Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дортмундър (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Road to Ruin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Роден богат

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 13.10.2008

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-958-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5153

История

  1. — Добавяне

54

„Трябва да се измъкна оттук — помисли си Дортмундър. — Но как?“ Спалнята беше приятна — по-скоро приличаше на гостна, при това със собствена баня — макар и с крайно недостатъчни на брой изходи, но Дортмундър вече искаше да се раздели с нея.

Наистина се налагаше да се махне час по-скоро. Тази вечер трябваше да се случат две неща — да откраднат колите и да приключи с битието си на иконом. Това, което всъщност се случваше, бе да стои затворен в някаква спалня.

„Трябва да намеря изход от ситуацията — каза си той. — В крайна сметка професията ми е да влизам и излизам от всякакви помещения. Ето, сега съм в помещение и просто трябва да изляза от него. Да видим с какво разполагаме? Какви са възможностите?“

Като повечето спални, вратата на тази се отваряше навътре, така че пантите й бяха от неговата страна. Това означаваше, че може да развие винтовете на пантите и да отвори вратата. Щеше да мисли какво го чака от другата страна, когато се окаже там.

Единственият проблем бе, че пантите бяха боядисвани безброй пъти през годините и винтовете им изглеждаха напълно клеясалй. Може би, ако разполагаше с пили, клещи, отвертки, дори с ножовка, щеше да успее по някакъв начин да се справи с пантите. С голи ръце обаче задачата бе непосилна. Особено пък след като си счупи един нокът при първия опит.

Какво друго можеше да се измисли? Два прозореца с нормални размери и един по-малък в банята. И трите обаче бяха залостени с дървени капаци от външната страна. Побутна капаците, но нищо не се случи. Ако ги удареше с ръка, вероятно щеше да прекара следващите пет минути в „уф, ох, ах“ и да обикаля стаята с десница под лявата мишница.

Какво друго? Имаше ли нещо друго? Вратата бе заключена с една от онези старовремски ключалки, през които, ако се понаведеш и надзърнеш, виждаш част от отсрещната стена и няколко затворени врати в коридора. Може би Мънро Хол бе зад някоя от тях. Както и да е, нямаше начин да се справи с тази ключалка. Просто нямаше начин.

И въпреки това от другата страна се прокрадна ключ. Дортмундър чу как някой вкарва ключ и го завърта.

По дяволите! Ако знаеше, че някой ще идва, щеше да заеме позиция зад вратата с вдигнат над главата стол. Сега вече бе прекалено късно — ключът влезе в ключалката, превъртя се и вратата се отвори.

Я гледай, петима души, всичките с различни маски. Онзи с превързаната през устата и носа кърпа като банков обирджия в Дивия запад сигурно беше шофьорът за пътуването насам. Е, с един стол нямаше да успее да се справи и с петимата, без значение колко време се е подготвял за влизането им.

— Слушайте — посрещна ги той. — Трябва да се махна оттук.

Един от тях му подаде лист. Моля? Какво беше пък това? Ръкописна бележка? Тези какво, не знаеха ли английски? Разбира се, че знаеха, нали ги чу да си говорят във фургона.

Останалите сложиха някакви неща на ниския скрин. Сандвич в картонена чиния. Супа в картонена купичка. Сладолед в картонена чаша със забучена отгоре му пластмасова лъжичка. Кимнаха му, посочиха храната и отстъпиха назад през вратата.

— Хей — викна Дортмундър. — Хей, чакайте малко. Аз не ви трябвам, нали? Какъв е смисълът да ме държите тук?

Явно не бяха дошли да си говорят. Излязоха, затвориха вратата, превъртяха ключа в ключалката и си го взеха.

Копелета мръсни! Как можаха да прецакат работата, когато…

Колко ли бе часът? Не можеше да погледне вън, нямаше часовник и нямаше представа ден ли е, нощ ли е, какво е. Сандвичът, супата и сладоледът обаче намекваха — и коремът му ги подкрепяше с две ръце, — че е време за вечеря. Колко време възнамеряваха да го държат тук?

Може би бележката щеше да му даде някаква представа. Дортмундър я разгъна и зачете:

„Уважаеми господин иконом,

Съжаляваме, че се наложи да ви доведем тук. Това не бе по план. Необходимо ни е съдействието на шефа ви във връзка с бизнес дела. Възможно е преговорите да отнемат известно време и за съжаление няма да можем да ви освободим преди приключването им. Междувременно ще ви осигурим подслон и храна. Ако желаете, можем да ви донесем книги или списания, а вероятно и телевизор, макар че в тези планини сигналът не е много добър, а както сам разбирате, няма да ви дадем достъп до сателитни програми. Ако имате желание да ви донесем нещо, моля, напишете го на гърба на бележката и я пъхнете под вратата. Смятаме, че не следва да разговаряме с вас. Молим още веднъж да приемете извиненията ни, че станахте част от операцията. Надяваме се скоро всичко да свърши.

Междувременно си починете и се порадвайте на неочакваната ваканция.

Ваши приятели“

Тъпаци. Дортмундър захапа сандвича — шунка и кашкавал с горчица и майонеза, не беше лош — и се заоглежда из клетката, в която го бяха затворили.

Как?