъдата над Батенберг.

Докато пушилката се разнесе и управляващите разумеят кой е X.Z., той спокойно си събира багажа и получил заповед за уволнение „по некадърност“, емигрира в Източна Румелия. Сега идва ред и на прекъснатите „Записки по българските въстания“ и на „Превратът през 1881 година“. Духът на „Искендер бей“ вече открито и свободно ще шета из парливите ѝ страници.

* * *

Ръкописът е измежду най-хубавото от художествената публицистика на Захарий Стоянов. Документи са измъкнати отвсякъде, дадени изцяло или само цитирани, но задължително прекарани през безоговоръчната мелница на твореца. Не обаче документите дават лице на творбата. Както казва З. Стоянов на няколко места, тя не е документална история на събитията, а поглед отвътре, и то само на онези от тях, които са видени или лично проучени от автора, разтърсили са го дълбоко и по негова преценка заслужава да бъдат извадени на показ. Затова е книгата му така натежала от пристрастия, така люто разлютена и на княз, и на князови вдъхновители, че и на слугите им.

Едва ли може, макар и след повече от сто години, да отсъдим: тук Захарий бърка или ни подвежда, а там и там е точен и правдив. Разказът му е реалистичен и от него всеки историк би могъл да „направи справка“ като по летописна книга за русчукския край. Нито едно измислено събитие или лице — до невероятните Киро Чауш, Старший Сава или Александър Македонски II. От съвременните му писатели и историци две неща го делят: талантът на родения летописец и гледната точка на потърпевшия. Д-р Иречек например в дневника и книгата си „Княжество България“ е горещ поддръжник на преврата, макар че го нарича „театрален“. Но той е министър на просвещението, автор на княжеската прокламация от 1 юли, ще ли го заболи за отнетата свобода на недораслите за самоуправление „мужици“? Отвисоко гледа на събитията и биографът на Батенберг Александър Головин. Не можем да искаме обаче от един „мужик“ като Захарий да има тяхното „благородническо“ и „заслепено“ перо. Той е остър и пристрастен, но и добросъвестен до запетайката. За Свищовското събрание например пише, че е само фарс, две минути ура и нищо повече. Дори княза „не допуска“ да си каже речта. Но когато удивен в Държавен вестник вижда словото на княза публикувано, преписва го в книгата си дума по дума, изказва съмнение, че от грозните ура никой нищичко не е можал да чуе, но оставя документа да го прочетем и ако можем други изводи да си направим.

Всичко има в Захариевия врящ котел от събития и характери: и нескритото стъписване на автора пред комисарите; и дръзкото посочване на имената и деянията на виновните; дипломатично настъпване на „благородията“ и разбиращо оправдаване на белязаните от съдбата с „недоразумяване“ — образ след образ изваяни, до дъното на душицата са разкрити и показани с типичния захариевски замах на четката и духовитост.

Героите му естествено носят характерните особености на своето време, но толкова ли малко са десетилетията оттогава, че ги намираме край нас като с решето изсипани? И голаците, които по митингите „си блъскаха така сърдечно ръцете, щото от попотените им ръце отскачаха дребнички капчици пот“, а после, „когато хитрите си изтъкат вече платното… ураджиите и митингаджиите остават на празна ясла“: И „блажените водители на политическите партии, т.е. гладниците за министерски и директорски постове (които) твърде често обичат да говорят от името на народа, защото синките са народни партии…“ И дьонметата, които „трампят като панаирска стока своята чисто човешка съвест“… И още, и още… население пъстро и запомнящо се, хукнало да пакости или да брани.

Може и да не ни хареса всичко в тоя ръкопис. Има и предлъжки равнини, които бихме искали да преминем за минути; има и повторени от ехото проклятия, които се натрапват като заседели се гости; има и хиперболизиране на злото, което носи преврата… но има и върхове, които продънват небето; насечени, изострени и устремили се да стигнат бога на съвършенството. Тъкмо към тях ми се ще да се върна с две-три думи повече, не за да похваля гениалния художник, а за да изпитам още веднъж заедно с читателя насладата от препрочетеното. При все да знам, че като се засили да хвали, слънцето остава без петна; като се захване да цапа, дяволът става по-черен от нощта. По страничките, посветени на приятеля му д-р Юрев, една прашинка няма изтървана, а по челото на „страшилището“ Начович е избила злобата и проклетията на целия преврат. „Нацапал“ го е с увлечение и радост, така както и преди, и след това е правил с ненавистните му типове и карикатурни екземпляри. В писмата му до Н. Обретенов и в тези до Иван Андонов са се промъкнали такива възклицания издайнически, зад които го виждаме да се смее и да се прескундя презглава.

