Доналд Уестлейк
Роден богат (25)

25

Ан Мари бе възпитана в Канзас и Вашингтон и инстинктивната й реакция на всяко събиране на хора бе да го превърне в светско събитие. Защо да изпуска възможността да пренареди гостната? Анди обаче категорично се възпротиви на идеята. Отказа да превръща предстоящата среща в три следобед, на която Джим Грийн трябваше да даде на него и на останалите нова самоличност, в светско събитие.

— Това не е купон, Ан Мари — обясни внимателно той. — По-скоро е нещо като сбирка, на която ще има беседа с цел ограмотяване.

— Не съм казала, че е купон — настоя Ан Мари, макар отлично да знаеше, че го е казала. — Исках просто да предложим няколко ордьовъра и може би по чаша бяло вино. Не можеш цял живот да се наливаш с бира и бърбън.

— Така ли? — Келп я изгледа изненадано.

— Според мен Джим ще се обиди — продължи натиска Ан Мари. — Така де, не стига, че ни прави такава голяма услуга и ще бие пътя от Кънектикът дотук, ами няма да му предложим дори и един гъши пастет.

— Няма да организираме прием, Ан Мари — защити се Анди. — Освен това никой няма да иска да омаже новия си паспорт с гъши пастет. Грийн просто ще дойде, ще ни донесе нещата, ще ги раздаде, ще обясни каквото има да обяснява — и това е. Всички се разотиват.

Тя поклати глава.

— Значи искаш хората просто да дойдат в къщата ни, да поседят, да побъбрят и да си тръгнат, така ли? Никой да не хапне нищо, никой да не сподели нищо и всички да лочат само бира?

— Точно така си го представям — потвърди Анди.

Ан Мари все пак остана вкъщи, в случай че беседата прерасне в светска сбирка, при което домакинските й умения тутакси ще влязат в употреба. Стан Мърч се появи пръв.

— Здравей, Стан — посрещна го тя на вратата.

— Знаеш ли кое е най-новото? — отвърна той. — Бруклин! Винаги съм смятал Канарси за чудесно място за живеене, защото оттам имаш много начини да се придвижиш до Манхатън. Например тръгваш от Флатландс пред Флатбуш до моста „Манхатън“. Само дето във Флатбуш от време на време стават задръствания, така че понякога хващам Рокауей Паркуей до Истърн Паркуей вместо Рокауей Авеню, което те води до Бушуик, а през Бушуик не трябва да минаваш в никакъв случай.

— Да, така е — съгласи се Ан Мари. — Искаш ли нещо за пиене?

Стан обаче не бе свършил.

— Точно така направих и днес — продължи той, — само дето на площад „Гранд Арми“ е мазало. Изтърбушили са всичко пред библиотеката и няма начин да минеш. Тръгнах по Вашингтон Авеню покрай Би Кю И, за да мина отляво на Флашинг, и какво мислиш става там? И пиле не може да прехвръкне. Защо? Защото организирали демонстрация против новия център за запасняци, който е на две пресечки вдясно. Куките не дават на демонстрантите да се приближат до Вашингтон. Давам назад, за да се измъкна, а някакъв отзад ме заклещил и натиска клаксона като идиот. Слизам от колата и обяснявам на тоя тъпак, че напред бъка от кресливи хора, ченгета и плакати и че ако вместо клаксона използва очите си, ще види, че не може да се мине. Най-накрая му дойде акълът, дръпна назад, пусна ме да се измъкна и хоп — на моето място. Продължи да натиска клаксона, тегли ми една майна и сигурно още е там.

— Чаша вино?

— Така че минавам под Би Кю И, излизам на Парк — не мирясваше Стан — и Тилъри, пускам се по моста на Бруклин и съм в Манхатън за нула време.

— Стан — опита отново Ан Мари, — ти си пръв.

— Значи можеше да е и по-зле.

— Бира? — предложи тя.

— Не, благодаря — отвърна Стан. — После пак ще карам.

Звънецът на входната врата издрънча. Този път бе Малкия. Стискаше скромен, но прекрасен букет червени рози.

— На — каза той и ги подаде на Ан Мари.

— О, благодаря, Малкия — отвърна тя. — Много мило от твоя страна.

— Някакво момиче на улицата замери гаджето си с тях малко преди да се появят куките — обясни Малкия. — Реших, че няма защо да стават зян.

— Ооо. Благодаря ти.

— Няма защо.

Малкия се промуши в апартамента, но преди Ан Мари да успее да затвори вратата, на прага цъфна Джим Грийн, ухилен до уши.

— Здравей, Ан Мари, как си днес?

— Прекрасно — отвърна тя и щеше най-сетне да затвори вратата, но отнякъде изникна Джон. — Ооо — каза Ан Мари, — заедно ли дойдохте?

Джон изглеждаше объркан. Намръщи се към Джим и отвърна:

— Не мисля.

— Не, не сме заедно — осведоми я Джим и Ан Мари приключи със затварянето на вратата.

Анди се появи от вътрешността на апартамента, за да посрещне гостите:

— Ей, събрахме се всички. Някой да иска бира?

— Аз не — отвърна Стан.

— Може би после — каза Джон.

— Това, което искаме, е да видим кои сме — уточни Малкия и изгледа Джим.

