Доналд Уестлейк
Роден богат (9)

9

Анди Келп вярваше на лекарите. Не толкова на медицинските им познания, макар че някои от тях бяха много добри в това, колкото на избора им на автомобили. По негово мнение, ако се довериш на преценката на лекар, който е избирал кола за себе си, няма как да допуснеш голяма грешка.

Лекарите например издълбоко познават разликата между удобството и болката, така че е малко вероятно да си изберат кола с лошо изработена предна седалка или глупаво проектиран волан, или със съединител, от който след сто километра те заболява кракът. Освен това лекарите явно постоянно носят в главата си натуралистична картина от последствията, причинени от сблъскване на твърди тела, движещи се с висока скорост, така че се ориентират към продукти, които (а) предотвратяват инциденти, когато това е възможно, и (б) ги преживяват, ако се наложи. Ето защо, когато му се налагаше да си избира превозно средство из улиците и паркингите на Ню Йорк, Анди Келп винаги се оглеждаше за лепенка с надпис „лекар“ на предното стъкло.

Днес обаче Келп имаше още един критерий за избора си. Трябваше му не само лекарска кола, а лекарска кола с големи размери. Не защото възнамеряваше да вози петима души в нея, а защото един от пътниците щеше да е Малкия.

На сутринта след срещата в „Оу Джей“ Анди Келп навести покрайнините на паркинга на международното летище „Кенеди“, който предлагаше почти стопроцентова гаранция, че ако откриеш кола без прах по нея, ще й се радваш поне няколко дни. С огромно задоволство отбеляза присъствието на един буик „Роудмастър Естейт“, седем-осем годишен, който си бе антика от деня, в който моделът бе излязъл от завода. Возилото приличаше по-скоро на бус за деветима, но капацитетът му бе достатъчен не само да приюти цял отбор по боулинг, но и да му предостави достатъчно място за тренировки. Най-хубавото от всичко бе предното му стъкло и по-точно долният десен ъгъл, в който гордо се мъдреше лепенка с надпис „Лекар“. Да!

Внушителното превозно средство бе с цвят, който не се среща в природата и почти никъде другаде, освен като декорация на определени стоки, произведени в Детройт. Беше бляскав металик, но не резедав, нито пък златист, нито сребрист, не бе и бледоморав, а с една идея по-изумруден. Цветът бе достоен обект за описание от страна на дегустатор, който опитва непознато досега вино и се опитва да формулира качествата му така, че да го впишат в менюто на изискан ресторант. От гледна точка на Келп обаче основното предимство на буика не бе цветът, а липсата на прах поне отвън.

Просто невероятно е колко много хора отказват да разнасят със себе си билетите за паркинг и предпочитат да ги „скрият“ зад сенника на шофьорското място. Дори някои лекари страдат от този недостатък. Келп с удоволствие плати таксата за два дни престой и отвърна на учудения поглед на пазача с думите:

— Спешен случай в болницата.

— Ооо, лошо.

Анди Келп прибра рестото и хвана магистралата „Вин Вик“ към града. Когато се наложи да изчака спирането на движението заради строежа на надземната линия на метрото, звънна на хората си да им каже:

— Пътувам. — Което не бе съвсем така.

И все пак не прекараха чак толкова дълго време в чакане на пресечката на Девето авеню и Тридесет и седма улица. Келп паркира буика на тротоара пред тях и почти веднага определиха местата за пътуването. Честър и Стан, разбира се, се настаниха на предната седалка до него, тъй като бяха шофьори, а и Честър единствен знаеше пътя до имението. Малкия, естествено, зае задната седалка. Цялата задна седалка. Дортмундър, на свой ред, трябваше да отвори задната врата и да изпълзи до резервната седалка в багажника. Щеше да се вози с гръб към посоката на движение, сякаш не е достоен да дели купето с останалите.

— Много ли ме чакахте? — попита Келп, след като, всички се настаниха и затвориха вратите.

— Почакахме, да — избоботи Малкия зад него.

— Махнаха на двама истински лекари да спрат — издаде ги Честър, който бе настанен между Келп и Стан. — Мисля, че единият възнамерява да ни пусне сметка.

— Ще обжалваме пред Върховния съд — отвърна Келп и подкара през тунела „Линкълн“ и през цял Ню Джързи, без дори да го удостои с поглед. Не обърна внимание и на половината от Пенсилвания.

— Ето го — обади се Честър.

— Кое? — попита Келп.

