Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Бурята

Преводач: Росица Алексова; Теодора Давидова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: френски; английски

Издание: първо

Издател: ИК „Унискорп“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: сборник разкази

Националност: френска

Печатница: „Унискорп“ ООД

Излязла от печат: 23.08.2011

Редактор: Милка Рускова

Художник: Anna Simeonoff

Коректор: Милка Белчева

ISBN: 978-954-330-278-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10812


 

Да, господине. Беше съвсем малка жена. Руса, крехка, гримирана, разхождаше се из гората, пушейки американски цигари, и в началото нищо на света не можеше да й попречи да си сменя роклята два пъти дневно. Тогава бяхме доброволци сред девствената гора и имахме зад гърба си четиристотин километра напълно завършена железопътна линия. За някой, който току-що е дошъл от стария континент, четиристотин километра са нищо. Дреболия! Но ако можете само да си представите какво означава да изтръгнеш такова разстояние от природата! Инженерът, който ръководеше строежа, току-що беше откаран спешно в Сайгон с една от ония гнусни трески, които в тропиците винаги побеждават дори най-издръжливия организъм. Очаквахме с нетърпение неговия заместник. Той дойде: беше преливащо от младост момче, но това не му пречеше да познава из основи професията си. Казваше се Лакомб. От години не бях виждал толкова здрав и толкова щастлив човек. Шегуваше се с мен, с хората ми, с местните, които бяхме наели на работа; дори не се ядоса на отровния паяк, който намери в леглото си една вечер, преди да си легне. Спокойно, мислех си, ще му мине. Няма нищо по-ефикасно срещу доброто настроение от гората на Анам[1]. Аз самият бях тъжен пример. И наистина, след известно време му мина. Смееше се все по-малко и накрая изобщо спря да се смее. Изгуби съня си и прекарваше будни нощи, прав пред палатката: виждах в тъмното как свети огънчето на цигарата му. Все пак трябва да се признае, че работеше здраво. От сутрин до вечер се мъкнеше из гнилочта, с карта в ръка, в опитите си да изтръгне от гората няколко нещастни метра релсов път. А времето напредваше, трябваше да направим максималното, преди дъждовете да спрат работата ни за месеци. При всичко това заедно, нямаше как да вижда света в розово — мислех си. Но се лъжех. Не тези грижи бяха помрачили настроението му. Една вечер той се втурна в палатката ми с радостен вой.

— Тя ще дойде, Фабиани! — викна ми той. — Тя ще дойде!

И той размаха под носа ми плика, който току-що беше пристигнал с локомотива от Сайгон.

— Кой? — попитах.

— Жена ми, старче. Симон! Вече е на кораба. Ще видиш, тя е невероятна жена. И смела… Ще я обикнеш, сигурен съм. Невъзможно е да не я обича човек!

И ето така пристигна малката жена, с изумителен брой куфари и един пекинез. Защото беше довела и пекинеза си! Лакомб ме представи:

— Сержант Фабиани, единственият ми приятел тук.

Стиснах ръката й. За пръв път от години стисках толкова малка и толкова бяла ръка.

— Много съм щастлива, сержант, да се запознаем. Съпругът ми говореше често за вас в писмата си. И сега се убеждавам, че наистина сте много симпатичен!

Сигурно няма да ми повярвате, господине, но се изчервих. Лакомб веднага го забеляза.

— Погледни, Симон, той се изчерви! Невероятно!

— Мисля, че ще станем приятели, сержант. Ще видите, аз съм добро момиче. Вземете, поверявам ви Нини за целия ден. Това е знак за доверие!

