Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дортмундър (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Road to Ruin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Роден богат

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 13.10.2008

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-958-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5153

История

  1. — Добавяне

6

Убиваха скуката от дългите часове чакане в малкия кафяв форд, като пееха профсъюзния химн:

Ний ви водим все напред!

Ний ще сложиме нещата в ред!

Ний заплатите ви ще осигурим С ФОСФОР

Ний ще победим!

Точно на това място Мак спря да пее и каза:

— Ето го пак хийлито.

Понеже седеше отзад, негова работа беше да наблюдава строго охранявания вход на имението на Мънро Хол, простряло се зад тях.

— Ох, пак се почва — обади се заклетият песимист Бъди, но все пак запали форда.

— Сигурно е само жена му — предположи Ейс от предната седалка до шофьора.

— Така е — потвърди Мак, защото забеляза развятата руса коса.

Хийлито излезе на пътя и се насочи към тях, като постепенно набираше скорост. Вратата на имението зад него се затвори.

— Да я проследим — обади се Ейс.

— Пак ли? — изръмжа недоволно Бъди. — Няма смисъл.

— Може да се крие в колата — предположи Ейс.

— В двуместен кабриолет? — изсумтя Бъди. — Къде ще се скрие? Освен това никога досега не го е правил.

Хийлито профуча покрай тях и продължи да набира скорост. Бъди се оказа прав. Колата бе толкова малка и открита, че успяха да забележат кафявата велурена дамска чанта на лявата седалка до жената. Хийлито бе британска кола, поради което шофьорът седеше отдясно. Прекрасна кола — малка и спретната, изглеждаше чистак нова въпреки петдесетте си години. Беше без покрив, с широко правоъгълно предно стъкло, леко затъмнено и обточено с хромирани лайстни. Леко повдигнатият преден капак наподобяваше чип нос, а под него бе бляскавата решетка, оформена като ирландска арфа. Корпусът бе кремавобял с цвят на висококачествен порцелан, а калниците, изнесени встрани от купето, приличаха на два делфина, извили гръб за скок над вълните. Всичко това в комплект с прекрасната дългокоса блондинка зад волана, стрелкащо се из тучните зелени поля на Пенсилвания в първия ден на юни, караше човек да се радва, че съществува еволюция.

Мак, Бъди и Ейс бяха наблюдавали сцената доста пъти, всъщност прекалено много пъти. Онова, което жадуваха да видят, но все още напразно, бе собственикът на колата, самият Мънро Хол, който излиза от имението и се отправя да срещне съдбата си.

Жена му се появяваше веднъж-дваж седмично, обикновено с хийлито, макар понякога да избираше и други коли, като например ламборгини „Миура“ от 1967 или морган „Плюс 4“ от 1955. Караше на пръв поглед безцелно по второкласните селски пътища около имението.

Мак, Бъди и Ейс вече бяха обсъждали дали тези разходки наистина са безцелни и имат задачата просто да разнообразят живота на една отегчена жена, затворена в златна клетка с размерите на остров Каталина, или в крайна сметка са посветени на някаква специална мисия. Засега бяха успели да установят, че жената никога не спира по време на обиколките, не се среща с никого и прекарва около час — час и нещо в колата, преди да се прибере в имението на Мънро Хол.

Знаеха само толкова. За нещастие то не бе всичко. Понякога, по време на пътешествията, жената избираше дълъг прав участък без коли и натискаше газта до дупка, явно просто за забавление. Фордът внезапно оставаше сам на пътя, оглеждаше се безпомощно и преследването приключваше. След едно подобно изпълнение Ейс нарече колата „костенурка“, а собственикът на форда, Бъди, се обиди и отказа да преглътне обидата дори когато Мак изтъкна, че в баснята костенурката все пак печели надбягването.

Трябваше да се направи нещо. Обсаждаха имението на Хол вече седмици, дори месеци, но единственото, с което можеха да се похвалят, бяха епизодичните състезания с госпожата. Можеха да продължат с обсадните действия, докато не им свършат парите от застраховките срещу безработица, което щеше да се случи само след две-три седмици. Трябваше да се направи нещо.

Караха по селския път след жената на Хол, като спазваха дистанция от бляскавото хийли. Днес жената се движеше спокойно и засега не бе натиснала газта, за да изчезне яко дим зад някоя височинка.

— Слушайте, трябва да направим нещо — каза Мак.

— Знаем — отвърна Ейс.

— Добре — съгласи се Мак. — Какво ще кажете да я отвлечем?

— Няма да плати. — Ейс поклати глава.

— Но тя му е жена.

— Няма да плати — повтори Ейс. — Познаваш го не по-зле от нас и знаеш, че няма да плати. Можем да му пращаме пръстите й един по един всеки ден и пак няма да плати.

Мак направи погнусена гримаса.

— Аз не мога да му пращам пръстите й.

— Аз също не мога — съгласи се Ейс. — Дори и да можехме да постигнем нещо така. Просто давам пример.

— Освен това — включи се Бъди, който направляваше колата по завоите, следваше хийлито предпазливо, колкото да не го изпусне от поглед, и от време на време поглеждаше в огледалото — ние имаме работа с него. Така се разбрахме още в началото.

