Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дортмундър (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Road to Ruin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Роден богат

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 13.10.2008

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-958-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5153

История

  1. — Добавяне

60

Дортмундър последва стола извън стаята, сякаш бе ракета-носител.

Препъна се в тялото на внезапно строполилия се враг и се опита да насочи оръжието си към обградилите го маскирани мъже, но тутакси откри, че столът има друго мнение по въпроса и твърдо е решил да продължи описаната дъга докрай и да забие два от краката си в отсрещната стена.

Внезапната спирка на стола изпрати Дортмундър в друга орбита. Той се люшна встрани и се запрепъва по коридора. Размаха юмруци във всички посоки с надеждата да улучи поне някой от маскираните подскачащи кресливи мъже, но не успя. Следващото, което се мярна пред погледа му, бе широко стълбище. Водеше надолу. Дортмундър се метна към него, все едно е прохладен басейн в горещ летен ден.

Вземаше по три-четири стъпала наведнъж и след секунда се озова в огромна разхвърляна всекидневна, която тънеше в сумрак, защото прозорците й бяха заковани с дървени капаци. Освен прозорците обаче тук имаше и открехната врата, пред която се прокрадваше дневна светлина, и Дортмундър се втурна към нея като самонасочваща се ракета, програмирана да търси светлина.

Веранда. Хвърли се през верандата, краката му издумкаха по дървените стъпала и той се затича по чакълената алея покрай трите паркирани коли и после нататък. Далеч. По-далеч от това място, каквото и да беше, и от тези хора, които и да бяха.

Чакълената алея внезапно се спусна надолу, което бе добре, тъй като той помнеше, че на идване доста се бяха изкачвали. Значи това трябваше да е пътят към цивилизацията или поне към място, на което липсват идиоти като тези от къщата. Дортмундър се осмели да метне бърз поглед през рамо и вилата — божичко, наистина беше огромна — му се стори абсолютно мъртвило въпреки трите паркирани пред нея коли. Вече се бе отдалечил на сто и петдесет метра от нея… и най-странното бе, че никой не тича подире му.

Какво ставаше? Дортмундър спря и гледа задъхано вилата в продължение на около минута. Нищо не се случи. Внезапно обаче трима души, с кашони и чанти в ръце, забързано се появиха на верандата, изтичаха на чакълената алея и напъхаха всичкия си багаж в багажника на форда. После и самите те скочиха в него.

Не, не, това не беше добре. Щяха да го настигнат за нула време. Вече сигурно го бяха видели. Въпреки това Дортмундър свърна от чакълената алея, шмугна се в гората и се скри зад най-дебелото дърво, което му попадна пред очите — за жалост не бе чак толкова дебело.

Горе, пред вилата, фордът се изкашля, запали и някой зловещо форсира двигателя и шумно превключи скоростите. Колата мръдна малко назад, втурна се надолу по пътя, профуча покрай зле прикрития Дортмундър и изчезна от поглед. Дори не си направиха труда да погледнат в неговата посока. Всичките трима бяха без маски и гледаха право пред себе си с явно единственото желание да са някъде другаде.

Какво ставаше тук все пак? Внезапно решават да напуснат къщата, и то не за да гонят избягалия иконом, а по някаква друга причина. Каква причина? Какво ставаше?

И тъкмо да се измъкне от прикритието си, изневиделица се появи поршето. Шофьорът също не носеше маска, имаше изпито восъчно лице и гледаше право напред. Като цяло, приличаше на началник на наказателна рота във федерален затвор. Човекът до него се бе излегнал, доколкото му позволяваше седалката. Лицето и главата му бяха почти изцяло покрити с бели кърпи, по някои от които се виждаха избили червени петна. Пасажерите на тази кола, също както и на предната, не му обърнаха никакво внимание, макар че стоеше буквално пред очите им, досами пътя. Поршето просто профуча край него и изчезна надолу.

Какво ставаше? Какво бяха намислили пък сега? И къде беше Мънро Хол? Да не би тези идиоти да го бяха убили?

Вярно, че Дортмундър и хората, му възнамеряваха да извършат сделката с автомобилите със застрахователната компания, но застрахователната компания на свой ред трябваше да работи с Хол. Ако Хол бе мъртъв и за изпълнител на завещанието му щяха да бъдат назначени някакви други хора, просто можеха да забравят за цялата работа.

Но защо пък да е мъртъв? Защо тези си бяха слагали маски и мълчаха, ако искаха просто да го убият?

Дортмундър погледна нагоре към къщата. Сега вече наистина изглеждаше празна, въпреки че отпред все още стоеше една кола, някакъв зеленикав буик. Входната врата обаче зееше и около къщата някак си витаеше аура на изоставено и необитаемо място.

Какво бяха направили с Хол? На Дортмундър му трябваше Хол. Бе изгубил толкова много време и бе положил такива усилия за тази работа. Сега това копеле му трябваше повече от всичко, за да го ограби.

Какво ли можеше да се направи? Той въздъхна, поклати глава, помисли си колко несправедлив е животът и се затътри нагоре към къщата. Влезе, светна лампите — слава Богу, че не бяха спрели тока — и се зае да претърси всичко.

Скоро откри стаята, в която бяха държали Хол — почти до неговата. Не му отне много време да разбере, точно как е успял да избяга Хол. Но с какво беше изкъртил капака на прозореца? „И после ще ми говорят за справедливост!“ В стаята на Дортмундър нямаше абсолютно нищо, с което да изкърти капака, но стаята на богатото копеле, което и без това си имаше много повече, отколкото му трябва… разполагаше с какво? С лост.

Дортмундър я огледа и забеляза големия поднос с храна на леглото. Замисли се и установи, че е дяволски гладен.

Стаята също му хареса, така че реши да се нахрани. Довлече стола, сложи подноса върху него и седна на леглото.

Подносът явно бе тук отскоро, защото студените неща по него все още бяха студени, а топлите — топли. Портокалов сок — превъзходно. Домашни, палачинки с краве масло и кленов сироп — на тях няма какво да им сбъркаш. Бъркани яйца с бекон, приготвени точно така, както ги обичаше. Четири филийки препечен хляб — напълно достатъчно — и в допълнение мармалад от портокалови кори и сладко от ягоди. Прекрасно кафе. Охаа, след такава закуска животът му се стори доста по-привлекателен.

След привлекателността на живота на човек му се приисква да посети тоалетната. Дортмундър го направи, но когато приключи с нея, установи, че не може да пусне водата. Нещо не бе наред с казанчето. Той вдигна капака, надзърна вътре и изведнъж стана подозрителен. Върна се в коридора, мина покрай захвърления до стената стол, влезе в своята стая и баня и вдигна капака на тоалетното казанче. И откри какъв лост е използвал Мънро Хол.

Хмм. Наистина хитро, мамка му!