И тя остави пекинеза в ръцете ми! Наложи се да го пазя цял ден, за да не я разсърдя. Въпреки това мисля, че го стори нарочно, за да ме направи смешен в очите на моите хора. И успя чудесно. Трябва да ви кажа, че не гледах с добро око на идването й сред нас. Жена в гората винаги създава затруднения. Особено пък тази! Тя реализираше веднага всички безумия, които минаваха през главата й. Беше донесла със себе си грамофон и сандък с плочи и по цял ден пускаше музика. Бяха танцови мелодии, глъчка, която ме ужасяваше. Бедните ми уши не издържаха. Бягах надалеч, за да не слушам. Но музиката не й беше достатъчна. Веднъж влезе в палатката ми, докато си почивах.

— Извинявам се, че ви притеснявам, сержант — ми каза. — Искате ли да ми направите една услуга?

— Разбира се, мадам. За какво става дума?

— Ето какво. Моля ви да разрешите на вашите хора да идват на танцовите забави, които смятам да организирам всяка неделя оттук нататък.

Аз не се удивлявам лесно. Но тогава останах с отворена уста цели пет минути!

— Значи сте съгласен? Сержант, вие сте ангел. А Жан твърдеше, че никога няма да се съгласите!

И си тръгна: нямах време да кажа дори дума. Танцови забави в сърцето на девствената гора! Някога да сте чували такова нещо? Аз не. Намирахме се далеч от подчинените територии и като казвам подчинени, се изразявам с езика на бюрократите от администрацията[2]. На всичко отгоре от другата страна на реката се намираше племето моиз, което далеч не бе натоварено със задачата да бди за нашата сигурност. Пътят трябваше да мине през тяхното село: обяснявам ви, че работата обещаваше да бъде трудна и не беше сега моментът мъжете да се отдават на лекомислия. Да, но какво от това! Тя си направи танцовите забави. И лично аз трябваше да присъствам, всяка неделя; тя поиска дори да ме научи да танцувам! Представяте ли си, стар боец като мен да се прави на маймуна пред четирийсетте му подчинени момчета! И това не беше всичко, съвсем не. Тя упорстваше, въпреки молбите ни, да излиза от лагера и да се разхожда сама из джунглата. Когато й напомнях, че наблизо има племе диваци, тя ми се изсмиваше в лицето и ми показваше своя револвер, един голям Colt, който носеше на колана си. Често се питах какво ли щеше да й помогне това! Та тя дори не беше способна да вдигне такава тежест в ръка.

— Не се бойте, сержант, аз съм въоръжена!

И правеше гримаса, с която искаше да се покаже страшна.

— Не са само диваците — настоявах. — Помислете за гората и всички опасни животни, които могат да ви се нахвърлят, преди да сте казали и дума.

— Ако не ги закачате, животните никога не нападат. Всички учебници по география са единодушни по този въпрос!

— Да, ама вашите учебници по география няма да ви попречат да се загубите!

— Е, сержант, вие ще ме намерите. Нали?

И тя тръгваше из гората ей така, с пекинеза в ръце. А най-странното беше, че никога нищо не й се случваше. Дявол знае как намираше пътя и безгрижно се връщаше в лагера: човек би казал, че се прибираше от разходка по булевардите. Вечер пускаше своя грамофон, а от палатката си аз очаквах да чуя воя на диваците, примесен с някоя лека песничка, изпята вдъхновено от най-модния млад изпълнител. Не бях единственият, който слушаше. Моите момчета слушаха също, насядали около огъня. Без при това да прави нещо особено, тя бе завъртяла главата на всички. Защото беше изключително хубава, с малката си невинна муцунка, сбръчканото си носле и светлия си поглед. Разбира се, аз последен си дадох сметка. Трябваше да се стигне до сбиване на двама от моите юнаци, за да си отворя очите. Веднага отидох да й разкажа какво се е случило. Знаете ли какво направи тя тогава? Разплака се. И бършеше сълзите си с юмручета по толкова трогателен начин, че щях да заплача и аз, старши сержант Фабиани!

— Доведете ми тези двама хулигани — каза ми тя.

Доведох ги. Не бяха лоши момчета и до този момент нямаше от какво да се оплаквам.

— Ако още веднъж се случи да се сбиете заради мен — извика им през сълзи тя — ще си тръгна веднага, чувате ли ме?

