Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дортмундър (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Road to Ruin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Роден богат

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 13.10.2008

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-958-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5153

История

  1. — Добавяне

64

Марк от доста време не бе спал така добре, особено през деня. Може би дори му се случваше за пръв път. Това отчасти се дължеше на болничното легло, което можеше да се мести във всякакви положения и бе изключително удобно, но главната причина бе чистата съвест.

Докато Оз го караше надолу по пътя от хижата, Марк си даде сметка, че здравата е загазил — както здравословно, така и от законова гледна точка. В спешното отделение на болницата установиха, че столът му е докарал счупена челюст, счупен нос и раздрано ухо. Взаимоотношенията му със закона обаче се намираха в много по-лошо състояние от тялото.

Мънро Хол и иконома вече ги нямаше, бяха избягали от хижата. И двамата бяха в състояние да посочат мястото, на което са били държани в плен, което означаваше, че властите скоро ще се доберат до Оз, роднина на собственичката на хижата и заклет враг на Хол. Дори Оз да не посочеше веднага Марк като съучастник (защо пък да не го направи? Марк бе запознат с теорията на игрите не по-зле от Оз и отлично знаеше, че първият състезател получава най-добрата оферта), дори да направеше невероятния алтруистичен жест да си държи езика зад зъбите, властите рано или късно щяха да се доберат до Марк, като най-близък съратник на Оз, и щяха да го накарат да говори в присъствието на Мънро Хол. „Това е той! Това е гласът, който чух!“

След като му наместиха челюстта и носа и му зашиха ухото, го преместиха от спешното в тази спартанска болнична стая, където не му остана нищо друго, освен да размишлява над положението, в което се е натресъл. От стената срещу леглото му висеше телевизор и гадно му напомняше за стола на иконома, но телевизорът отказваше да функционира, докато не удостоверят кредитната му карта. Една самодоволна сестра го осведоми, че това ще се случи след двадесет и четири часа. А пък всички разправят, че медицината вървяла напред.

Е, поне мъртвият телевизор нямаше да го разсейва. Тишината му даде възможност да обмисли положението и перспективите си. Не че му трябваше чак толкова много време и не че имаше кой знае какви перспективи. Съвсем малко, след като го оставиха сам, Марк вдигна телефона на нощното шкафче, благодари на Бога, че поне той няма нужда от двадесет и четири часа, за да се задейства, и звънна на адвоката си.

— Бажда с Арк — каза на секретарката, защото счупената челюст не му позволяваше да е по-красноречив. — Арк Стърлинг.

Последвалият разговор протече мудно и мъчително, но в крайна сметка той успя да убеди семейния им адвокат Дан Ричарде, че има животоспасяваща нужда от адвокат до леглото, събота или не, който да бди над него при появата на полицаите, които несъмнено щяха да дойдат. Дан обеща да изпрати някой свестен адвокат от кантора, находяща се в по-голяма близост до болницата, но когато цивилният полицай се появи, адвокат все още липсваше. Полицаят не извади лъскава значка, защото и без нея му личеше какъв е. Отегчен строен мъж с черна коса, прекалено къса за полицай. Усмихна се и каза:

— Детектив Коен. Куентин Коен.

— Ша говоря — отвърна Марк, без да съзнава, че си противоречи, — след кат доди адвокатът.

— Така ли? — Детектив Коен остана приятно изненадан и зарадван, тъй като не очакваше абсолютно никакъв резултат от разговора. — Няма проблем, господин Стърлинг — заяви той, вече доста по-заинтересован. — Време имам колкото щеш.

Настани се в един от двата стола за посетители, измъкна от джоба на якето си книжка с кръстословици и си я попълва около половин час, когато в стаята се появи мъж, изглеждащ като мечтата на всеки режисьор за главна адвокатска роля. Бе плешив, с избуяли от ушите косми, черен костюм с леко райе, бяла риза и червено-жълта вратовръзка с щампи. Носеше очила с тънки черни рамки и светлоотразяващи стъкла. На лявата му китка тегнеше часовник с достатъчно големи размери, за да е компютър на космически кораб. Мъжът изгледа Марк и детектив Коен и очевидно не успя да различи клиента си, защото попита:

— Кой е Марк Стърлинг?

— Асс. — Марк вдигна ръка.

