Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дортмундър (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Road to Ruin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Роден богат

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 13.10.2008

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-958-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5153

История

  1. — Добавяне

29

На Марси в известен смисъл й бе мъчно за Мънро Хол. През седемнайсетте си години работа за „Купър Плейсмънт Сървис“ не бе попадала на работодател, който се ползва с толкова лоша репутация. Възможно ли бе да е пък чак толкова неприятен?

Хората, особено в затънтен край като този, са склонни да прегръщат лошото и да гледат напред: „Какво пък толкова, това е просто работа“. Това, общо взето, бе отношението им към всичко. По време на кариерата си Марси бе намирала лични прислужници за овдовели иранки, шофьори, на които се налага да носят бронежилетки по време на работа за известни пласьори на наркотици, градинари за вилите на прочути нюйоркски дизайнери, готвачи за еквадорски аристократи, шивачи за рок звезди, секретарки за подкупни политици, та да записват лъжливите им автобиографии, но нито един от тези работодатели не бе предизвиквал негативната реакция, която събуждаше дори само споменаването на Мънро Хол.

— О, не, не и той, не съм чак толкова закъсал за работа.

— Но какво му е на…

— Вижте какво ще ви кажа, госпожице, няма да работя за това копеле и пари да ми дава.

— Но той ще ви дава пари, това е работа, можете…

— Не е за мен. К’во друго има?

— Секретар за състезател по кеч, артистичният му прякор е Тинята.

— О-о, чувал съм за него! Става! Какво пък толкова, това си е работа.

Колко ли свободни места имаше вече в имението на Мънро Хол? Човек би си помислил, че там върлува чума и всеки ден отнема живота на поне няколко служители. Според нейните изчисления към днешна дата, 14 юни, вторник, в имението имаше седемнадесет незаети позиции. Търсеха се дори двама охранители, а всички знаят, че с охранителите принципно няма проблем, особено пък ако не те е особено грижа дали кандидатът е с чисто съдебно минало.

В края на краищата на човек му домъчняваше за Мънро Хол. Е, само на теория, разбира се. Тя самата за нищо на света не би постъпила на работа при това копеле, особено след като знаеше как постъпва с роднините, приятелите, служителите, та дори и с държавата си. Марси бе напълно доволна от работата си в „Купър Плейсмънт Сървис“, но дори и да не беше, по-скоро би работила във въглищната мина „Последна надежда“ в град Голгота, където завещанието се подава като част от документите за кандидатстване, отколкото да се хване при…

— Нямате ли нещо друго?

Въпросът на кандидата за работа я откъсна от мислите й. Не трябваше да мисли за ужасния, макар и жалък Мънро Хол, а да се съсредоточи върху откриването на подходяща позиция за господина насреща си, който се казваше, ъъ… Фред Бланчард. Доскоро работил като личен секретар на чужд дипломат във Вашингтон, а сега седнал пред нея и забил поглед в списъка със свободни работни места.

Време беше да се хваща на работа.

— Честно казано, фактът, че не сте си потърсили нова работа в района на Вашингтон, малко ме учудва — заяви тя. — В тази част на Пенсилвания имаме страхотни работодатели, но се съмнявам, че някой от тях е чуждестранен дипломат.

— Това ме радва — увери я Бланчард. Беше усмихнат мъж с остри черти и очевидно весел нрав. — Напоследък малко ми писна от международни интриги — добави той. — Имам роднини в тази част на Пенсилвания и реших, че няма да е зле да си отдъхна от напрежението на столицата. Нямате ли някой богат работодател, който си търси личен секретар да вдига телефона, да чете кореспонденцията, да се среща с журналистите и да вкарва документацията в ред?

— Принципно има, но мисля, че точно в този момент въпросният господин…

Той я изгледа със светнали от щастие очи.

— Да не би да се сетихте за нещо?

Марси се наведе към него и изрече с възможно най-безпристрастен тон:

— Мънро Хол.

Кандидатът дори не мигна. Продължи да се усмихва и отвърна:

— Той вписва ли се в хората, за които споменах?

— О, да, напълно — увери го тя, но съмнението бързо охлади ентусиазма й. — Никога ли не сте чували за него? За Мънро Хол?

Човекът насреща й се замисли, усмивката му стана някак загадъчна.

— А трябва ли?

— Пресата се занимава с него известно време.

— А, пресата. — Бланчард махна с ръка и прати четвъртата власт по дяволите. — В посолството гледахме само „Си Ен Ен Интернешънъл“.

— Искате ли… искате ли да ви уредя интервю?

— Защо не? — отвърна кандидатът.

Кой казва, че гръмотевицата не удря два пъти на едно и също място? Марси тъкмо се върна от обяд — не бяха минали и два часа, откакто бе пратила Фред Бланчард на интервю с Мънро Хол (какво ли е станало там, дали е приел работата, или се е отказал?) — и ето че се появи нов кандидат. Казваше се Уорън Жилет и първото, което и направи впечатление, бе, че човекът е работил като шофьор за най-любимата й филмова звезда — Джер Кръмби.

— Божичко! — възкликна тя. — Познавате Джер Кръмби?

— Виждах го предимно в огледалото на колата — отвърна кандидатът. — Готин пич. Не е звездоман като останалите.

Марси много се зарадва да чуе точно това.

— Виждам, че разполагате с прекрасни препоръки.

— Да, знам — усмихна се Жилет. — И сам да си ги бях писал, нямаше да станат толкова хубави.

— Но защо сте напуснали?

