Доналд Уестлейк
Роден богат (38)

38

В четвъртък сутрин Мънро Хол слезе по главното стълбище към вестибюла, без да е съвсем сигурен дали денят му харесва, или не — дали храносмилането ще му създава проблеми, дали времето ще е хубаво, дали няма да се ядосва прекалено много, дали имуществото му, скътано на топло в чужди земи, е нараснало през изминалата нощ. В този миг от една от страничните врати се измъкна някакъв напълно непознат индивид, забърза към входната врата и я отвори с думата:

— Добрутро.

Хол се опули. Непознатият просто стоеше в профил до вратата като пазач от кралската стража на двореца „Бъкминстър“, извил тяло, може би, за да изрази почитание, и не пускаше дръжката на широко отворената врата. Бе извърнал глава от Хол и упорито се взираше навън. Носеше скъп черен костюм, който не му бе по мярка, тънка черна вратовръзка, бяла риза с колосана яка и черни обувки с огромни бомбета. Явно бе някакъв ненормалник, успял да…

Икономът! Новите прислужници. Един от четиримата нови служители, които бележеха началото на нова ера. Нова и много, много по-хубава ера.

Казваше се… Ръмпълд, Рамбо, Распутин, ъъъ, Ръмзи!

— А, добро утро, Ръмзи!

— Добрутро, господин Хол — отвърна Ръмзи, без да пуска дръжката на вратата и без да спира да се взира навън.

— Благодаря, Ръмзи — продължи Хол, — но, честно казано, все още не възнамерявам да излизам.

На Ръмзи му трябваха няколко секунди, за да преглътне това. Когато приключи с гълтането, кимна сковано и отривисто, като по чудо не си строши врата, и затръшна входната врата с все сила.

— Сър.

— Всъщност — добави Хол със странното чувство, че има точно определена роля и реплики в тази сценка, — се канех да ида в трапезарията.

— Сър.

— Обикновено закусваме там.

— Сър.

— Амии… — Хол понечи да се извърне, но се сети за нещо. За две неща. — Госпожа Хол ще дойде след няколко минути — каза на новия си иконом. — Тя също няма да излиза.

— Ще се насочи към трапезарията за закуска, сър.

— Абсолютно правилно. Би ли предал на Бланчард и Жилет да ме чакат в кабинета ми, ето тук вляво, в десет?

Погледът на Ръмзи се изпразни от съдържание.

— Сър?

— Бланчард и Жилет.

— Блан…

Тоя човек от луната ли падаше?

— За Бога, Ръмзи — ядоса се Хол, — двамата с Фред Бланчард сте работили заедно години наред!

— О-о-о, Фред ли?! — извика Ръмзи. — Извинявам се, напълно сте прав. — Внезапно пристъпи към Хол, сякаш иска да сподели нещо интимно, и добави: — Така става, когато нещата се вадят от контекст, нали разбирате.

— Разбирам — отвърна Хол и инстинктивно отстъпи назад и се блъсна в парапета на стълбището. — Ситуацията е нова за всички ни.

— Бланчард и Жилет — повтори Ръмзи, отдръпна се и почти успя да се изправи. — Това трябва да е шофьорът. Другият. Десет часът. Разбрано, сър.

— Е, скъпи — каза Алисия, докато закусваха хрупкави препечени филийки, рохки яйца, сладко от ягоди и кафе с много каймак, — как ти се струват новите попълнения?

— Страхотни са — отвърна Хол. — Е, почти не съм ги виждал, пък и Ръмзи, икономът, изглежда доста странна птица. Но от друга страна повечето прислужници са такива, нали?

— Америка не знае как да произвежда прислуга — забеляза Алисия.

— Абсолютно вярно.

— Проблемът — предположи тя — е, че Инквизицията е приключила, или поне най-добрите й години са отминали по времето, когато са основани Съединените щати. Така хората от тази страна на Атлантика никога не са били разтърсвани от ужас в продължение на поколения, което ги е направило неподатливи на подчинение.

— Разсъжденията ти определено ми допадат, Алисия — каза Хол и попи мазнината от устните си с копринена кърпа, — но сега се налага да поговоря с още две от новите ни придобивки.

Кабинетът на Мънро Хол се помещаваше в предния десен ъгъл на фоайето и големите му прозорци предлагаха стимулиращи егото изгледи към караулната напред и към селото и стопанските постройки наляво. Беше проектиран и обзаведен от едни от най-добрите ретро подражатели в Америка. Искате ли склад? Искате ли пещ за хляб? Искате ли газени лампи в допълнение към електрическите крушки? Искате ли освен всичко това и фриз около цялата стая на метър и петдесет от пода, за да изложите и колекцията си от механични спестовни касички, произведени през деветнадесети век? Просто звъннете в „Пайтън и Фоун“ и те ще превърнат мечтите ви в реалност. Мънро Хол бе звъннал, в резултат на което не можеше да влезе в кабинета си, без да се усмихне. Не приличаше ли на кабинета на Джони Бъргойн Джентълмена^[1] преди решителната битка за Йорктаун? Да, приличаше. Ммм, определено приличаше.

В кабинета Хол завари Бланчард и Жилет, което бе нормално, тъй като умишлено бе закъснял с десет минути. И двамата бяха заети да изучават механичните спестовни касички от деветнадесети век, подредени върху стилни полици покрай цялата стена. Бланчард се бе втренчил в една, която бе във формата на лодка с рибар в нея. Ако поставиш монета в паничката на върха на въдицата, тежестта й задвижваше механизма, ръката на рибаря и въдицата се местеха и монетата падаше в кошчето на кърмата на лодката и оттам в касичката.

Бланчард чу отварянето на вратата зад гърба си, извърна се и поздрави Хол:

— Добро утро, сър.

— Добро да е.

— А, да, здравейте. Сър — включи се в приветствията и шофьорът Жилет.

— Добро утро — отвърна Хол и още веднъж подскочи мислено от радост, че се е сдобил с тези хора.

Бланчард посочи с пръст зад гърба си към рибаря и лодката и попита:

— Как да си взема монетата?

— Ха-ха. — Още един се хвана на въдицата. Хол се усмихна широко и каза: — Никак, Фред. Съжалявам. Хо-хо. А сега нека седнем и видим какво има за вършене днес.

Двамата послушно се приближиха към автентичното адвокатско бюро от деветнадесети век, изработено по времето, когато адвокатите все още са имали доверие един към друг. Хол се настани, а служителите му трябваше да останат прави. Бланчард се намръщи към лодката и рибаря, сякаш искаше да запомни точното им местоположение, за да ги открие някой друг път, но после челото му се изглади и той безгрижно се включи в малката им заседателна група.