Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дортмундър (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Road to Ruin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Роден богат

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 13.10.2008

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-958-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5153

История

  1. — Добавяне

17

Мънро Хол се стресна и вдигна глава.

— Какво беше това?

Никой не му отговори, тъй като в момента бе сам-самичък в библиотеката. И все пак бе сигурен, че има… ъ… ъ… нещо.

Звук? Той присви очи и изгледа колекцията от първи издания с автограф от автора, следващата от подвързани с кожа романи от деветнадесети век, както и онази от самиздатски еротични книжлета от началото на двадесети век — всички подредени в заключени стъклени витрини. Внезапно му стана ужасно притеснено. Беше сигурен, че има… ъ… ъ… какво?

Липса. Да? Да. Някаква липса. Нещо… Кучето, което не излая в нощта. Да, сър Артър Конан Дайл. Притежаваше прекрасен екземпляр от 1894-та ей го там. Чудесно запазен. За съжаление без подвързия или автограф, но все пак един от ценните експонати на колекцията „Шерлок Холмс“.

Какво куче? В тази къща нямаха куче, никога не бяха имали, така че ако кучето не лаеше, това си беше съвсем в реда на…

Липса на кукувици.

Това беше. Хол погледна ролекса на ръката си и установи, че са минали девет минути след три, а все още никаква кукувица не е оповестила настъпването на третия час. Нито една.

Колко дълго продължаваше това — или по-скоро не продължаваше? Да не би напоследък да се беше намирал все в други части на къщата, където часовниците и без това не се чуваха, и по тази причина от вниманието му да е убягнало, че изостават? Тук, в библиотеката, където обичаше да съзерцава съкровищата си, но не и да ги чете — четенето е ужасно вредно за книгите, — се намираше в непосредствена близост до стаята с часовниците. Ако кукувиците си вършеха работата, нямаше как да не ги чуе.

Без да се уплаши и за миг от най-лошото, Хол излезе от библиотеката, мина по коридора и влезе в стаята с часовниците. Абсолютно всеки часовник, окачен на стената или поставен на рафт, стоеше като препариран. Нито следа от движение. Бяха спрели по различно време, някои с отворени вратички, други с провиснали от тях кукувици, трети отказали, преди да стигнат до кръгъл час.

Хол бе ужасен. Все едно гледаше последиците от кърваво клане.

— Хюбърт! — изкрещя той името на прислужника, който отговаряше за горния етаж и едно от задълженията му бе да навива часовниците. — Хюбърт?

Никакъв отговор. Той се втурна към телефона на стената, единственото лъскаво пластмасово нещо в пълната с дървения стая, и набра ядосано вътрешния номер на Хюбърт. Сега пейджърът на прислужника щеше да звънне, без значение къде точно се е заврял. Хол затвори и зачака вторачен в телефона, защото Хюбърт трябваше да му звънне незабавно.

Нищо. Къде се беше запилял този човек? Стори му се, че на света не е останало нищо друго, освен стая, пълна с безжизнени дървени кукувици.

— Алисия! — изкрещя той, защото изпита спешна нужда от жена си. Трябваше му сега, веднага. — Алисия!

Забърза обратно към коридора, където виковете му щяха да отекват по-отчетливо.

— Алисия! — Трябваше да е тук! Къде ли беше изчезнала? Сигурно пак с някой от онези проклети автомобили. — Алисия!

Нямаше никой друг, в целия свят нямаше друг човек, който да е в състояние да го разбере и да го успокои в подобна ситуация. Пред всички други просто трябваше да продължи да се преструва на възрастен, без значение каква ужасна беда го е сполетяла. Единствено с Алисия бе способен да се отпусне и да се превърне в бебето, което всъщност беше.

— Алисия!

Никакъв отговор. Никакъв отговор. В края на краищата всички те изоставят. Не можеш да разчиташ на никого.

Не можеше да прекара дори минута повече в стаята с немите кукувици, а от друга страна, му се изпари и желанието да съзерцава книгите в библиотеката. Изпуфтя, изпружи долната си устна и се помъкна по коридора. Зърна отворената врата на салона за фитнес и реши да влезе там.

Ех, салонът! Защо сега не беше тук Флип Морисконе? Флип бе добро момче, едно от малкото останали добри момчета, които Хол познаваше. Добро момче, почтено момче, трудолюбиво момче и най-вече момче, което харесваше Мънро Хол! Ако беше тук сега, щеше да го успокои за кукувиците, щеше да знае какво трябва да се направи.