— Не съм. — Жилет повдигна рамене. — Той ме напусна. Продаде си апартамента в Ню Йорк и се премести в Калифорния. Нещо свързано с кариерата му, нали се сещате.

— А, разбирам? — Тя дръпна най-долното чекмедже на бюрото и измъкна папка. — Имаме няколко предложения за шофьори. Никой от работодателите обаче не е филмова звезда.

Нова усмивка.

— Да ви кажа, нагледах се на филмови звезди.

— Чудесно. Първата позиция е за шофьор на микробус към мебелен салон.

Жилет се понамръщи.

— Не знам — отвърна той. — Може и да ме сметнете за разглезен, но предпочитам да возя само един човек, нали се сещате. Освен това харесвам хубавите коли. Джер винаги се возеше само в най-доброто.

— О, Божичко! — сети се Марси. — Имаме един такъв работодател, местен. Прочут е с прекрасните си коли и точно в момента си търси нов шофьор.

— Е, значи и този път извадих късмет — забеляза Жилет. — Как се казва?

Марси завъртя очи, сякаш за да се предпази от предстоящия взрив, и каза притеснено.

— Мънро Хол.

— И казвате, че е богат и с много коли, така ли? С какво се занимава?

— Не сте чували за Мънро Хол? — изненада се Марси.

— Защо, в шоубизнеса ли е?

— Писаха по вестниците за него — отвърна тя. — Даваха го и по телевизията.

— В апартамента на Джер се гледаха главно филми — каза Жилет. — Надали съм чувал за него, освен ако не са правили биографичен филм за живота му.

— Сигурна съм, че ще направят — заяви Марси. — Той е бизнесмен, откраднал е пари от акционерите, от служителите си, от роднини и от държавата.

Жилет кимаше при споменаването на всяка жертва и в крайна сметка обобщи:

— Е, никой не е съвършен.

Междувременно на друго бюро встрани от Марси един кандидат за работа на име Джъдсън Суоп — огромен заплашителен здравеняк — обясняваше на крехкото създание Пенелопи:

— Да, разбира се, че знам кой е. Мънро Хол. Нахака го на всички. Вижте, и пет пари не давам какви ги е вършил. Щом ще плаща, ще работя за него. Хората явно не го обичат, така че му трябва пич, който да ги държи настрана. Аз пък си умирам да държа хората настрана, а най̀ ми харесва, когато ми плащат да го правя. Пишете ме в списъка.

— Да, сър — прошепна Пенелопи.

А на съседното бюро един смачкан тип въртеше шапката си в ръце и обясняваше:

— Ами… работил съм като иконом.

Дейзи, така се казваше служителката насреща му, го огледа изненадано.

— Така ли?

Стори й се невероятно.

— Да, предимно отварях вратата — увери я кандидатът. — Ето, попълних бланката ви, а това са ми препоръките.

Дейзи първо огледа формуляра. Джон Ръмзи, с временен адрес при някакъв приятел в Шикшини. Работил на хубави места с чудесни препоръки от Негово превъзходителство Хилдорг Чък, посланик на Восткоджек в Съединените щати.

— Един познат, с когото работех в посолството — обади се Ръмзи, — тази сутрин е идвал при вас и сте му предложили работа, та спомена, че можете да намерите и на мен.

— Как се казва?

— Фред Бланчард.

— Сигурно е бил при някоя от колежките. Къде сме предложили работа на господин Бланчард?

— При някакъв човек на име Мънро Хол.

— Мон… Бланчард ли се казва приятелят ви?

— Да.

— Един момент. Само… един момент.

Дейзи се изправи и за нула време отиде при Марси, а после още по-скоростно оформи документите за кандидатстване на Джон Ръмзи за позицията „иконом“ в имението на Хол. Какво толкова, че Джон Ръмзи не съвпадаше с представата на Дейзи за иконом? Явно посланик Чък го е харесвал. Значи щеше да го хареса и Мънро Хол.

— Мънро?

Отсреща долетя едно доста предпазливо:

— Да?

— Обажда се Хенри, Мънро. — Мълчание. — Хенри Купър.

— Ааа! Размисли ли, Хенри? Готов ли си да продадеш фирмата, да дадеш шанс на по-кадърни хора да опитат?

— Просто исках да ти кажа, че само днес съм изпратил четирима нови кандидати за работа при теб.

— Четирима?

Купър очакваше благодарности, а защо не и сърдечни благодарности, така че изброи позициите:

— Шофьор, иконом, личен секретар и охранител.

— Е — отвърна Мънро по-заядливо и отпреди, — значи можеш да направиш нещо, като те посръчка човек.

— Моля?

— Ако не ти бях звъннал, ако не бях отговорил на блъфа ти, ако не бях предложил да те отърва от скапаната ти фирма и да сложа там някой, който наистина иска да работи, още нямаше да си си мръднал задника и щеше да лежиш на стари лаври.

— Мънро…

— Проблемът ти, Хенри, е, че прекарваш прекалено много време на игрището за голф и пет пари не даваш какво става с бизнеса. Държа да знаеш, че ще огледам хората, които ми пращаш, извънредно щателно. Искам лично да се уверя, че не ги пращаш да задигнат нещо.

— Мън…

Мънро обаче затвори и Купър също тръшна слушалката. Натиска бутона, за да извика Бърнис.

— Да, сър?

— Бърнис, кажи на момичетата, че вече няма да пращаме хора в имението на Мънро Хол.

— Наистина ли, сър?

— Наистина. Да върви по дяволите, тъпак такъв!

— Да, сър.