— Ей сегичка — съгласи се Джим и сложи черното дипломатическо куфарче, с което беше дошъл, на масичката за кафе. Отвори ключалките, вдигна капака и Ан Мари видя няколко дебели непрозрачни плика, всеки надписан с черно мастило. Джим извади пликовете и ги раздаде на четиримата, като повтори четири пъти: — Това е за теб.

Четиримата получатели незабавно се задълбочиха в съдържанието на своите пликове. Анди седеше на обичайното си място, Малкия зае цялото канапе, Стан се настани в другото кресло, а Джон приседна на радиатора. Докато разучаваха съдържанието, Джим каза:

— Е, Ан Мари, сега повече ли се забавляваш от преди?

— Просто забавлението е различно — отвърна тя.

— Виж — каза Грийн, — ако някога ти се прииска да изчезнеш, обади ми се. За теб ще направя нещо специално, не като тези тук.

— Те ми изглеждат доволни от това, което си направил — забеляза Ан Мари, а Джим се ухили и се обърна да ги огледа.

Четиримата наистина изглеждаха доволни от съдържанието на пликовете си. Приличаха на деца, които разопаковат подаръци под коледната елха. Очите им блестяха от изненада и задоволство.

— Паспорт — промълви Анди със страхопочитание.

— Трябва да имаш паспорт — уведоми го Джим.

— Джон Хауард Ръмзи — обади се Джон.

— Така ли? — попита Анди. — Кой е този?

— Аз — отвърна Джон.

— Не е зле — призна Анди. Прелисти паспорта си и установи: — Аз пък съм Фредрик Юстас Бланчард. Значи съм Фред.

— Аз пък съм си Джон — похвали се Джон. — Лесно ще го запомня.

Малкия избуча по-тихо от обикновено:

— Джъдсън Ото Суоп. — Кимна към останалите и добави: — Това име ми харесва. Не исках да съм с име, което не ми харесва.

— Тук пише, че съм Уорън Питър Жилет — обади се Стан. — Това „Питър“ сигурно няма нужда да го помня, нали? — Погледна вляво, сякаш през прозореца на кола, и добави: — Здрасти, старши, аз съм Уорън Жилет.

— Да, ето ми я и книжката — каза Анди и се ухили на Джим. — А бе ти правиш по-хубави снимки от катаджиите.

— Разбира се — потвърди Джим.

— Аз съм в отбраната — установи Малкия. — Какво работя, нещо в министерството ли?

— Не, ти се занимаваш с охрана — поправи го меко Джим. — Работиш за „Секюритех“. Това е фирма, която е специализирана в индустриален шпионаж. Помагат на фирмите да опазят търговските си тайни.

— И защо вече не съм там?

— Компанията фалира, защото двамата собственици влязоха в затвора за търговия с фирмени тайни.

— Аз иконом ли съм? — попита Джон, сякаш не беше много сигурен какво да мисли за професията си.

— Вие имате нужда от биографии, които да ви помогнат да се хванете на работа при човека, когото сте набелязали, прав ли съм? — каза Джим.

— Аз съм шофьор! — възкликна Стан. Явно беше доволен.

— Точно така — потвърди Джим. Посочи Анди и добави: — Ти пък си личен секретар. Всъщност двамата с Джон сте работили за един и същ човек — Хилдорг Чък, посланик на Восткоджек в Съединените щати. Били сте в резиденцията му в Джорджтаун.

— Имали сме вземане-даване с тази държава — изръмжа Малкия.

— Ами какво ще стане, ако се обадят на посланика? — попита Джон.

Джим се усмихна и поклати глава.

— За съжаление посланикът бе убит по време на посещение в родната си страна през празниците — обясни той. — Точно затова двамата с Анди си търсите нова работа.

— Аз пък съм возил филмова звезда — похвали се Стан. — Имал е апартамент до Сентръл Парк. Защо вече не работя за него?

— Кариерата му е тръгнала надолу — отвърна Джим. — Напуснал е Ню Йорк, преместил се е на Тихия океан, шофира сам и се опитва да се вреди за някоя второстепенна роля.

— Ами ако му звъннат да питат за мен? — усъмни се Стан.

— Ще се доберат единствено до персонала му в Лос Анджелис — успокои го Джим. — Мога да те уверя, че никой не познава персонала му в Ню Йорк.

— И всичко това е истинско, така ли? — обади се Джон.

— Всичките тези хора съществуват — обясни Джим, — доколкото един документ е в състояние да създаде човек. И четиримата са били тези хора по едно или друго време, макар и да не са се родили такива. Сега пък са станали други — или са се върнали към първоначалното си „аз“, или са го сменили с друго. Никога обаче не забравяйте, че е възможно отново да се върнат към старата си самоличност.

— Е, надали и четиримата ще го направят заедно — усъмни се Анди.

— Надали — съгласи се Джим. — Но един е достатъчен, за да прецака нещата.

Стан се изхили.

— Представям си как някой се приближава до Малкия и… Как ти беше името?

— Джъдсън Ото Суоп.

— Да. Някакъв отива и вика: Здрасти, аз съм Джъдсън Ото Суоп.

— Значи ще го обсъдим — изсумтя Малкия.

— Сега няма да се притесняваме за това — заключи Анди. — Току-що се прекръстихме, вече сме нови хора, така че хайде да се порадваме на събитието.

— Кръщене! — Ан Мари скочи на крака. — Прав си, Анди, това е кръщене! Не мърдайте, сега ще донеса шампанското.