— Имението. Земята на Хол започва оттук.

— Спри — нареди Малкия. — Трябва да хвърлим едно око.

— Да — съгласи се Дортмундър от багажника.

Намираха се на сравнително прав селски път, който вървеше между ниски хълмове, някои залесени, а други с обработваема земя. Участъкът около тях бе залесен. От дясната страна на пътя мястото бе достатъчно широко, за да спре кола, но зад уширението се издигаше стара каменна стена, която предполагаше, че преди време земята е била обработваема или поне населена. Зад стената се виждаше млада гора с високи хилави дървета и къпинаци под тях.

— Това е — обясни Честър. — Главният вход — всъщност единственият вход — е на два-три километра по-нататък.

Келп се взря в гората зад Честър и Стан и попита:

— А откъде почват да го охраняват? От входа ли?

— Не, оттук — каза Честър. — Не точно от самия път, а ей там, на няколко метра зад стената. Стан, ще отвориш ли малко прозореца?

Стан, който седеше от дясната му страна, свали прозореца на буика и установи:

— Нищо не виждам.

— Да, жиците не се виждат — съгласи се Честър, — но можеш да видиш металните колове, на които са опънати. — Посочи покрай носа на Стан някъде в листака. — Ето, виждаш ли ги?

Стан напрегна поглед в указаната посока и присви око. После каза:

— Ъъъ, да.

Келп също се напрегна и впи поглед в дърветата покрай Честър и Стан. Изведнъж осъзна, че всъщност се е втренчил в тънка черна метална тръба, дълга към два метра. По-наляво, малко по-нататък, още малко по-нататък, забеляза още една.

— Виждам ги — установи той. — Доста са дискретни.

— Не искаха да прилича на затвор — обясни Честър.

— Аз пък нищо не виждам — обади се Дортмундър от мястото си в багажника.

— Какви са жиците? — попита Малкия.

— Електрически — осведоми го Честър. — Токът по тях няма да те убие, но ще те подсети да стоиш настрана. Нещо като ограда в кравеферма. Ако обаче прекъснеш някоя от жиците в караулната на пазачите веднага отива сигнал, който им казва къде точно е прекъсването, между кои стълбове. На дърветата са накачени и прожектори. Сега не се виждат, но ако прекъснеш жица през нощта, охраната може да ги включи и става светло като ден.

— И прожекторите не виждам — оплака се Дортмундър.

— Само една жица ли е? — попита Стан.

— Не, три реда са — обясни Честър. — На шестдесет сантиметра, на метър и двадесет и на два метра.

— Ей — извика Дортмундър. — Аз съм тук в багажника, забравихте ли?

Келп надзърна в огледалото и видя, че Дортмундър отчаяно се опитва да привлече вниманието им.

— О, здрасти, Джон — каза той. — Едва не забравих за теб.

— Забелязах — отвърна Дортмундър. — Онова, което не забелязвам, са стълбовете, за които говорите.

— Ей там са — каза Малкия и размаха лапа към дърветата.

— Не ги виждам — настоя Дортмундър.

— Добре, Джон — каза Честър. — Дай да слезем и да ти ги покажа.

Слязоха. Пръв слезе Стан, за да направи място на Честър. Опря се на колата и остави вратата широко отворена, а другите двама излязоха от нея, минаха покрай каменната стена и влязоха сред дърветата. От време на време минаваха коли, предимно бусове, но никой не обръщаше внимание на спрелия край пътя буик и на хората до него.

Келп надзърна през отворената врата и чу как Честър казва:

— По-навътре са монтирали и датчици за движение, но чак тук нямат. Можем да се приближим съвсем до жиците. Виждаш ли ги, Джон? Ей там са. Ей, спри, ще налетиш право на тях!

— Моля? Тук няма… не мога… Ааа, това ли е? Че те са метални!

— Точно така — съгласи се Честър и посочи вдясно. — Метални стълбове. Виждаш ли ги? Сложили са ги на равно разстояние, чак до царевичната нива ей там. Там свършва имението на Хол.

— Мислех, че са дървени — учудено каза Джон. — Оглеждах се за дървени стълбове.

— Е, направили са ги метални.

— Да, така е, прав си.

Дортмундър се взря вдясно и вдигна ръка над очите си, за да си направи сянка, макар да се намираше в гора, при това напълно разлистена.

— Значи после прави завой и продължава до следващата царевична нива, така ли? — попита той.

