Доналд Уестлейк
Роден богат (19)

19

— Ето го, идва — каза Марк.

Днес караше Оз, макар Марк да го смяташе за препалено избухлив, за да може да се разчита на него като шофьор в напрегната ситуация. От друга страна, малкото бяло двуместно порше, с което дойдоха и в което се криеха, бе собственост на Оз, така че гласът на Марк по отношение на това кой ще кара малкия звяр нямаше кой знае каква тежест.

Е, поне бяха обсъдили стратегията предварително, така че Оз отлично знаеше какво означават думите на Марк „ето го, идва“ при появата на зеленото субару комби. Трябваше да потегли в посока обратна на имението, както винаги правеше автомобилът, който се канеха да проследят. И така, при подадената реплика Оз подкара и излезе на пътя тъкмо когато субаруто вземаше завоя зад тях.

Идеята бе на Марк — да тръгнат преди субаруто и после да му позволят да ги задмине при първа възможност — на около пет километра по-нататък. Така шофьорът нямаше да заподозре, че го следят, което не бе много сигурно, ако от самото начало тръгнеха след него. Марк много се гордееше с този свой хитроумен план.

Метна поглед през рамо и забеляза, че субаруто става все по-голямо и по-голямо и се опитва да ги задмине. Стори му се обаче, че колата зад тях се уголемява по-бавно, отколкото трябва. Докато разучаваха субаруто, установиха, че шофьорът му обича да кара бързо, което правеше и сега, но в момента поршето също се движеше бързо, което вече не влизаше в плана.

— Оз — каза Марк, — не сме на състезание. Нали се разбрахме да го оставиш да ни задмине.

— Ще го оставя. Още не сме стигнали до мястото.

Ето че мястото за изпреварване дойде и Марк видя каква огромна вътрешна борба води Оз да вдигне крак от газта, да намали скоростта и да позволи на друго човешко същество да го задмине без борба. Зъбите му бяха стиснати, очите вперени право в пътя, за да не зърнат зеления корпус на японското чудовище, което ги задминава. Марк спокойно изгледа субаруто в другата лента, както и напрегнатото изражение и вкаменената челюст на шофьора му.

— Е, сега вече е добре — установи той малко преди прекъснатата линия да свърши. Насреща им се бе устремил огромен кафяв камион, но малко преди да се разминат, покрай тях изфуча друга кола и накара Оз почти да излезе от платното пред угрозата да се превърне във ваденка на предната броня на камиона. Камионът даде воля на възмущението си с пронизителен клаксон, а причината за цялата бъркотия поднесе леко на пътя пред тях. Шофьорът обаче очевидно овладя волана и се стрелна след субаруто.

Марк изгледа току-що задминалата ги кола, която бързо се отдалечаваше. Беше форд с тинест цвят и му се стори познат.

— Оз! — извика той. Беше не по-малко вбесен от шофьора на камиона. — Това са профсъюзите!

— Дяволите да ги вземат — отвърна Оз. — Едва не се набутах в канавката заради тях.

— Оз, на тях им е хрумнала нашата идея!

— Така изглежда.

— Но не ни казаха нищо!

Оз натисна газта, приближи форда и отвърна:

— Е, и ние не им казахме, Марк.

— Не е същото, Оз. Не се приближавай толкова.

— Не мога да виждам субаруто.

— Майната му на субаруто — каза Марк. — Профсъюзът не е виждал поршето, така че няма да ни познаят. Те следят субаруто. Ти просто карай след тях. Така ще се държим на почетно разстояние от нашия човек и никой няма да разбере нищо.

— Става — съгласи се Оз и подкара по-спокойно.

През следващите двадесет минути малкият им керван блуждаеше из провинциална Пенсилвания. Подминаваха ниви, гори и тук-там селца. Зеленото субару водеше колоната, тинестият форд го следваше отблизо, а блесналото на слънцето бяло порше оформяше ариергарда на почетно разстояние от другите. Пътешествието взе да става досадно и сякаш за разнообразие в един момент фордът натисна спирачки.

— Става нещо — обади се Марк.

— Време беше.

Фордът забави ход. Поршето последва примера му. След около минута фордът отново ускори и поршето забърза, за да не го изпусне.

— Това пък какво беше? — зачуди се Марк.

— Фалшива тревога.

След още петнадесет минути наближиха някакъв град и този път премигна десният мигач на форда. Оз послушно намали, намали още и изгледаха как фордът влиза на паркинга на някаква закусвалня, паркира и тримата профсъюзни деятели слизат. От субаруто нямаше и следа.

Колите около тях се движеха и макар трафикът да не бе голям, останалите шофьори изглеждаха нервни, така че се наложи да продължат. Марк се извърна ядосано на седалката и изгледа паркинга на закусвалнята и тримата мъже, които се насочиха към заведението, увлечени в разговор. Явно не следяха никого.

Марк завъртя ядосаната си физиономия към предното стъкло.

— Какво стана? Какво стана?!

— Издънихме се — отвърна мрачно Оз, вперил поглед в пътя. Навлизаха все по-навътре в града, от двете им страни се заредиха пресечки и Оз свърна в една от тях.

