Доналд Уестлейк
Роден богат (68)

68

Дортмундър пиеше кафе, макар че предпочиташе да пие нещо друго, по-точно онова, което започва с „б“. Или другото, пак с „б“. Тази вечер обаче щеше да се осъществи така дълго подготвяният удар, така че трябваше да опази разсъдъка си трезв и остър. По някое време след полунощ Малкия щеше да е сам на портала, а ченгетата вече нямаше да ги има, защото случаят с отвличането бе решен, и те щяха да се задействат, да вземат проклетите коли и да ги откарат в „Спийдшоп“. И тогава Дортмундър щеше да се разкара от Пенсилвания, да се върне в Ню Йорк и в уютния си хол при вярната си спътница Мей и да изпие всичко вкъщи, което започва с „б“. Ето това наистина очакваше с нетърпение.

Междувременно седеше в дневната на Честър с Честър и неговата вярна спътница Грейс, всички пиеха кафе и очакваха доставката на дрехите на Дортмундър. Шлиферът на Честър не бе толкова лош, но не му стоеше особено добре, пък и постоянно трябваше да мисли дали краката му са загърнати с пешовете.

Вече не гледаха телевизия, защото историята с отвличането явно бе приключила, макар че журналистите очевидно възнамеряваха да я предъвкват поне още няколко часа. Мънро Хол бе отвлечен, после открит и диагностициран с амнезия. Икономът му бе отвлечен с него и сега бе потънал вдън земя. Един от петимата похитители лежеше в ареста, другият бе напуснал страната, а останалите трима най-вероятно щяха да останат неизвестни, освен ако не решат да окачат на вратовете си табели с надпис: „Аз бях“. Следователно всичко бе приключило — освен кражбата на колите, разбира се.

В шест без десет звънецът звънна и Дортмундър нетърпеливо изгледа как Грейс Фалън се надига от стола и тръгва към входната врата. Самият той не помръдна, в случай че звъни някой различен от човека с дрехите му.

Опасенията му обаче се оказаха напразни, защото Анди Келп се появи с два куфара, единият от които на Дортмундър. Зад него изтропа Стан, понесъл куфара си. Последен се показа Малкия с огромен сак.

Дортмундър се изправи и дори не помисли за пешовете на шлифера.

— Всички ли идвате? — учуди се той. — Защо си носите багажа?

— Край, Джон — отвърна Келп и му подаде куфара.

На Дортмундър му се прииска да иде в някоя друга стая и да се преоблече, но преди това попита:

— Край? Какъв край?

— Забрави за колите — отговори Стан. Дортмундър поклати глава.

— Да забравя за колите? След всичко преживяно? Защо?

— Защото вече не са в имението — каза Стан.

— Стана нещо ужасно, Джон — добави Келп. — Просто седяхме на верандата и ги гледахме как си заминават.

— Натоварени на камиони — уточни Малкия. Говореше така, сякаш камионите са му нанесли лична обида.

— Нищо не разбирам — заяви Дортмундър.

— Джон, защо не направиш услуга на всички ни и не идеш да се преоблечеш? — предложи Честър. — Влез в нашата спалня.

— Не казвайте нищо, преди да съм се върнал — предупреди ги Дортмундър и изчезна за съвсем кратко, за да се върне при тях като човек, който не прилича нито на бежанец, нито на иконом. — Добре, разкажете ми сега.

— Мънро Хол има амнезия и жена му не може да пипне парите, които е скрил в офшорни банки, така че продава всичко — обясни Келп.

— И е решила да започне с колите?

— Оказва се, че колите всъщност не са били на Хол — отвърна Келп. — Притежава ги някакъв музей.

— Това беше номер — обади се Честър, — за да си задържи колите и да не ги даде на съда.

— Хем е било номер, хем не е било — каза Келп. — Този музей във Флорида наистина е собственик на колите, но е разрешил на Хол да си ги държи в имението. При така създалата се ситуация музеят си е поискал колите. Така че пътуват към Флорида.

— И какво, всичко свърши, така ли? — Дортмундър направо не вярваше. — Планираме, подготвяме се, правим всичко както трябва и изведнъж край? Просто така?

— В къщата все още има неща, които Арни Олбрайт каза, че ще купи — забеляза Стан.

Дортмундър поклати главна.

— Не съм дошъл тук, за да си пълня колата с музикални кутии. Аз не съм мародер, имам си достойнство. Ако в имението няма коли, няма смисъл да се връщаме.

— Точно затова си събрахме багажа и дойдохме тук — обясни Келп.

— Аз не възнамерявам да се връщам на онова място — подкрепи го Малкия. — Ако се върна, ще строша нещо.

Дортмундър се отпусна на канапето, където бе прекарал толкова време само по шлифер, и каза:

— Вече пих кафе.

— Мисля, че имаме малко бърбън — обади се Грейс Фалън.

— Благодаря ти, Грейс — отвърна простичко Дортмундър.

Всички кимнаха в знак на съгласие и Грейс излезе от дневната, а Стан каза:

— Ще пием по едно и може дори да успеем да се приберем в Ню Йорк.

— Значи ще трябва до края на живота си да слушам вицовете на Хал Мелън — въздъхна Честър.

— Знаете ли, чак сега се сещам кое е най-лошото — забеляза Дортмундър.

Келп изглеждаше заинтригуван, но и стреснат.

— И по-лошо ли има?

— Ако тази вечер няма да правим нищо — обясни Дортмундър, — знаете ли какво сме правили през последните три дни? Работили сме на заплата.