Доналд Уестлейк
Роден богат (50)

50

Дортмундър бе бесен. Толкова бесен, че въобще не му мина през ума да се изненада. Група тъпаци с идиотски маски се изтърсват от конски фургон, нахвърлят се върху него (и върху как му беше името на оня, Хол), хвърлят го в конския фургон, който мирише точно на конски фургон, и той дори за секунда не се чуди и не си вика: „Какво става бе?“

Не. Той на секундата разбра какво точно се случва и така се вбеси, че бе в състояние да прегризе телефонен указател. Това, което си помисли, и това, което му се искаше да изкрещи, бе: „Я се разкарайте оттук! Това е моят, удар! Натресохте се в средата на сериозна операция! Застанете на опашка, вземете си билетче и си изчакайте реда! Аз не съм никакъв иконом, а крадец на коли! Я ми се махайте от главата!“

За щастие не изкрещя нищо подобно, защото можеше да прецака работата — ако вече не беше прецакана де. Но дори и да не се бе вбесил така и да бе изкрещял цялото си справедливо възмущение, тези момчета сигурно нямаше да го чуят, защото самите те вече крещяха:

— Задържи го! Завържи го!

— Вързан е!

— Другия вържи!

— О, по дяволите…

Нечии груби ръце сграбчиха Дортмундър и го омотаха с дебело въже. Във фургона не цареше непрогледен мрак, по-скоро сумрак, пълен с хора и паника. Освен това фургонът потегли, което никак не облекчи положението.

— Завържи му очите!

— Нямаме друга превръзка!

— Кой да ти мисли, че ще вземем и иконом.

— Аз не съм…

— Запушете му устата с нещо, близо сме до караулката! Не, вземи онова, другото бе!

Няколко чифта груби ръце зашариха по главата на Дортмундър. Той усети, че фургонът минава през лежащия полицай до караулната, а после се люшна вляво и телата се разлетяха на различни посоки с „ох“ и „ах“, които прозвучаха като музика за ушите му. Другият резултат от завоя бе, че ръцете се махнаха от главата му и се опитаха да предотвратят падането на собствениците си в различни посоки.

— Трябва да му вържем очите на този!

— Бъ… ъъъ… ъъъ… сложи му хартиения плик на главата.

— Като го махна, ще ме види.

— Обърни го по корем. Обърни го по корем.

Няколко души в претъпканото тъмно пространство, преградено с люлеещо се миризливо одеяло, наподобяващо завеса, която ще се вдигне и ще постави началото на ужасна пиеса, сграбчиха Дортмундър за ръцете, краката и ребрата и го извърнаха от одеялото. Сега вече не виждаше нищо, освен голата стена на фургона, която го отделяше от полята на Пенсилвания.

Нахлузиха хартиен плик на главата му. Ръцете го пуснаха. Той понечи да се извърне.

— Завърти го с дупките на тила.

— Ааа! Да бе!

Ръцете отново го сграбчиха, натиснаха го да лежи по корем и завъртяха хартиения плик на главата му. „Ще ме порежат с хартията по врата“, помисли Дортмундър. Не го порязаха, приключиха с манипулацията и го пуснаха. Точно тогава фургонът отново зави рязко и Дортмундър се изтърколи по пода.

Очевидно останалите отново се разлетяха на всички страни и до ушите му достигнаха нови галещи слуха „ох“ И „ах“. Дортмундър се удари в тела, а не в стената, което също му хареса. Когато положението се нормализира, един от по-спокойните гласове се обади:

— Трябва да седнем. Всички да седнат. Помогнете и на тези двамата да седнат.

Отново ръце по тялото му, този път не толкова груби. Помогнаха му да седне. Бум, изтърси се на под, на който сигурно никога не би седнал, ако можеше да го види. Някой го побутна, посръга го и ето че успя да облегне гърба си на стената. Настани се по-удобно.

Чу, че и останалите се настаняват, и се възцари относително спокойствие. Гласът, който бе предложил всички да поседнат, се обади отново:

— Имаме около два часа път, така че вие двамата се опитайте да се настаните удобно. И въобще не си мислете да въртите номера, защото няма да можете.

— Този глас ми е познат — долетя гласът на Мънро Хол.

Гробно мълчание. Дортмундър напрегна слух, долови шушукане и след няколко секунди се обади друг глас:

— Не, не ти е познат.

— Не ти — каза Хол. — Другият.

— Няма друг — настоя новият глас. — Само аз съм.

„Тъпаци — реши Дортмундър. — Разбрах, че са тъпаци, още щом ги зърнах. Натресоха се в нещо, което измислих, планирах, за което работих, за което дори се научих да съм иконом, за да го осъществя, и за какво? За да се появят някакви тъпаци и да го прецакат“.

„Тъпкано ще им го върна“, обеща си Дортмундър. Не му пукаше какво ще стане с Хол. Те бяха планирали да преговарят със застрахователите и все още можеха да го направят, но тези идиоти не можеха просто да се натресат в перфектно планирана и чудесно развиваща се операция и да очакват да им се размине. „Ще ги пипна тези копелета — закле се той. — Само да стигнем някъде и да не съм овързан целият, и да нямам хартиен плик на главата, и да не сме петима срещу един. Когато и да стане това, ще им го върна. А то ще стане“.