— Цялото имение е оградено — потвърди Честър. — Жиците се простират с километри.

— Какво ще стане, ако пипна някоя? — попита Дортмундър и всички видяха как се навежда към мястото, където трябваше да са жиците, сякаш смята да си поиграе с тях. — Охраната ще разбере ли?

— Само ако ги прекъснеш. Ще те срита като магаре, Джон, ще отхвръкнеш поне метър назад и най-вероятно ръката ще те боли няколко дни.

— Не го прави, Джон — посъветва го Келп.

— Не съм си и помислял — отвърна Дортмундър и двамата с Честър се върнаха до колата. — Е, вече пристигнахме, така че може би Честър или Стан ще се сменят с мен, за да се повозя и аз на предната…

— Не, Джон — прекъсна го Келп. — Честър трябва да е отпред, за да ни обяснява какво виждаме.

— Аз пък трябва да оглеждам маршрута, за да го науча — изтъкна Стан.

— Добре — въздъхна Дортмундър и закрета към мястото си в багажното отделение.

Натовариха се и Келп подкара бавно покрай гората и каменната стена, а Дортмундър се провикна от багажника:

— Знаете ли, удивително е колко много мъже и жени, всичките големи хора, ти правят физиономии, ако се возиш отзад при багажа. Плезят ти се. Говоря за порасли хора, които при това карат коли.

— Престори се, че не ги виждаш — посъветва го Келп.

— Да, обаче ги виждам — отбеляза Дортмундър. — Махат ми, правят ми физиономии, плезят ми се. В един момент просто ти писва.

— Ако видим някъде магазин, можем да купим някакви постелки или чаршафи да затулиш прозореца, така че да не виждаш — предложи Малкия.

— Страхотна идея, Малкия — отвърна Дортмундър. — Благодаря.

Келп, който не откъсваше очи от пътя, се обади:

— Какво е това сега?

Дърветата оредяха и постепенно отстъпиха място на обширно буренясало поле. В другия му край се виждаха няколко стопански постройки. Ниската каменна стена продължаваше, а с нея и металните стълбове, върху които бяха закачени жиците. Сега се виждаха по-добре, тъй като дърветата не ги скриваха.

— Мънро Хол ежегодно даваше тази част от имението под наем на хора, които отглеждат домати — обясни Честър. — Идваха през ранна пролет, садяха милиони домати и пръскаха всичко с химикали. После се махаха, за да се върнат и да оберат реколтата в края на август, а после още веднъж в средата на септември. Зарязваха останалите домати право на земята и тук оставаше един червен килим, докато не падне снегът. Много красиво беше.

— И защо не идват вече? — полюбопитства Келп.

— Е, не могат да садят домати с всичките тези електрически жици и с охраната — отвърна Честър. — Освен това подочух, че фирмата, която организира цялата работа, вече не иска да бачка с Хол.

— Гледай ти — зачуди се Келп. — Дори хората, които хакат толкова химикали в храната и земята, дори и те не искат да работят с Мънро Хол, така ли?

— Не е особено популярен — съгласи се Честър.

— Но ако тези с доматите са се отказали просто така, сега сигурно идват някакви доброволци, които садят без пари — предположи Стан.

— Никога не ставай доброволец за нищо — изкоментира Малкия.

Скоро буренясалото поле свърши с още няколко селскостопански постройки — някои изглеждаха съвсем изоставени. Пътят стана черен и продължи през по-разнообразен пейзаж — малки горички се заредуваха с открити поля, появиха се различни сгради. Някои приличаха на жилищни, други — на складови помещения.

— А това какво е? — не преставаше да пита Келп.

— Някои от колите са в тези сгради — обясни Честър. — Които са без прозорци.

— Ами Тези дето приличат на къщи?

— Те са си къщи — отвърна Честър. — В тях живее персоналът. Виждате ли онази симпатичната, зелената? Там живеех аз със семейството си.

— Че то това си е цяло село — възкликна Келп.

— Да, само дето вече няма толкова много жители — съгласи се Честър. — Доста персонал изгуби.

— Свършил е кинтите ли?

— Не, никога няма да свърши кинтите. По-скоро си тръгнаха хората, които прецака. Такива като мен. Други пък напуснаха просто защото вече не го харесват. Сега вече му е много трудно да си наема персонал. Чух, че се опитвал да намери хора от Южна Африка.

— От Южна Африка ли? — изненада се Келп.

