Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дортмундър (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Road to Ruin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Роден богат

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 13.10.2008

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-958-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5153

История

  1. — Добавяне

13

— Няма да го направят — каза Оз.

Тази тревожна вероятност тревожеше и Марк, но той се надяваше надеждите му да се оправдаят, така че настоя:

— Но това е най-правилното, което може да се направи.

— Няма да го направят — повтори Оз. Говореше доста уверено.

Двамата седяха в разхвърляния зимник в приземието на къщата на майката и втория баща на Марк в Уестпорт. Зимникът граничеше със стаичката за дърва, която, за нещастие, Марк обитаваше тези дни. Сякаш не стигаше, че трябва да се нанесе при родителите си на четиридесет и две — който факт определено дразнеше и старците и те го демонстрираха дискретно, но непоколебимо, — а на всичкото отгоре да се настани и в мазето.

В огромната къща над главата му се редяха стая след стая, но очевидно никоя от тях не бе подходяща да приюти блудния син. Вярно, къщата не бе онази в Норуок, където бе израснал, и не беше на милия му татко, така че технически погледнато той не се завръщаше никъде, но нима това бе причина да му отказват удобна стаичка на горния етаж с хубава гледка накъдето и да било?

Не. Майка му даде ясно да се разбере, че подобно разпределение на жизненото пространство е недопустимо. „И дума да не става да ти позволя да разхвърляш белите си чорапи из стаята ми за шиене, а в кабинета на Роджър не можеш да се настаниш, тъй като той работи там, както много добре знаеш. През всекидневната минаваме всички и въобще не си прави устата за нея…“ И тъй нататък и тъй нататък, докато не стана ясно, че дори семейството да разполагаше с конюшня, Марк сигурно нямаше да е достоен да обитава и нея.

Какво можеше да каже на това? Че не носи бели чорапи вече от двадесет години ли? И каква полза?

Освен това неизказаното обвинение в думите на майка му бе, че част от парите, които онова копеле Хол бе изсмукал от Марк, всъщност бяха дошли от мама и Роджър. В крайна сметка мама демонстрира мнението си по въпроса не само със стаичката за дърва, която понамирисваше и на нафта, но и с многозначителното си мълчание.

Марк въздъхна. Кога най-сетне щеше да си върне апартамента, самостоятелността, живота?

— Трябва да го направят — настоя той. — Те са профсъюз. Те са работна ръка.

— Мак и другите дори няма да ги попитат — изсумтя Оз.

— Но защо? Мак твърди, че в глупавия им профсъюз членуват две хиляди и седемстотин души. Колко ще им трябват, за да свършат работа? Двадесет? По-малко дори.

— По-малко — съгласи се привидно Оз, но веднага се хвърли в контраатака. — Но няма да го направят.

— Тунел — натърти Марк. — Ще го изкопаят далеч, където никой не може да ги види. Ще копаят през нощта, покрай черния път до царевичната нива. Колко дълъг тунел ни трябва, за да минем под електрическата ограда? Няколко души с лопати, няколко пикала, които да докарат инструментите и да откарат изкопаната пръст, и сме в имението.

— Няма да го направят.

— Ще се прокраднем през имението — продължи Марк, без да го е грижа, че се повтаря, просто за да се наслади още веднъж на идеята отначало докрай. — Ще влезем в огромната му бяла къща, ще го отсечем като коледна елха, ще го провлечем през тунела, ще го измъкнем като тапа от шампанско — и хайде в скривалището.

— Нямаме скривалище — изтъкна Оз.

— Ще имаме — отхвърли с лекота възражението му Марк. — Дотогава ще си намерим. Две хиляди и седемстотин профсъюзни члена, Оз! Това са работещи хора, хора с мазолести ръце и яки гърбини. Обзалагам се, че всеки от тях си има собствена лопата.

— Няма да го направят.

— Все едно че гледам един от онези военни филми, в които пленниците бягат от концлагера. Сговорна дружина планина повдига.

— Няма да го направят.

— Защо непрекъснато го повтаряш?

— Защото е вярно. Защото Мак е по-благороден, отколкото ни е необходимо.

— О, я стига, моля те!

— Така е, Марк — настоя Оз. — Ако му предложиш плана с тунела, ги губим и тримата, да не говорим за останалите две хиляди и седемстотин. Ще решат, че просто искаме да ги използваме.

— Но ние искаме да ги използваме.

— Искаме да си сътрудничим — поправи го Оз. — Така се разбрахме. Помисли разумно, Марк. Този тип, Мак, и приятелите му се жертват за събратята си от профсъюза. Как според теб ще погледнат на предложението да поведат същите тези събратя по пътя на престъплението?

— Престъпление, престъпление… Ние искаме да отвлечем Мънро Хол, което въобще не е престъпление, а справедливост.

— Справедливостта често е престъпление, Марк. Но те няма да извършат това престъпление.

— Тогава какво предлагаш? — сопна се Марк.

— Да съм казал, че имам предложение?

— Да, нямаш. Стига ти просто да съсипваш идеите ми. Уговорката с онези тримата бе да обединим сили ида се напънем да измислим нещо, което да направим заедно, за да пипнем Мънро Хол. Ако някой измисли нещо, се свързва с другия. Ти обаче не искаш да се свързваме с тях, защото не харесваш идеята ми. Тогава защо ти не предложиш нещо?

— Е, ако трябва да предлагам нещо — отвърна Оз, — какво ще ми кажеш за онова зелено субару комби?

Марк определено остана объркан от рязката смяна на темата.

— Какво да ти кажа за него?

— Някой постоянно влиза и излиза от имението с него — изтъкна Оз. — Този човек прави точно това, което се напъваме да направим и ние.

— Охранителите също постоянно влизат и излизат — забеляза Марк. — И какво от това?

— Но онзи със субаруто не е охранител — каза Оз. — Кой е тогава? Защо постоянно ходи в имението? И защо да не може — само си помисли за това — да смести още няколко души в голямото си комби един-два пъти? Веднъж на влизане и още веднъж на излизане?

— Субарутата не са толкова големи — възрази Марк.

— Може пък и да имат някой голям модел — отвърна Оз и махна неопределено с ръка. — Какво ще кажеш да поогледаме витрината на местния дилър на субарута?

— Мислиш, че…

— Е, все още не знам, нали?

Марк се замисли, после каза:

— Няма да събере още петима.

Оз се усмихна, което въобще не му се случваше често.

— Е, ако оставим настрана уговорките, при това положение едва ли ще е наложително да притесняваме профсъюзните деятели с подобни идеи, не мислиш ли?

Марк му върна усмивката. Централният климатик над лявото му рамо неумолимо бръмчеше.