— Елдрон Голд — представи се адвокатът. — Изпращат ме от кантора „Ричарде“. Този полицай иска ли да ви арестува?

— Все още не. — Детектив Коен се усмихна любезно, прибра книжката с кръстословиците в якето си и се изправи.

— Искате ли да разговаряме насаме, преди полицаят да ви зададе въпросите си? — обърна се Елдрон Голд към Марк.

— Не — отвърна Марк. — Просто искам да приключа бързо.

Детектив Коен се усмихна още по-широко, отвори появил се изневиделица бележник и забеляза:

— Много добра идея.

Марк си пое дълбоко дъх и изломоти:

— С другите отфляхохме Нонро Хол.

— Чакайте малко! — възкликна Елдрон и размаха ръка пред доволната физиономия на детектива. — Сигурен ли сте, че не искате първо да поговорим насаме?

— Не-не — увери го Марк. — Ша видите. — После добави към детектив Коен: — Начи ние петимата отфлякохме Нонро Хол.

— Това е абсолютно недопустимо — прекъсна го Елдрон. — Моят клиент се намира в болнична обстановка, под въздействие на лекарства, и не носи никаква отговорност за изявленията си, така че никоя от думите му няма да бъде приета като доказателство в съда.

— Не-не, не-не — повтори и потрети Марк и потупа по леглото, за да укроти адвоката.

— Възражението ви е отбелязано, господин адвокат — каза детектив Коен. Изобщо не изглеждаше притеснен.

— Тряпфаше та го кажа — каза Марк на Елдрон. — Фопще не ми е лесно.

Детектив Коен му се усмихна топло, бащински, и го увери:

— Знаем, знаем. Продължавай, Марк.

— Топре. — Марк си пое дълбоко дъх и се опита да не обръща внимание на адвоката си, който вече подскачаше като подивял. — Саключихме Хол ф семейната хиша на фриятеля ми ф планината на сефер. Фсехме и иконома, ама стана слушайно. И дфамата исбягафа. Иконома ме фрасна със стол.

Голд най-сетне се намеси:

— Стърлинг, наистина ли си сигурен, че не се налага да си поговорим насаме? Само аз и ти?

— Вече е малко късничко, господин адвокат — обади се щастливият детектив Коен. — Разкажи ни за другите четирима, Марк.

— Недей!

Марк не обърна внимание на Елдрон и заразказва:

— Етиният ми е писнес партньор, Оспърн Фолк. Тругите трима са… ъъъ… профсъюсни членофе. Не снам кой профсъюс.

— Кажете само имената и ще е достатъчно — обади се детектив Коен.

— Нак, Пъди и Ейс.

Елдрон и детектив Коен се наведоха към леглото му и полицаят попита:

— Да не би да искате да кажете Мак, Бъди и Ейс?

— Та. Ос май снае истинското име на Пъди, но за тругите не снам.

Марк въздъхна облекчено. Беше разказал историята си и бремето бе паднало от плещите му.

На детектив Коен му отне известно време, докато осъзнае, че това е всичко. Упорства още около половин час с най-различни въпроси, често прекъсвани от възраженията на адвокат Голд, но се оказа, че Марк наистина е разказал всичко още в самото начало. Колкото до Марк, след като приключи със словоизлиянията, той определено се почувства много по-добре. Знаеше, че е първият, който уведомява властите за подробности по случая, което означаваше, че са стигнали до него, преди да се докопат до другите, и следователно ще го третират по-добре от тях. Какво облекчение!

Другата добра новина бе, че след като детектив Коен и адвокат Голд най-сетне си тръгнаха, Марк мигновено заспа дълбоко и прекара в сън по-голямата част от, деня. Когато се размърда, установи, че сенките зад прозореца са се издължили и са придобили кехлибарен оттенък. Марк се протегна, усмихна се, спря да се усмихва, защото болката в челюстта го преряза, и това му припомни къде се намира и какво се е случило.