— Там също говорят английски — обясни Честър, — но никога не са чували за Мънро Хол. Трябват му хора, които никога не са чували за него. Ето го и главния вход.

Първо видяха дълга едноетажна офис сграда със сива мазилка и венециански щори на всички прозорци — някои вдигнати, други спуснати, а трети разтворени. После двуметрова тухлена стена и двулентов асфалтиран път. Между двете ленти се мъдреше просторна караулка — приличаше на гигантска баржа, понесла се по течението към тях. Асфалтираният път бе преграден от респектираща метална порта, а зад големите прозорци на караулната се мотаеха трима мъже с униформи на частна охранителна фирма. Асфалтираният път извиваше между ниски сгради и не особено добре поддържани морави. Далеч напред се забелязваше нещо много подобно на Тара — къщата от имението в „Отнесени от вихъра“.

Келп подкара покрай оградата и Дортмундър се обади отзад:

— Какво е това? Огромната бяла къща в далечината имам предвид.

— Пътят продължава още два километра и стига до един мол на пресечката с щатската магистрала.

— А тази голямата бяла къща, дето я видяхме? В нея ли живее Хол? — поинтересува се Стан.

— Да, това му е къщата.

— Анди! Анди! По дяволите, Анди!

Келп надзърна в огледалото и видя, че Дортмундър отново маха както преди, а може би дори малко по-отчаяно.

— Здрасти, Джон — каза любезно Келп. — Искаш ли нещо?

— Отбий някъде и спри. Паркирай. Трябва да говоря с всички ви, а оттук не мога да направя нищо.

— Разбира се, Джон — отвърна Келп. — Но може би е по-добре първо да идем до мола и да разберем дали не можем някак си да проникнем оттам.

— Забрави за мола — настоя Дортмундър.

— От мола няма да е по-лесно, Анди — обади се Честър. — Напротив, по-трудно ще е. От онази страна на имението оградата е висока два и петдесет и не е тухлена, а от тънки метални пръти.

— Забрави за мола — повтори Дортмундър. — Молът няма значение.

— Ако докараме камион, можем да се качим на покрива на кабината и да се прехвърлим от другата страна — предложи Малкия.

— Няма ли да спрете да се занимавате с мола?

— Но пак ще остане проблемът с жиците — изтъкна Честър. — Те опасват цялото имение.

— Забравете мола!

— Е, все пак ще идем да го видим този мол — реши Анди. — Ще огледаме и какво има по пътя дотам. Струва ми се, че Джон и без това иска да спрем на мола за нещо.

— Да, спри! Точно така! Спри!

— Честър, има ли нещо друго интересно по пътя оттук до мола? — попита Келп.

— Не, по целия път караш само покрай оградата.

— Предавам се.

Продължиха към мола и когато стигнаха до входа на паркинга, Келп попита:

— Джон, в някой точно определен магазин ли искаш да влезеш?

— Искам място за паркиране — отвърна Дортмундър. — Спри колата. Спри я. Просто я спри.

— Бая висока ограда си имат тия — отбеляза Стан. — Може би трябва да идем до нея и да я огледаме по-внимателно.

— Спри! Спри! Спри веднага!

— Точно това правя — Каза Келп, повъртя се из паркинга и намери място близо до магазин за домашни потреби, в случай че на някой му трябва нещо. Изгаси двигателя, погледна в огледалото и каза: — Джон? Тук добре ли е?

Стан се извърна назад и каза:

— Джон, обикаляме това имение от сто часа. Не искаме да губим повече време и да се мотаем в някакъв си мол. Трябва да измислим как да се справим с електрическата ограда. Трябва също да измислим как да влезем и да излезем с всичките тези коли.

— Забрави го това — отвърна Дортмундър. — Забрави оградата.

Най-сетне успя да привлече вниманието на всички. Те се извърнаха Да го огледат, онези на предната седалка дори се посбутаха, за да се наместят по-добре.

— Дортмундър — взе думата Малкия, — ние сме вън. Ето, виж я оградата. От всички страни е. Трябва да влезем вътре. Трябва да минем през оградата. Не можем да я забравим.

— Точно това се опитвам да ви кажа — сопна се Дортмундър. — Няма начин да минем през оградата. Трябва да го направим по друг начин.

— Джон, друг начин няма — обади се Честър.

— Е, щом Джон казва, че има, може и да има — допусна Келп. — Джон?

— Мънро Хол има нужда от персонал — обясни Дортмундър. — Ще се хванем на работа при него.