И го каза толкова убедително, сякаш отвън чакаше влак да я откара. Двамата мъже мълчаха, навели глави.

— Хайде, целунете се!…

И те се целунаха! Никога не бях виждал и вероятно никога повече няма да видя нещо по-смешно от тези две телета, които се мляскаха по бузите.

— Виждате ли, сержант, всичко се оправи — каза ми тя. — Винаги се оправя!

Тя ме почерпи с една американска цигара и сложи на грамофона любимата си плоча. Вече не си спомням заглавието на тази песен, но започваше така:

Paris, je t’aime, je t’aime, je t’aime[3]

Та ето какво си пея в момента. Извинете ме, господине. Но мелодията се е врязала в паметта ми. Тя прекрасно понасяше климата, по-добре от всички нас. Най-много я натъжи смъртта на нейния пекинез; беше се опитал да си играе с една змия. Но змиите са по-скоро кисели по нрав и не разбират от шеги, дори и от най-добрите; пекинезът плати с живота си нуждата си от общуване. Наложи се да спрем работа, за да могат всички да присъстват на погребението. Беше такова хубаво погребение! От всички мъже, които съм видял да умират из тропиците, нито един не е имал такова погребение. Но най-лошото в нейното присъствие беше, че пречеше на мъжа си да работи сериозно. Тя го обсебваше по хиляди начини. Лакомб, макар и добросъвестен, се бранеше слабо и трябваше винаги аз да играя ролята на лошия.

— Госпожо, наистина съжалявам, но имаме нужда от вашия съпруг. Господин Лакомб, чакаме ви за скалата. Местните не смеят да започнат без вас. Страх ги е от срутване.

— Нека чакат! — отвръщаше ми тя. — Защо, сержант, винаги идвате да ми отнемете Жан?

— Но, госпожо, нямаме време. Сухият сезон свършва. Трябва да минем реката преди дъждовете, а сме още далеч.

— Сержант, вие сте звяр. Какво значение има дали ще минем реката преди дъждовете или после?

А това беше най-важното! Дъждовете означаваха край на работата: невъзможно щеше да е да поставим релси на мочурливо място. Щеше да се наложи да подсилваме почвата почти навсякъде, а това не би могло да стане под проливен дъжд. И преди всичко — мостът. Трябваше да бъде прехвърлен над реката, широка шейсет метра на това място. Само по себе си начинанието не беше лесно, а реката имаше силата на порой. По време на дъждовете излизаше от коритото си и отнасяше всичко. Опитах се да обясня това на малката жена, но без успех. Тя ми отвръщаше, че мостът е последната й грижа, че не иска да знае за реката, за линията и за моите наблюдения и че не е дошла тук чак от Париж, за да стои сама в палатката, а за да бъде със своя Жан. Нейният Жан бе всичко, което я интересуваше.

Когато най-сетне стигнахме реката, дъждовете бяха започнали. До този момент не бях работил под пороя и имах само смътна представа що за удоволствие може да бъде това. Веднага ми стана доста по-ясно, отколкото ми се искаше. Газехме в калта сред изпаренията, които се вдигаха около нас и оставяха впечатлението, че живеем в облаците. Всичко наоколо беше мокро, лепкаво, хлъзгаво. Релсите, току-що поставени, затъваха в глината и трябваше да ги вадим и да ги поставяме наново, за да ги видим как затъват още веднъж. Всичко трябваше да започваме отначало. Реката нарастваше с всеки изминал ден. Най-сетне все пак успяхме да опънем временен мост и сами бяхме учудени да видим, че издържа; вярно беше, че по него трудно можеха да минат двама наведнъж. Лакомб правеше каквото може, а той не можеше много. Трябваше да го види човек как се бори в дъжда, с картите в ръка, станали почти нечетливи от водата. Защото дъждът проникваше навсякъде. От него оръжията ръждясваха, инструментите се повреждаха; дори докато спяхме, водата се стичаше по телата ни. Половината от мъжете имаха треска. Беше им обещано, че ще си тръгнат преди лошия сезон, и започваха да се оплакват. Колкото до малката жена, тя се чувстваше чудесно и тенът й беше чист като в деня на пристигането й.

