Британи Чери
Въздухът, който той диша (1)

Пролог

Тристан

2 април 2014

— Взе ли всичко? — попита Джейми, хапейки ноктите си, докато стоеше във фоайето в къщата на родителите ми. Красивите й сини очи се усмихнаха към мен, напомняйки ми какъв късметлия бях да я наричам своя.

Приближих се до нея и увих ръце около кръста й, придърпвайки дребничкото й тялото по-близо до моето.

— Да. Това беше всичко, скъпа. Мисля, че това е нашият момент.

Ръцете й се увиха около врата ми и тя ме целуна.

— Толкова се гордея с теб.

— С нас — поправих я. След толкова много години на желания и мечти, целта ми да продам ръчно изработените си мебели щеше да се осъществи. Баща ми беше най-добрият ми приятел и бизнес партньор и сега двамата щяхме да пътуваме до Ню Йорк, за да се срещнем с няколко бизнесмена, които бяха показали голям интерес към партньорство с двамата ни. — Без твоята подкрепа щях да бъда едно нищо. Това е нашият шанс да получим всичко, за което някога сме мечтали.

Тя ме целуна отново.

Никога не бях вярвал, че мога да обичам някого толкова много.

— Преди да тръгнеш, мисля, че трябва да знаеш, че учителката на Чарли ми се обади. Отново се е забъркал в проблеми, което не е учудващо, след като прилича толкова много на баща си.

Подсмихнах се.

— Какво е направил този път?

— Госпожа Харпър зави, че е казал на някакво момиче, което се е подигравало на очилата му, че се надява да се задави с крастава жаба, защото прилича на такава. Да се задави с крастава жаба, можеш ли да повярваш?

— Чарли! — извиках към хола. Той слезе с книга в ръка. Не носеше очилата си, за които бях сигурен, че е свалил заради тормоза.

— Да, татко?

— Казал ли си на някакво момиче да се задави с крастава жаба?

— Да — всъщност отвърна той. За осемгодишен изглежда изненадващо малко се интересуваше от това, че родителите му са разтревожени за него.

— Приятелче, не можеш да казваш такива неща.

— Но тя прилича на крастава жаба, татко! — отвърна той.

Трябваше да се обърна, за да скрия смеха си.

— Дай ми прегръдка, пич. — Той ме прегърна силно. Страхувах се от деня, когато да прегърне старчето си щеше да бъде нещо, от което той нямаше да се интересува. — Ще слушаш майка си и баба си, докато ме няма, нали така?

— Да, да.

— И си сложи отново очилата, когато четеш.

— Защо?! Те са глупави!

Наведох се и щипнах носа му.

— Истинските мъже носят очила.

— Ти не носиш очила! — изхленчи той.

— Да, ами, истинските мъже не носят очила. Просто си сложи очилата, приятелче — казах. Той изръмжа, преди да излезе, за да продължи да чете книгата си. Фактът, че предпочиташе книгите пред игрите, ме правеше дяволски щастлив. Знаех, че е наследил любовта си към книгите от майка си, която беше библиотекарка, но все още ми харесваше да мисля, че любовта му към книгите имаше нещо общо с това, че преди да се роди, четях книги на корема на майка му.

— Какво ще правите днес? — попитах Джейми.

— Този следобед ще ходим до пазара на фермерите. Майка ти иска да купи нови цветя и вероятно ще купи на Чарли нещо, от което няма нужда. О, и Зевс сдъвка любимите ти найкове, така че ще отида и ще ти купя нови.

— Господи! Я ми напомни пак чия беше идеята да си вземем куче?

Тя се засмя.

— Ти си виновен. Изобщо не исках куче, но ти не можеш да откажеш нищо на Чарли. С майка ти имате много общо. — Тя ме целуна отново, преди да дръпне дръжката на куфара. — Приятно прекарване, а сега отивай и сбъдни мечтите ни.

Допрях устни до нейните и се усмихнах.

— Когато се върна ще ти построя мечтаната библиотека. С високи стълби и всичко останало, а после ще те любя между „Одисея“ и „Да убиеш присмехулник“.

Тя прехапа долната си устна.

— Обещаваш ли? — попита тя.

— Обещавам.

— Обади ми се, когато кацнеш, става ли?

Кимнах в съгласие, докато излизах от къщата, за да посрещна баща ми, който вече ме чакаше в таксито.

— Хей, Тристан! — извика Джейми към мен, докато прибирах куфарите в таксито. Чарли стоеше до нея.

— Да?

И двамата обвиха ръце около устата си и изкрещяха: „Обичаме те!“.

Усмихнах се и извиках същото към тях.

През полета татко не спря да говори колко голяма възможност беше това за нас. Когато кацнахме в Детройт за смяната и двамата се извадихме телефоните си, за да проверим имейлите си и да пиша на Джейми и майка ми и да ги уверя, че сме добре.

Когато включихме телефоните си и всеки от нас имаше тонове съобщения от майка ми, разбрах, че се е случило нещо лошо. Съобщението накара всичките ми вътрешности да се свият. Почти изтървах телефона си, докато го четях.

„Майка ми: Имаше катастрофа. Джейми и Чарли са в лошо състояние.“

„Майка ми: Ела си!“

„Майка ми: Побързай!!“

За едно мигване на окото, за един миг от времето, всичко, което знаех за живота, се промени.