Какъв страхотен сън след толкова напрежения и терзания! Това бе моментът, в който си каза, че може би за пръв път му се случва да спи толкова хубаво през деня. Този факт като че ли окончателно го убеди, че е взел правилното решение. Установи, че предателството спрямо приятели и съратници не е чак толкова ужасно нещо. Не, то по-скоро бе нещастно стечение на житейски обстоятелства, както за Оз и профсъюзните дейци, така и за самия него. Човек със съжаление установява, че е стигнал подобна точка в житейския си път, но в края на краищата приема действителността и продължава напред. Марк постъпи точно така и сега всичко изглеждаше по-добре. Поне за него.

Той се усмихна отново, този път по-предпазливо, обърна глава и видя, че детектив Коен пак е в стаята и също му се усмихва от стола за посетители. Изглеждаше ужасно щастлив.

— Е, събудихте се най-сетне, а?

— О, да. Боше, чуфстфам се отпошинал.

— Хубаво — каза детектив Коен, изправи се и все така усмихнат се приближи към леглото. — Докато си почивахте, се случиха доста неща.

— Знаех си.

— Опитахме се да издирим въпросния Озбърн Фолк — продължи детектив Коен — и се оказа, че вече е успял да избяга от страната.

— Да испяга ли? — Марк премигна.

— Директно за Бразилия. Съмнявам се, че някога ще успеем да го пипнем.

— Фрас-с-с… Прас… — Не, невъзможно бе да произнесе името на тази страна. — Сащо не? — попита вместо това.

— Защото Съединените щати и Бразилия не са подписали спогодба за екстрадиция — обясни детектив Коен. — Стигне ли там, няма начин да го пипнем и с пръст.

— Сначи има прерии! — извика Марк.

— Принципно да — съгласи се детектив Коен, — макар че в Бразилия са предимно джунгли. Всъщност страните, с които нямаме спогодба за екстрадиция, са истински джунгли, но в Бразилия не е толкова зле. Чувал съм даже, че в Рио е страхотно. Било пълно с мацки, които се разкарвали само по бикини.

— Ами… ами Нак, Тъди и Ейс?

— Както сам казахте, не знаете истинските им имена, нито в кой профсъюз членуват — изтъкна детектив Коен. — Приятелят ви Озбърн може и да е знаел поне едно истинско име, но, както вече ви казах, него го няма, а от друга страна, има десетки Маковци, Бъдита и Ейсовци във всеки американски профсъюз, повярвайте ми.

— Сначи располагате само с мен.

— Опасявам се, че това не е най-лошата новина, Марк — отвърна детектив Коен с любезната си усмивка.

Марк мразеше полицаите да му говорят на малко име — смяташе, че го правят само защото принадлежи към по-висша класа от тях. Но реши, че сега не е моментът да повдига темата, и попита:

— Има ли по-лоша от тази?

— Открили са Мънро Хол — обясни детектив Коен. — Ударил си е главата, при това доста зле.

— Не съм го утрял. Никой от нас не го е утрял.

— Не, не, никой не те обвинява, че си го удрял, не се притеснявай за това. Работата е там, че вследствие на всичките тези удари, по главата Мънро Хол има амнезия.

— Е, ако някой фъопще заслушафа… — И изведнъж му просветна. — Какфо има?!?

— Загуба на паметта — отвърна детектив Коен и махна с ръка покрай главата си, сякаш се сбогуваше с мозъка си. — Лекарите твърдят, че никога няма да си върне паметта. Всичко се е изтрило.

— Нефъсмо… Нефъсмо…

— Но е самата истина. Освен това икономът е потънал вдън земя. Джон Хауард Ръмзи просто се е изпарил. Може пък нещо да му се е случило. Така де, избягал е от вас, попаднал е в гората и кой знае какво е станало, все пак е градски човек. Може да е паднал в някоя пропаст или да е срещнал мечка например. Както и да е, няма го. Ще продължим да го търсим, но не храним особена надежда.

— Лошо — отбеляза Марк. Вече бе осъзнал, че никакви следи не водят към него, и започваше да съжалява, че прекалено късно е разбрал за амнезията на Хол.

Детектив Коен обаче не бе приключил с щастливите усмивки и лошите новини.

— С две думи, Марк — каза той, — много хубаво стана, че проговори. Без теб никога нямаше да открием хижата в планината, нито нищо. Да, Марк, без твоите показания случаят с отвличането на Мънро Хол щеше да си остане неразрешена загадка вовеки веков. Предполагам, че сега ще ме помолиш да се обадя на адвоката ти, нали?