Доналд Уестлейк
Роден богат (23)

23

Дортмундър си правеше сандвич от две филии хляб, майонеза и леберкез, но телефонният звън го прекъсна.

Той чу звъненето, погледна недовършения сандвич, разтворен на чинията пред него като упоен пациент на хирургическа маса, и си помисли: „Какво пък ще стане, ако не вдигна?“ Отговори си почти незабавно: „Ще продължи да звъни“. Заби ножа в буркана с майонеза и затопурка към хола, където, както можеше да се очаква, телефонът продължаваше да звъни.

— Да? — каза Дортмундър.

— Дортмундър! — изграчи отсреща толкова силен и дразнещ глас, че Дортмундър инстинктивно дръпна слушалката на една ръка разстояние от себе си, сякаш от нея удря ток. От такова разстояние стържещият глас бе малко по-поносим, но също толкова отблъскващ: — Дортмундър! Къде си? Чуваш ли ме?

Дортмундър предпазливо приближи слушалката към ухото си и каза:

— Недей да викаш.

— Дортмундър!!!

— Не викай!

— Викам ли? — В интерес на истината не викаше. — Нищо не чувам от тези проклети вълни. Чуваш ли ги? Вълните?

И Дортмундър разбра с кого говори. Със същия глас, който стържеше от домофона на Западна осемдесет и девета улица.

— Арни? Ти ли си?

— Че кой да е? — учуди се Арни Олбрайт.

— Още ли си там? На онзи остров?

— Да, на острова съм — изграчи Арни. — Всичко е в пясък и всички се хилят като идиоти. Знам, че ще кажеш, че не може да е толкова зле, Джон Дортмундър, но е много зле. Никога не позволявай да те пращат на такова място.

— Добре.

— Ако имаш избор дали да те пратят на юг или на север, избери си север. Ако искаш, не ми вярвай. Ако искаш, въобще не ми обръщай внимание, прави каквото знаеш, какво ми пука.

— Мислех си, че идеята е да се опитат да променят държанието ти — каза Дортмундър.

— Променен съм — увери го Арни. — Повярвай ми, променен съм, но каква полза от това? ГО-тата не искат да ядат с мен.

— Кой?

— Персоналът. Господа обслужващите — отвърна Арни. — Прислугата. Ако искаш вярвай, но тук всичко е много демократично и гостите ядат с прислугата^[1]. Всички са на една маса. След първите няколко дни ГО-тата вече не искаха да ядат с мен. Преструват се, че ядем заедно, но не ядем. Вместо това сядат при онези нахилените.

— Господа обслужващите — повтори Дортмундър. — Що за тъпотия?

— Тук си имат собствен език — обясни Арни. — ГО е персоналът, а ние сме ГГ.

— ГГ ли?

— Един тип ми каза — продължи Арни, — че означавало Големите гъзове, но не може да е вярно, нали? Предполагам, че все пак е „господа гостите“.

— Не знам — отвърна Дортмундър. — Може би.

— Оказа се, че от слънцето се обривам — каза Арни. — Трябваше да се домъкна чак дотук, че да го разбера. От друга страна, си имам малка веранда пред стаята и там има въздух и сянка. Океанът също е тук, направо сякаш в стаята, и знаеш ли, вълните не вдигат такъв шум като колите.

— Не, не знаех — призна Дортмундър.

— Сигурен ли си, че не ги чуваш? Слушай — добави Анди и очевидно приближи слушалката към океана, защото Дортмундър долови слаб, натрапчиво повтарящ се шушнещ звук, който въобще не приличаше на уличен шум.

— Да, сега го чувам — каза той.

Кратко мълчание, след което Арни попита:

— Чуваш ли ги?

— Преди малко ги чувах.

— Е, не искаш да си говориш с мен, така че да се хващаме на работа — заяви Арни.

На Дортмундър му се прииска да каже, че не е вярно и че иска да си говори с него, че е хубаво отново да му чуе гласа, но има някои лъжи, които просто не искат да излязат от устата на човек, без значение колко упорито се опитва да ги изрече, така че отвърна:

— Да, да, да свършим малко работа.

— Братовчедът Арчи разправя, че сте се наканили да ми направите подарък, като се прибера у дома — каза Арни, — и че трябва да ти кажа какъв точно подарък предпочитам, нали?

Дортмундър схвана намека и се съгласи:

— Точно така.

— Часовници не ме интересуват.

— Добре.

— Музикалните кутии обаче са интересни.

— Супер.

— Интересни са ми и шаховете.

— Ще си запиша.

— Интересуват ме още и монетите, но само ако са златни.

— Умно.

— Това е всичко, което ме интересува. Всъщност не точно.

— Така ли? И друго ли има?

— Интересува ме и билет за вкъщи — призна Арни, — но това май не можете да ми го подарите.

— Не можем.

— Е, няма да ти отнемам повече време и да те държа на телефона, за да те занимавам с проблемите си — заключи Арни. — Какво ти пука на теб за моите проблеми! Дори не искаш да знаеш за тях.

— Ами… — отвърна Дортмундър и Арни затвори.

Честно казано, стори му се удивително колко малко влияние е оказал океанският остров върху личността на Арни. Другото, което го порази, бе каква голяма част от тази личност може да премине по телефонния кабел.

Минаха цели десет минути, преди Дортмундър да успее да си възвърне апетита и да довърши приготовлението на сандвича.