— Виждате ли, сержант, всичко е наред. Ще го имате вашия мост!

Аз не бях толкова сигурен.

— При този дъжд човек никога не знае.

— Чудесен дъжд. Нищо не може да освежи мислите ви така добре!

И тя напускаше палатката със смях, без каска. Лакомб реши да се премести на отсрещния бряг; невъзможно беше постоянно да преминава по нестабилния мост. Селото на племето моиз бе съвсем близо сега и, както се досещате, това съседство не ми действаше много успокоително. Обърнах внимание на Лакомб за опасността, но той не искаше и да знае.

— Постоянно съм зает с изчисления от тази страна на реката; и дума не може да става всеки път да минавам по моста.

Тогава реших да разделя лагера на две. Едната половина оставаше на място, със задачата да наглежда местните наемници на пътя: с дъждовете беше зачестило дезертьорството. Другата половина се премести на отсрещния бряг, така че да бди за сигурността на Лакомб и на малката му жена. Наложи се да построим дървени бараки: невъзможно беше да се спи на палатки по време на проливните дъждове. Работата ставаше все по-трудна: на два пъти мостът бе разрушен и реката отнесе лодките ни.

— Сержант — каза ми един ден малката жена — вече започва да ми омръзва. Не се чувствам добре!

— Болна ли сте?

При това изглеждаше великолепно.

— Не, но се отегчавам. Онези от прословутото племе моиз си кротуват като гълъби…

— Толкова по-добре за нас!

— В този край липсват развлечения. Освен това цигарите ми свършват, остана ми само едно червило и знам всичките си плочи наизуст…

Тъжно беше да се каже, но аз също ги знаех наизуст. Грамофонът й не млъкваше никога.

— Така че, сержант, искам да ви помоля за една услуга.

— Услуга? — ужасих се.

— О! Почти нищо. Утре ще ходите при племето. Не отричайте: Жан ми каза. Вземете ме с вас, сержант. Умирам от желание да ги видя!

Напразно протестирах, умолявах — все едно говорех на стена. Тя искаше да види племето, значи — щеше да го види, точка, това е.

— Ако не ме вземете с вас, ще ида сама!

И като нищо щеше да го направи. Селото се намираше само на километър от реката и за малката жена беше лесно да се измъкне, без да забележим. Беше по-добре, ако я заведем с нас. Не взех решението сам. Господ знае, че съвестта ми е спокойна и че не съм отговорен по никакъв начин за онова, което последва! Посъветвах се с Лакомб. Той се опита да я разубеди, но успя не повече от мен.

— Ще видя племето моиз, преди да си замина оттук. Така или иначе. Чуваш ли ме, Жан? Предпочитам да те предупредя.

— Хайде, Фабиани, вземете я. И без глупости, Симон!

На другия ден тя тръгна с нас. С мен бяха двайсет добре въоръжени мъже и не се страхувах от нападение. Впрочем вече два пъти бях идвал в селото и не бе имало произшествия. Но този път се безпокоях. Не се боях от нещо конкретно, но се боях. Може да ми се смеете, но аз вярвам в предчувствията… Във всеки случай, когато стигнахме площада на селото, нямаше нищо подозрително. Хората от племето, събрани на групички пред колибите си, ни гледаха по-скоро с любопитство, отколкото с неприязън. Бяха малобройни, но вероятно голяма част от тях се криеха в гората и ни наблюдаваха през шубрака.

— Това ли са прословутите моиз? — промърмори малката жена. — Откровено казано, разочарована съм!