„Че опарих Григория в Червеноводската чета! Огън и отрова избълвах върху му. Па кой не е опарен? Мнозина ще има да правят опровержение и да връщат книгата“ (цит. Неизд. съч., с. 372 — писмо до Н. Обретенов от 7 октомври 1883 г.).

След два-три месеца отново:

„Ами Толума (Георги Кърджиев) с Братство! Господ да го убие. Аз го нацапах в Търновска конституция и Свирка“ (пак там, с. 378 — писмо до Н. О. от 30 януари 1884 г.).

Ще мине време и ще се окаже, че и Юрев може да го разгневи, а Начович да го респектира с качествата си на вещ икономист и държавник. С него заедно ще тичат из Влашко да върнат княза на престола след преврата на 9 август 1886 г.; ще си разменят любезни телеграми и писма и заедно ще работят за съединена България в началото на Стамболовия режим. „Един е бил Начович тогава, съвсем друг е сега!“ — ще ни се тросне Захарий и ще ни остави да премисляме дали той или ние нещо бъркаме с характерите и боите.

Така е и с нападките му към Русия. Те остават, не, изострят се, но никога Захарий Стоянов не бърка управляващата върхушка с руския народ и честната му интелигенция:

„Тая велика Русия, или по-добре нейните няколко души дипломати, не можаха да завоюват на своя страна стотина души български интелигенти. Горчиво се излъга тя или я излъгаха, че е доволно за тая победа ботушът на Ернрота, безхарактерността на Хитрово, грубостта на няколко офицери и подлостта на пет-шест души безчестни наши братия наречени консерватори.“

Епилогът на ръкописа му е в тоя дух: „Ние ламтиме, ние сме петимни да видим Русия помежду си в истинското нейно величие, в нейната светла страна…“

* * *

Когото и да пипнеш от героите, все е чешит, но „приятелят“ му бай Алекси Христов е и болката, и забавлението на Захарий. В него, самозван разградски първенец, е насъбрана цялата абсурдност на преврата — замислен с „благородни“ намерения от княза, дипломатите и офицерите, а реализиран в низините от такива самозвани апостоли и човешки недоразумения като Алекси Христов. „Приятел“ ма Мидхат маша, „любимец“ (без да знае как е станало това) на Негово височество и „призван“ мисионер за изкореняване на „нихилизма“ в Делиорман! На цели десетина страници Захарий го наблюдава как раздава правосъдие по своя мярка; подхлъзва го, да си изкаже майчиното мляко, че и повече; преобръща го от всички страни, за да видим и запомним един от най-колоритните знаменосци на „Историческата задача“.

Други, не по-малко интересни типове „забожда“ на стената с по две-три изречения, да им се чудим как ги е „господ“ създал. Като госпожица Милица например или съдията Кипровски, „нацедил“ в съдебното решение „около 20–30 члена, така щото, ако 5-те са неподходящи, то други пет ще да се намерят, които да съответствуват горе-долу“.

Извадил е на показ много драматични съдби, но най-страшен е Гецо — Княжеския кон, който „тръгна към хамута с такава охота, като кога отива човек на бесило“.

Сълзите на автора парят над изписаните редове, но няма сила да захвърли перото, нито да скрие от поколенията делата, разкрили дълбината на човешкото падение.

Уморен от наглостта на властниците и невежеството на тълпата, готова „да вика ура на всяко безобразие“, често се обръща към читателя с молба за страничка отдих. Да го заведе да му покаже как „градът ще да потъне от цветя и знамена“, да му припомни, че преди преврата чорбаджийската партия „сечеше гвоздеи от страх“ и че „у нас секи разбира от висшата политика, секи голак е Бисмарк!“ А когато се отпусне и „отчегари“ да изрисува многоучения си колега Петър Василич Оджаков, правовед, юрист, губернски секретар, „съгласно такава и такая статия равен на потомствените дворяни“, прокурора Филип Гиацинтов как обсъжда с една простичка сръбкиня трудовете на Чебишев-Димитриев… ще ни се „театрото“ да е без край.

„Но аз се отчегарих от жицата на своя разказ“ — ще ни сепне Захарий Стоянов и ще побърза да ни върне към горещите събития в Русчук или Свищов. И тези волни зигзаги и отчегарявания ще изпишат най-хубавите страници от книгата му.