— Никой не си е мислил, че ще се мотаем толкова време — отбеляза Мак.

— Така е — потвърди Ейс. — Мислехме, че все някога ще си покаже носа навън.

— По списанията постоянно публикуваха негови снимки — добави Мак. — Как ходи на опера, участва в благотворителни прояви…

— Ха! — възкликна Бъди.

— Кой да ти предполага — продължи мисълта си Мак, — че внезапно ще реши да стане отшелник.

— Всичко идва от журналистите — обясни Ейс. — В последно време имиджът му не е добър, а лош, затова го е страх да си покаже носа навън.

— Не знам — въздъхна Мак. — Не искам да се отказвам, но какво, по дяволите, правим тук?

— Не го правим само за нас — напомни Ейс. — Правим го за всички колеги.

— Чакайте малко — обади се Бъди. — Хайде, госпожо, спри и после тръгни.

Хийлито пред тях бе стигнало празно кръстовище на два малки пътя в средата на пустош от зелени Поля. Наоколо нямаше нито къщи, нито каквито и да било други постройки. По техния път имаше знак „стоп“ и хийлито спря на него, но сега като че ли отказваше да продължи.

Бъди намали, защото не искаше да се приближава прекалено много, не искаше жената отпред да забележи форда и евентуално някога да се сети за него. Освен това гледаше и в огледалото за обратно виждане.

— Един идва зад мен, така че не мога да карам съвсем бавно — обясни Бъди.

Отпред една цистерна бавно се изтътрузи по пътя с предимство и това обясни защо хийлито се мотае. Щом цистерната мина, жената натисна педала, стрелна се през кръстовището и изчезна зад близкия завой. Бъди ускори до знака, натисна рязко спирачки и фордът подскочи на място. Ейс се люшна напред и почти се блъсна в таблото. Една черна лимузина пресече кръстовището след цистерната, също много бавно.

Е, не съвсем. Не пресече кръстовището. Навлезе в него, спря и го блокира.

— Това пък сега какво е? — възкликна Бъди и натисна клаксона. — Хайде, глупако, размърдай се!

Ейс се извъртя и погледна през задното стъкло покрай Мак.

— Какво става?

Мак също се извърна. Зад тях стоеше огромен черен линкълн „Навигейтър“ — най-кръвожадният обитател на пътищата. Минотавърът на автомобилната индустрия. Двете му задни врати зееха отворени и по един мъж с костюм и вратовръзка слизаше от всяка. И двамата мъже носеха слънчеви очила, бяха високи и стройни и изглеждаха към четирийсетте.

— Божичко милостиви! — изплаши се Мак.

— По дяволите! — извика Бъди. — Хванаха ни в капан!

— Прекалено много следихме жената — реши Мак, без да откъсва очи от двамата мъже, които бавно и спокойно се приближаваха към тях.

— Заключи вратите — обади се Ейс.

— О, я стига — отвърна Бъди. — Вече няма смисъл. — Вместо това свали прозореца.

Двамата мъже вече бяха дошли. Онзи от страната на Бъди сложи ръка на покрива на форда, наведе се и каза усмихнато:

— Добър ден.

— Добър ден — съгласи се Бъди.

— Решихме, че може би ще искате да обединим сили — каза мъжът. Другият, от страната на Ейс, се усмихна на своя човек, който го зяпаше през стъклото на заключената си врата.

„Значи — помисли Мак — тези не са от охраната на имението. Дошли са за нещо друго“.

— Да обединим сили ли? — отвърна Бъди. — Какво искате да кажете? Какви сили?

— Ами — обясни мъжът — имаме стратегия, насочена срещу Мънро Хол, която, изглежда, не ни носи успех. Предполагам, че и вие, господа, сте намислили нещо, свързано с Мънро Хол, което също не се получава.

— Мънро кой? — попита Бъди.

Мъжът се усмихна любезно, поне това трябваше да му се признае, и продължи:

— Вие тримата дебнете покрай имението на Хол от седмици. Имаме достатъчно ваши снимки, за да запълним стената на всеки полицейски участък. Проверихме номера на колата ви, така че добре знаем кой сте вие, господин Алфред Мийдъл, за приятелите Бъди, и можем с голяма доза сигурност да предположим кои са приятелите ви. Бивши колеги. Госпожа Хол няма да направи нищо любопитно, както обикновено. В лимузината имаме доста удобни седалки, така че предлагам да се преместите при нас, да се разположим удобно и да обсъдим положението.

— Какво положение? — продължи да се прави на ударен Бъди.

— Май трябва да послушаме господина — обади се Мак. Той нямаше представа кои са тези, но му приличаха на хора, които могат да се окажат липсващата им брънка.

— Положението, в което обединяваме възможностите си — отвърна мъжът. Огледа форда и отново се усмихна, но този път снизходително. — Струва ми се, че ние разполагаме с повече възможности от вас. Приятелят ви на задната седалка е прав. Трябва да ме послушате. Защо не оставите колата си тук встрани и не дойдете да се насладите на удобните седалки в лимузината?