— Ние? — изуми се Марк. — Ние ли сме се издънили? И как по-точно? Просто ги следвахме, нищо повече.

— Да, но следвахме не когото трябва — отвърна Оз и спря в пресечката. Тук не минаваха почти никакви коли. — Следвахме профсъюзите. Трябваше да си гоним субаруто.

— Но нали те караха след него!

— Може би.

— Може би?! Оз, засякоха те, едва не паднахме в канавката, а те за малко да се размажат в камиона. Направиха всичко възможно да не изпуснат субаруто.

— Може би.

— Стига с това „може би“ — ядоса се Марк. — Те преследваха субаруто. Какво стана, че го изпуснахме?

Оз можеше да отговори на въпроса също колкото Марк, така че прекараха следващите няколко минути в замислено мълчание.

— Спирачките — прекъсна мисловния процес Оз.

— Какви спирачки?

— Сещаш ли се, че по едно време внезапно им светнаха стоповете? Още по пътя за насам — обясни Оз и махна неопределено с ръка.

— Да, така беше, светнаха.

— Точно там се е отклонило субаруто — каза Оз.

— Но те не са го последвали.

— Защото онзи си е отивал вкъщи.

— О, Божичко! — възкликна Марк. — Прав си! Видели са къде завива, запомнили са мястото й са продължили напред, а ние — подире им.

— Защото — добави Оз с влудяващо твърдоглавие — преследвахме не когото трябва.

Марк реши да не обръща внимание на порицанието в подтекста и каза:

— Можем ли да открием къде е онова място?

— Където натиснаха спирачки ли?

— Разбира се. Не можем ли да се върнем по същия път и да го намерим?

— Един Господ знае — отвърна Оз.

— Аз днес нямам друга работа — изтъкна Марк, — така че да опитаме.

— Боже мой, ето го!

Караха, караха, караха и се опитваха да се върнат по същия път, по който бяха карали, макар че пътищата по принцип изглеждат по-различни, когато пътуваш в обратна посока. Спираха да огледат всяка къща, всеки страничен път и всяка пресечка, докато Оз най-сетне не заяви, че по някакъв начин са изпуснали мястото и трябва да се върнат обратно. Направиха го. Междувременно установиха, че за кратко са поели по грешен път, върнаха се на правилния и там, вляво на паркинга пред доста голяма жилищна сграда, със сигурност прекалено голяма за тази пустош, стоеше субаруто. Със сигурност бе същото. Сградата пък бе в псевдоетюд на моравата пред нея, близо до паркинга, се мъдреше табела с надпис: Дом за възрастни хора „Грижовни ръце“.

— Старчески дом? — удиви се Марк. — Какво, по дяволите, търси в старчески дом?

— Нека първо проверим дали колата е същата — отвърна Оз и зави към паркинга. В този момент обаче от сградата се появи шофьорът на субаруто, надут като гумена кукла. През рамото му бе провесен голям мръсен сив платнен сак. Оз продължи да кара, направи голям кръг и се насочи обратно към пътя, а Марк се извърна на седалката, за да види какво ще направи онзи на паркинга. Човекът хвърли сака на задната седалка на субаруто и седна зад волана.

— Оз — каза Марк, — този път ще следваме субаруто.

— Много по-умна идея — отвърна Оз и надзърна в огледалото. — Ето го, идва, а ей там има бензиностанция.

Оз влезе на бензиностанцията, мина много бавно покрай спрелите там коли и пак излезе на пътя, вече зад субаруто. И каза:

— Сега вече най-после ще следим когото трябва.

— Не го приближавай много — предупреди го Марк.

— Това порше доста се набива на очи.

— Знам какво правя — увери го Оз и в думите му като че ли пролича нов упрек.

Марк не му обърна внимание и каза:

— Нищо не разбирам. Този тип ходи три пъти седмично в имението на Мънро Хол и прекарва там около час. Оттам отива в старчески дом. Защо, по дяволите?

— Защото има клиенти и на двете места — предположи Оз. — Явно обслужва по домовете. Трябва да е… какво? Пътуващ свещеник? Психиатър? Фризьор?

— Фитнес инструктор — каза Марк. — Нали видя с какъв голям сак се разкарва, видя го с какви мускули е, прилича на най-обикновен фитнес инструктор. Прекалено напомпан и прекалено нисък.

— Майка ми вероятно го познава — констатира Оз.

— Съмнявам се, че предлага услуги чак в Бока Рейтън, но знам какво имаш предвид. Ти също знаеш какво имам предвид, нали?

— Имаш предвид, че днес ще го придружим по време на визитите — предположи Оз, докато следваше невзрачното субару из хълмистия пейзаж на Пенсилвания.

— Рано или късно момчето ще приключи с масажите, дъмбелите и бягащите пътечки — каза Марк. — И ще се прибере вкъщи. А ние ще сме по петите му.

— Да, ние не сме като онези профсъюзни нещастници, които се отказват след първото незначително препятствие — съгласи се Оз.