Доналд Уестлейк
Роден богат (30)

30

„Слава Богу — помисли си Алисия Хол, — че госпожа Парсънс продължава да ни готви“. Госпожа Парсънс мразеше Мънро — е, за съжаление всички мразеха Мънро, — но Алисия я бе довела със себе си като зестра. Госпожа Парсънс бе готвачка на майката на Алисия и бе оцеляла на бойно поле, на което бяха паднали много по-корави мъже и жени от нея. Знаеше, че вярната служителка е останала по-скоро да я пази и да й оказва морална подкрепа в предстоящите мрачни години семейно съжителство. Алисия знаеше също, че госпожа Парсънс бърка, тъй като единственото човешко същество, към което Мънро проявяваше несравнима грижовност и обич, бе съпругата му, но от друга страна, тя с удоволствие играеше ролята на героиня на Бронте пред угрозата да готви сама.

Масата им въобще не отговаряше на положението на семейство Хол, тъй като бе предвидена за шестнадесет души, а напоследък обслужваше само двама, и то в края откъм кухнята. Останалата част просто ги потискаше и ги караше да се чувстват по-самотни, отколкото всъщност бяха. А може и да не бе така. Алисия предпочиташе да не се унася в мисли, доколкото е възможно.

Госпожа Парсънс бе прекрасна готвачка. Сигурно бе поне на седемдесет — мълчалива и решителна жена с остри черти, — но ръката й продължаваше да приготвя ястия със същата сръчност. Предвид проблемите с работната ръка напоследък тя пазаруваше предимно по интернет, което се оказа чудесно решение на проблема. Интернет може би не е най-подходящото място да си купиш фъстъчено масло или овесени ядки, но по-скъпите, екстравагантни и екзотични продукти за изискана кухня просто са създадени за интернет търговия. Виртуалните магазини ги предаваха на ФедЕкс или Ди Ейч Ел, които ги доставяха в кухнята на госпожа Парсънс, за да преминат през специални процедури, и оттам най-сетне отиваха при двама души, седнали на ужасно дълга маса на светлината на свещи. Леко прегърбената госпожа Парсънс лично сервираше блюдата и супниците, които пристигаха, предхождани от възможно най-апетитните аромати. Всичко това правеше изгнаничеството относително по-поносимо.

Днес семейство Мънро вечеряше прекрасни патешки гърди с пресни задушени картофи и зелен фасул, полети с бутилка превъзходно бяло вино. Френско.

— Скъпа — каза Мънро, — имам добри новини.

Алисия като че ли бе забравила какво означава това.

— О, така ли?

— Хенри купър най-сетне се прояви, с лек натиск от моя страна, разбира се. Сигурен бях, че знам как да го подхвана.

— Прояви се?

— Утре имаме интервюта с четирима нови кандидати за работа — осведоми я Мънро и се усмихна щастливо на удивената й физиономия.

Да, наистина бе успял да я удиви.

— Четирима? Наистина ли, Мънро? Наведнъж?

— Най-сетне ще имаме нов шофьор — заизброява Мънро. — Нов личен секретар. Нов иконом. И още един човек да подсили охраната.

— Но това е просто невероятно! — възкликна Алисия. — Как е успял да ги намери Хенри?

— Искаш да кажеш как аз успях да го накарам да се размърда — поправи я Мънро, беше изключително доволен от себе си. — Никога няма да познаеш.

— Кажи ми.

— Предложих да купя фирмата му.

— Какво?! — Алисия се вторачи в него. — За какво ти е притрябвала агенция за подбор на персонал?

— Въобще не ми е притрябвала — увери я Мънро. — Беше си най-обикновен блъф. Просто му казах, че според мен въобще не се справя с работата си и искам да купя агенцията и да сложа там някой кадърен човек, който да ми я ръководи.

— Но това е голяма обида — каза Алисия. — Хенри ни е приятел. Или поне беше.

— Точно обидата свърши работа, миличка — обясни Мънро. — Не се притеснявай, че ще изгубиш Хенри Купър като приятел. Точно както си мислех, предложението ми го накара да се размърда и да ни намери нови кандидати за работа.

— Е, това е страхотно.

— Утре ги чакам да дойдат на интервю и честно да ти кажа, много ще ми е трудно да отпратя който и да било от тях.

— Силно се надявам да не го правиш — отвърна Алисия и огледа храната в чинията си. — Ако си имаме шофьор, госпожа Парсънс ще може да купува пресни зеленчуци от пазара. Сезонът едва започва, Мънро.

— Животът става все по-хубав — установи Мънро с широка усмивка. Усмивката му премина в смях и той добави: — О, трябва да ти кажа и най-смешното.

— Смешно ли?

— Нали знаеш — започна той, — че постоянно трябва да подавам справки, декларации и всякакви други глупости за данъците ни до съда по несъстоятелност.

— Искаш да кажеш, че ги подават счетоводителите.

— Да, разбира се. Като казвам „аз“, нямам предвид буквално „аз“. Въпросът е в това, че винаги съм настоявал да ги затрупваме с информация. Да им даваме всяка подробност, без значение че е незначителна и безполезна. Ако си купиш вестник — кажи им колко пари си похарчил и го пиши в разходите. Слагай всеки разход.

— Но защо, Мънро?

— По две причини — обясни той. — Искат справки — ще им дам справки. Ще им дам толкова справки, че да се задавят с тях. Да си избодат очите да четат отчетите ми. Ще ги отегча до смърт с тонове безполезна информация. Втората причина е свързана с първата. Ако някога се наложи, макар много добре да знаеш, че въобще не искам да се налага…

— О, скъпи…

— Да, знам. Но ако някога се наложи да пробутам нещо не много чисто в отчетите, мога основателно да се надявам, че при цялото това количество информация, която им изсипвам, никой няма да забележи нередността.

— Силно се надявам това никога да не се случи — каза Алисия. — Неприятностите, които преживяхме, ни стигат за цял живот.

— Абсолютно си права — увери я той. — Сега да ти кажа и смешното. Открих го вчера. Неприятностите този път се случиха не на мен, а на онзи фитнес инструктор, който идва тук да се занимава с мен. Флип.

— На Флип ли? — учуди се Алисия. — И какви неприятности са му се случили?

— Ами просто уведомих данъчните, че съм му плащал такива и такива суми — обясни Мънро. — Както вече споменах, отчитам всичко. Работата е там, че му плащам в брой, а той не е декларирал парите. — Мънро се разсмя наистина от сърце. — Дребните риби никога не се измъкват безнаказано, особено ако се опитват да крият данъци. Можем да се измъкваме само ние. Той трябва да си плаща мижавите данъци, защото все някой опира пешкира, нали така.

— Не злорадствай, Мънро — смъмри го малко намусено Алисия.

Той като че ли се постресна, но очите му продължаваха да се смеят.

— Както и да е, работата е там, че са го хванали. Прочетох в погледа му, че иска да ми се оплаче и вероятно дори да протестира, но просто не му стискаше.

— Казвал ли си му, че ще декларираш парите, които си му дал като разход? — попита Алисия.

— Че защо? — отвърна Мънро, отпи глътка вино, премлясна и добави: — Нека да му е за урок.