Поверих я на момчетата и се отправих към колибата на вожда заедно с Ту, преводача. Влязох. Вътре цареше сив полумрак и отначало не видях нищо. Усетих само острата миризма на пот, на животно, на зверилник. После зърнах силуета на вожда. Седеше на земята, неподвижен, точно пред мен. Вече го бях виждал два пъти, но никога в тази му съвършена неподвижност на статуя. Малко по малко очите ми свикнаха с мрака. Вече различавах лицето му, частите на тялото му — слабо и съсухрено тяло на старец, скулесто, диво лице въпреки възрастта и два стърчащи зъба в ъгълчетата на устните. По бузите, по гърдите му бели и подути петна… той не помръдваше. Ще си спомням докато съм жив тази неподвижност на скала, показалите се изпод устната зъби, белите петна от гнусната болест на кожата. Той чакаше, все така мълчаливо. Реших да заговоря пръв и се обърнах към преводача.

— Ти казва на големия вожд, аз и той добри приятели. Ти казва, аз му носи подаръци…

Когато излязох от колибата, видях, че момчетата не бяха помръднали и че малката жена беше сред тях. Приближих. Тя беше пребледняла. В очите й блестяха сълзи.

— Какво има? Случило ли се е нещо?

— О! Не… Както ви казвах, вашите моиз са кротки като агънца!

Но гласът й потреперваше. Отново ме обзе безпокойство. Въпреки това всичко бе наред. Малката жена бе там. Нищо не се беше случило. А ние бяхме двайсет мъже, готови да стреляме при първото подозрително движение от тяхна страна.

— Тръгваме.

Върнахме се в лагера. Дъждът валеше отново, с нарастваща сила и ние бяхме мокри и замръзнали. Изпратих хората по бараките им: те се намираха на около двеста метра по-нагоре от колибата, в която спяхме ние — Лакомб, малката му жена и аз. Всичко беше минало добре, но аз не успявах да се отърся от безпокойството си. Вероятно се разболявам от треска — мислех аз. Но не се разболях. Пред очите ми все така беше ужасното тяло на стария вожд, лицето му със застинала и заплашителна маска. Същата вечер ние тримата седяхме в колибата. Дъждът плющеше по покрива. Над нас клоните скърцаха от вятъра. От гората идваха пронизителни викове на животни. Лакомб работеше на светлината от лампата, наведен над чертежите си. Малката жена пускаше музика на грамофона си. Пак същата песен, нейната любима: Paris, je t’aime, je t’aime, je t’aime… И все в този дух. Гласът на младия певец сега бе пресипнал, скърцащ, престоят в гората не му се беше отразил добре.

— Париж — прошепна младата жена — Париж…

Тя нервно хапеше края на цигарата си. За пръв път я виждах такава, тъжна и неспокойна.

— Жан, кога си тръгваме?

— Честна дума, малкото ми, трудно е да се каже. Толкова сме закъснели с нашите…

Оглушително пращене прекъсна думите му. Веднага го разпознах, вече два пъти го бях чувал. Лакомб скочи на крака.

— Мостът!

Той се втурна, изчезна в тъмнината.

— Сержант! Какво е това?

Побледняла, малката жена се притискаше в мен.

— Не се бойте…

Внезапно избухнаха гласове, огньове… Миг тишина. После от гората се надигна най-ужасният рев, който някога съм чувал. Беше подигравателен смях, безкраен подигравателен смях, подет в хор от стотици гласове.

— Моят Жан! Страх ме е!

Лицето й бе пред мен, посърнало и бледо. По бузите й бавно се стичаха сълзи. Нямах време да ги избърша. Вратата рязко се отвори и двама мъже се нахвърлиха към мен. Вече бях вдигнал револвера си и щях да стрелям, когато познах Данжар и Ларик. Те бяха от отряда, който бях настанил в съседната барака. Едната ръка на Данжар висеше безжизнено. Дланта кървеше. Червени капки капеха по пода. Дъждът и вятърът нахлуваха през отворената врата… Затворих я, сложих резето.

— Ларик! Говори!

— От племето…

— Говори!

