Доналд Уестлейк
Роден богат (45)

45

— Още ли са зад нас? — попита Марк. Колкото и надолу да се навеждаше, не успяваше да види добре през прозореца на колата.

— Разбира се, че още са зад нас — отвърна Оз: не бе в най-доброто си настроение. — Ако не бяха зад нас, мислиш ли, че все още щях да карам?

Марк потисна желанието си да отвърне: „Де да те знам“ и каза:

— Знам, че предпочиташ да не правим това, което правим, но не виждам друга възможност.

— Нямаш представа колко си прав.

— Просто сме лишени от варианти. Мислих, мислих…

— Аз също мислих и мислих — увери го Оз — и ако въобще имаше други варианти, като например някой твой смахнат роднина, който не си е вкъщи, щяхме тутакси да пришпорим конете натам.

Разбира се. Дългите години, прекарани в изучаване темперамента на Оз, подсказваха на Марк, че сега е моментът да прекрати разговора и да остави приятеля си да се гневи тихичко и постепенно да свикне с положението. Защото Оз прекрачваше прага от яростта към агресията, когато спорят с него, или дори когато само му говорят.

Проблемът се изразяваше в това какво да правят с Мънро Хол в момента, в който го пипнат. Със сигурност трябваше да го задържат поне няколко дни, в които да го притискат да изпълни желанията им и да се уверят, че парите наистина са преведени в сметките им. Мястото, където щяха да го държат, трябваше да е изолирано, но с интернет връзка и достатъчно анонимно, за да не може жертвата им впоследствие да го разпознае или намери. Когато се стигна до избора на място, тримата профсъюзни членове във форда зад тях се оказаха напълно безполезни, както впрочем и самият Марк. Оз неохотно призна, че единственото решение е планинската хижа на леля му Елфреда. Точно натам се бяха запътили сега, за да са сигурни, че къщичката е в състояние да изпълни предназначението си.

Хижата бе собственост на рода на Оз от времето, по което приходите му идвали от въглища и железници. Построена от някой древен праотец, къщичката бе замислена като зимно леговище, в което мъжете се оттеглят да ловуват и да играят покер и което е абсолютно забранено за съпруги. Както е известно, времената и нравите се менят, а с тях и предназначението на хижата, която постепенно се бе превърнала в базов лагер за ски излети. И все пак къщата продължаваше да се използва предимно в средата на зимата, тъй като семейството на Оз разполагаше и с други варианти за почивка, които оползотворяваше през останалата част на годината.

Леля Елфреда, матрона с многобройни бракове и неизброима челяд зад гърба, бе наследила хижата преди години и сега я използваше единствено да събира рода на големи празници, последвани от по-малки ски ваканции, предимно през уикендите. Къщата се бе сдобила с интернет връзка още преди години, защото голям брой от децата на Елфреда и съответно съпрузите и съпругите им се занимаваха с търговия и нямаше да са в състояние да се включат в празненствата с целите си души и сърца, ако прережат пъпната им връв с офиса.

Извън сезона, какъвто бе случаят сега, хижата се замразяваше и се охраняваше единствено от алармена инсталация, чийто код Оз естествено знаеше. Следващото желано човешко посещение на планинската къща бе планирано, за началото на декември, когато семейство от съседното градче, отстоящо на тридесет километра, трябваше да се появи там, да почисти, да подреди и да я зареди с провизии за новия сезон.

Пътищата, водещи на североизток към хижата, ставаха все по-тесни, стръмни и начупени от завои. Закатериха се по планината Алегейни. Градовете оредяха, а разстоянията помежду им нараснаха. Когато наближиха един, Марк с изненада установи, че е селце с шест къщи, църква и мултифункционална сграда, приютила поща, бензиностанция и смесен магазин. Казваше се Грисъл.

— Тук живеят хората, които се грижат за хижата — каза Оз. — Остава още малко.

Е, не беше толкова малко. Пътуваха още двадесет минути, прекарани най-вече в изкачване на обилно залесени планини. От време на време, вляво и вдясно тръгваше по някой черен път и Оз най-сетне пое по един от тях, който вече се оказа наистина стръмен.