Хол, от своя страна, нямаше никаква представа какво да направи, както често му се случваше напоследък, и се качи на пътечката за ходене. Настрои я на доста бавно темпо, темпо, с каквото Флип никога не би му позволил да ходи, и пое на кратка разходка.

Кратка разходка наникъде — ето в какво се бе превърнал животът му. Можеше да ходи, можеше да ходи колкото си иска, но всъщност не можеше да иде никъде.

„Пътят към забравата“, 1954. Ето това мрачно заглавие бе избрал Фред Алън за автобиографията си, в която разказваше за живот, прекаран в писане и водене на ежеседмични радиопредавания. Хол, разбира се, притежаваше екземпляр от книгата — първо издание, с обложка и при това подписано от автора. В чудесно състояние. Казаха му, че книгата е много интересна.

Не изпитваше нужда да чете книгите в библиотеката. Не му трябваше да се поти над тези отвратителни уреди. Не гореше от особено желание дори да кара колите в колекцията си. Стигаше му да ги притежава. Само толкова. Да има всичко. Пълен комплект от всичко сътворено от човешки ръце. Това бе то щастието.

След два часа Алисия се върна от разходката с колата и го завари в салона за фитнес. Хол продължаваше да мести крак пред крак на пътечката и да мънка някакъв траурен химн.

— Какво правиш тук, Мънро? — попита тя.

— О, Алисия — отвърна трагично той, спря да върви и след миг се натресе в монитора на пътечката. — По дяволите! Мамка му! О, защо не мога… — Скочи от пътечката, която продължи да се движи и без него. — И това противно нещо! — изкрещя той.

Алисия спря пътечката и каза:

— Изглеждаш ми ужасно разстроен, Мънро. Какво се е случило?

— Часовниците — отвърна той. — Часовниците са спрели.

— Господи! — възкликна Алисия.

— Звънях на Хюбърт, но никакъв го няма. Къде е? Той няма почивни дни, нали така?

— О, Мънро — отвърна жена му, — опасявам се, че Хюбърт ни напусна.

— Напусна ли ни? Защо ще ни напуска?

— Семейството му е говорило против нас — каза Алисия. — Намерили са му друга работа, за да не общува повече с нас.

— С теб ли? — извика Хол. — Всички искат да общуват с теб!

— Да, така е, скъпи — съгласи се Алисия. — Не исках да раздухвам случая, но, в интерес на истината, става въпрос предимно за теб. Семейството му е имало предвид теб.

— Значи просто си е вдигнал партакешите и е оставил кукувиците да умрат? Това е направо чудовищно!

— Виж какво предлагам, Мънро — каза Алисия. — Искаш ли да идем и да ги навием? Двамата с теб.

— Не можем да навиваме всички тези часовници, Алисия! Трябва ни прислуга!

— Опасявам се, че имаме все по-малко и по-малко прислуга.

— Ти ако искаш иди и навивай часовници — тросна се Хол. — Аз лично възнамерявам да се обадя на Купър.

— Не мисля, че Купър е в състояние да направи нещо за нас.

— Той има фирма за подбор на персонал — изтъкна Хол. — Предполага се, че намира служители за хора, които се нуждаят от тях, а Бог ми е свидетел, че ние сме точно такива хора. Отивам да му звънна веднага.

Хол отиде в кабинета си и спря пред голямото адвокатско писалище от средата на деветнадесети век със зелени мъхести подложки от двете страни на плота. Тук-там бяха нахвърляни бележници с телефонни номера, но Хол знаеше номера на Купър наизуст. Набра го, каза името си на секретарката и изчака продължително, преди отново да чуе гласа й, който го осведоми:

— Господин Купър в момента го няма. Какво да му предам?

— Господин Купър определено го има в момента — отвърна Хол — и много добре знае кой съм и защо го търся. Крие се от мен. Избягва ме. Да, предайте му нещо от мен.

— Разбира се. Кажете.

— Мънро Хол има нужда от персонал. Разбрахте ли? Записахте ли си?

— Мънро Хол има нужда от персонал — повтори механично секретарката.

— Кажете му го — тросна се Хол и затръшна слушалката.

Някъде изкука кукувица.