— Нападнаха поста… Нямахме време да се защитим. Данжар е ранен в ръката…

— А другите? Другите! Тези от другия бряг? Те би трябвало да са чули! Говори, дявол да те вземе!

— Мостът съборен…

Изтощен, той се строполи на един стол. Изведнъж гласовете отвън затихнаха. Но тишината, която последва, бе по-страшна и от виковете. Беше по-близо до нас, по-застрашителна.

— Картечница?

— Във всеки случай, не знаят да си служат с нея. Но карабините…

Тишина отвън, в мрака. Щяха ли да ни нападнат? Невъзможно бе да узнаем.

— Угасете лампата. Вземете пушките в ъгъла.

Сега навсякъде беше тъмно.

— Сержант…

Беше гласът на малката жена.

— Може ли… може ли да запаля цигара?

— Да.

Отново тишина. Мислех за другите, там, от другата страна на реката. Бяха ли чули? Но мостът беше съборен. И нямахме лодки! В съзнанието ми отново се появи гледката на стария вожд. Животинската му маска, нечистата му кожа. Защо вече не стреляха по нас? Какво чакаха, за да ни нападнат?

— Данжар!

— Началник?

— Има ли загинали?

— Не знам, началник. Не знам. Онези от племето не обичат да убиват бързо. Предпочитат мъченията.

Забравяше ли за присъствието на малката жена? Тя мълчеше. В тъмното виждах само огънчето на цигарата й. Стоеше близо до вратата. Имаше две врати; една отпред, друга отзад, към реката.

— Страх ли ви е?

— Не.

Но гласът й я предаваше.

— Страх ме е само за Жан. И за другите… Вярно ли е това, което той каза?

— Представяте ли си!

Дращене по предната порта.

— Кой е там?

Отговор не последва. Единствено дъждът по покрива и краткотрайните раздирателни викове на гората. Още веднъж звук от дращене.

— Кой е там? Отговорете!

— Аз Ту.

Преводачът… Отворих вратата. Нещо с човешки вид се промъкна вътре.

— Аз изпратен голям вожд…

Гласът се задавяше от страх. Несъмнено очакваше да му теглим куршума. Не го виждах. Но стисках рамото му с ръка и това рамо трепереше силно.

— Голям шеф казал, той няма убива затворници…

Затворници? Значи имаше надежда.

— Голям шеф остави тръгнат си всички. Той вземе само…

— Какво? Кого?

— Жената.

Никакъв шум в колибата. Малката червена точка не беше мръднала. Голото рамо под ръката ми все така трепереше: без да иска, мъжът издаваше страха си.

— Ти казва голям шеф не прави нищо.

Щеше ли да тръгне? Рамото не се опита да се измъкне.

— Тя убила жена голям шеф.

— Какво?

— Вие решава бързо, много бързо. Ако не, голям шеф измъчва пленници.

Този път червената точка потрепери. Голото рамо се опита да се освободи от ръката ми. Да го оставя?

— Аз пак върна.

Отворих вратата. Сянката се изплъзна навън. Дъждът продължаваше монотонно да се лее по покрива.

— Сержант…

— Да! Вие разбрахте ли нещо от цялата тая история? В какво ви обвиняват?

Червената точка приближи. Сега малката жена беше съвсем близо до мен.

— Сержант, трябва да ви призная нещо. Тази сутрин в селото… Докато бяхте при вожда…

— Е?

— Исках да надникна в една колиба. Видях жена, която умираше. Бяха я наобиколили стари магьосници. Сега разбирам, че е била жената на вожда.

— И?

— И понеже ужасно страдаше, й дадох успокоително. Винаги нося хапчетата с мен. Но тя не успя да го глътне. Изведнъж се вцепени и издъхна пред очите ми…

Тишина. Докато ми говореше, усещах дъха й върху лицето си.

— Стариците ме изтикаха навън, като ме дращеха. Вероятно са разказали на вожда си, че съм отровила жена му.

Отново тишина.

— Това е ужасно!