— Приятелчетата отзад май нещо се поизмъчиха — ухили се Оз. — Е, ще се оправят.

Нагоре и нагоре — и изведнъж хижата се появи. Посрещнаха ги два помпозни каменни стълба, обрамчили пътя, но портал нямаше. Зад тях гората пооредяваше, но не изчезваше съвсем и пътят свършваше пред нещо, което приличаше на най-голямата хижа на света, обградена отвсякъде с дървени веранди и украсена с каменни камини от двете страни. Всички прозорци бяха покрити с капаци. Виждаха се и още няколко дървени къщички, очевидно предназначени за гаражи и складове.

Оз спря поршето точно пред каменните стълбове и каза:

— Това е първата отбранителна линия.

Дръпна ръчната и слезе от колата.

Марк се извърна и видя, че фордът с мъка изкачва стръмнината зад тях. Обърна глава към Оз и забеляза, че отваря в левия стълб вратичка с панти. Зад нея бе скрита клавиатурата на алармената инсталация. Оз набързо набра няколко числа, затвори фалшивия камък и се върна при колата. Преди да се качи, се обърна към пътниците във форда с думите: „Courage, mes amis!“, ухили се, седна зад волана и подкара към хижата.

Тук пък клавиатурата на алармата бе скрита в един от дървените стълбове между верандата и покрива. Оз набързо изсвири кратък етюд и на тази клавиатура и тръгна към входната врата. В същия момент фордът паркира зад поршето. Тримата профсъюзни членове се изтъркаляха отвътре и не скриха, удивлението си от видяното.

— Значи това е къщата, която не използват, така ли? — попита Бъди.

Тримата се изкачиха по четирите стъпала към верандата и Ейс на свой ред се учуди:

— И защо са тия капаци? От снайперисти ли ви е страх?

Оз, който междувременно бе успял да измъкне ключ от друг тайник в стената, се приведе да отключи вратата и каза:

— Ако ги няма капаците, влизат катерици.

— Капаците са идеални — каза Марк.

Оз отвори и всички нахълтаха в непрогледен мрак.

— Само секунда — каза Оз, насочи се смело в мрака и светна една настолна лампа до канапето.

Пред очите им се разкри просторна стая, която по-скоро напомняше на фоайето на планински хотел в битов стил, отколкото на нечия всекидневна.

— Искаш да кажеш, че не спирате тока ли? — попита Бъди. — През цялата година?

— Разбира се — увери го Оз и остави Марк да дообясни.

— Иначе алармата няма да работи — каза той. — Освен това е добре къщата да се отоплява, пък било то и малко.

— Пък и трябва да се поддържат температурата и влажността в избата — допълни Оз.

— А, да — съгласи се Бъди. — Въобще не помислих за това.

— Марк, какво искаше да кажеш с това, че капаците са идеални? — попита Мак.

— Хол няма да може да гледа навън — отвърна Марк. — Няма да е в състояние да разпознае нищо.

— Тук винаги има по няколко лаптопа, които са вързани с местния интернет доставчик — каза Оз. — Когато семейството се събира, ако на някой му трябва интернет, просто си взема лаптопа в спалнята, мушка кабела в телефонната розетка и прави каквото иска. Това означава, че можем да настаним Хол във всяка от спалните. Всички разполагат със собствена баня и вратите им се заключват.

— Нямате ли някоя по-малка? — попита Ейс. — С ръбесто легло?

— Това ми хареса — отвърна Оз. — Хайде, елате да изберем.

Тръгнаха през огромната всекидневна с дървени стени, каменни камини и пластове вълнени килими и Мак отбеляза:

— Знаете ли, тази хижа е горе-долу колкото нашите къщи.

— Наистина ли? — изненада се Марк. — В толкова голяма къща ли живееш?

— Имах предвид нашите къщи — поправи го Мак. — Трите заедно.

— А-ха, ясно — отвърна Марк.

— Хайде, елате — подкани ги Оз и продължи да включва лампите, докато навлизаха все по-дълбоко и по-дълбоко в хижата без прозорци.