— Не плачете, ще видим.

— Не плача. Бедният ми Жан! Те ще го измъчват. Него и другите. Сержант…

— Да?

— Дали двамата мъже, които се сбиха заради мен, са между тях?

— Не знам. Да.

Червената точка се отдалечи. Една ръка се положи на рамото ми.

— Нищо ли няма за пиене тук, началник?

Разпознах гласа на Данжар.

— Едва се държа на крака!

— Отвори сандъка. Под стената. Има бутилки…

Колко време съм прекарал така в тъмното, с притиснато до вратата ухо? Не бих могъл да ви кажа. Петнайсет минути, един час. Може би повече. Чувах все така само пукането на клоните, дъжда по покрива; шумоленето на гората. Нервите ми бяха опънати до крайност. Предавах се на тревогата. Бях готов да се втурна, да се хвърля в мрака. Тогава пак чух дращенето. Отворих вратата с един жест. Дъждът ме плисна в лицето…

— Голям вожд казал, започва мъч…

Не му оставих време да довърши. Вдигнах револвера и стрелях веднъж, още веднъж и още веднъж. Точно в този момент гласовете отново нададоха вой в нощта. Но това не беше онзи адски хор отпреди малко. Бяха отделни гласове, остри и несъзвучни песни, дивашки викове на радост. И те бързо се отдалечаваха, потъваха в далечината. Стоях неподвижно, с увиснал в ръката револвер. Гласовете продължаваха да се отдалечават, заглъхваха. После настана тишина. Направих крачка напред и насмалко да се просна върху тялото на преводача. Той лежеше неподвижен в краката ми, превит на две. Опитвах се да мисля. Диваците бяха избягали. Дали бяха убили пленниците? Не! Бях чул стенания, жалби. Но този триумф, тази варварски избухнала радост? Влязох в колибата.

— Заминаха си…

Тогава изведнъж ме обзе едно ужасно подозрение. Втурнах се напред в мрака, с протегнати ръце, опипом…

— Симон, къде сте? Отговорете ми! Симон!

Треперещите ми ръце напипаха лампата. Запалих.

Данжар седеше на един стол. Ларик стоеше прав, облегнат на стената. Малката жена не беше вътре. Вратата, която водеше към реката, бе отворена и пантите й поскърцваха на вятъра. Изтичах навън, все така викайки, без да съзнавам какво правя… Близо до бараката се препънах в нечие тяло. Беше Лакомб. Развързах го.

— Симон?

Аз не отговорих и се втурнах към гъсталака. Клоните раздираха тялото ми, но не усещах болка. Дъждът ме мокреше, но не го осъзнавах. Дълго скитах обезумял в непрогледния мрак и по чудо отново се намерих в лагера. Първото нещо, което видях, бе светлината от нашата колиба. После чух граченето на грамофона.

Paris, je t’aime, je t’aime, je t’aime…

Ларик и Данжар седяха на столовете си напълно пияни.

— Лакомб? Къде е Лакомб?

Данжар безуспешно се опита да стане.

— Той току-що беше тук, началник. Търсеше малката си жена.

Хванах се с всички сили за масата, за да не падна.

— Ти… ти му каза?

— Ами да, началник, казах му. Казах му, че малката жена тръгна да го спасява, него и приятелите му. Че диваците я взеха. И че затова съм пиян, като свиня…

Той млъкна, поклати глава.

— И? — прошепнах.

— И, началник, той изтръгна от ръцете ми револвера и…

Отвън се чу гърмеж. Двамата мъже се стреснаха. Грамофонът заглъхваше в последно, трагично скимтене.

Бележки

[0] Разказът е публикуван в „Gringoire“, 24 май 1935 г., с. 13.

[1] Среден Виетнам. — Б.пр.

[2] Става дума за колонизирането на Френски Индокитай (втората половина на ХІХ в.). — Б.пр.

[3] Париж, обичам те, обичам те, обичам те… — Б.пр.

Край