Серия
Дортмундър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whats so Funny, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Банда

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-927-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1252


На Лари Киршбаум — добре дошъл при нас.

Първа част
Конски гамбит

1

Онази ноемврийска сряда вечер Джон Дортмундър излезе с облекчение от „Правостоящи“, влезе обратно в „Оу Джей Бар енд Грил“ на Амстердам Авеню и просто не повярва на ушите си. В заведението цареше мъртвешко мълчание. Поне в сравнение с глъчката, която бе оставил на излизане. Тишина. Ни думичка, ни цък. Нищо. Редовните посетители стискаха здраво чашите по барплота и очевидно се опитваха да медитират, докато случайните посетителки предимно съзерцаваха маникюра си. Дори Анди Келп, с когото допреди малко пиеха бърбън в дъното на бара и чакаха да довтасат другите от групата, седеше вглъбен и като че ли се опитваше да измисли рядка рима. С една дума, клиентите на заведението рецитираха нескончаеми монолози наум.

На Дортмундър му трябваха едно цяло и шест седемнадесети секунди, за да отгатне какво се е променило в негово отсъствие. В едно от рядко използваните странични сепарета, най-близкото до входната врата, се мъдреше непозната персона с висока стъклена чаша, пълна с лед и безцветна течност с мехурчета. Значи газирано. Значи безалкохолно. Персоната бе мъж на около четиридесет и пет, който явно все още ползва баба си за фризьор. Сериозната му и леко незаинтересована физиономия подсказваше, че новодошлият не е зает с беззвучни монолози, а по-скоро с напрегнато подслушване.

Следователно — ченге. И то ченге, облечено в собствената си представа за цивилни дрехи — в случая с излъскано от носене черно сако, изумруденозелено поло и сив панталон, прекалено възрастен, за да помни какво е ръб. Личеше, че непознатият е поддръжник на широко разпространеното сред ченгетата схващане, че мъжът задължително трябва да натрупа приличен слой мазнина около талията и да заприлича на чувал с картофи. Може би подобна талия е нужна, за да се носи полицейският колан, а може би просто ченгетата вярват, че чувалите с картофи всъщност са доста секси.

Дортмундър тръгна покрай барплота и извитите над него гърбове на монологичните клиенти и в този миг се случиха две твърде обезпокоителни неща. Първо, сериозното изражение на ченгето в сепарето стана още по-незаинтересовано, погледът — още по-разсеян, а движението, с което поднесе напитката към устните си, съвсем небрежно и премерено.

„За мен е!“, изкрещя наум Дортмундър, без да показва външно каквото и да било. Поне се надяваше да е така. „За мен е дошъл, мен търси, в моя чест се е наконтил така“.

Второто, което се случи, бе, че Анди Келп се вдигна от мястото си на барплота с отрепетирано изражение на крадец след работно време, взе чашата и бутилката — общата им бутилка! — и се настани в най-близкото сепаре, без да хвърли и поглед встрани. Сякаш там щеше да му е по-удобно. На всичкото отгоре изпружи крака под масата и ги подпря на отсрещната пейка, за да е сигурен, че хем ще му е удобно, хем ще е сам.

„Всички знаят, че куката е тук заради мен“, реши Дортмундър. Дори и Роло, тлъстият барман, който в момента бе обърнал гръб на всички и старателно пишеше върху огледалото „НЕ ПРИЕМАМЕ КУПОНИ ЗА ХРАНА“, се бе сковал така издайнически, че на всеки да стане ясно заради кого се е домъкнал капитан Безалкохолно, а именно — заради току-що появилия се Дортмундър.

Първата хрумнала му мисъл бе: „бягай“. Втората: „няма как“. Единственият изход се намираше зад левия лакът на ченгето — с други думи — безнадеждно. Може пък да се върне в „Правостоящи“, да седне там и да изчака ченгето да се разкара? Не, онзи сигурно просто щеше да се домъкне след него и да го заговори.

А защо пък да не се скрие в „Седящи“? Не, и така нямаше да стане. Куката несъмнено щеше да го последва и там.

„Каквото и да е — помисли си Дортмундър, ще трябва да се оправя някак. Но не и без питието“.

И така, без никаква пауза в собствения си беззвучен монолог, той се насочи към барплота и далечната чаша, която обаче си струваше усилието. След миг ченгето му даде знак. Не го посочи с пръст, нито пък го изгледа втренчено или пък му викна: „ей, ти“. Нищо подобно. Просто вдигна чашата си, подсмихна се на безцветното съдържание в нея и я остави обратно на масата, загледан в нищото. Това бе всичко, но посланието се стори на Дортмундър по-ясно от надписа на огледалото над бармана. Ченгето му каза: „Ела при мен, седни за малко, дай да се запознаем“.

Добре, но първо важната работа. Дортмундър се добра до чашата си, видя, че питието на дъното й не е достатъчно да удави и комар, изля го в гърлото си и се обърна безпомощно към сепарето с празна чаша в ръка. По пътя се спря до масата на Анди Келп и без да го погледне, напълни чашата си от общата бутилка — тяхната бутилка! Анди Келп не му обърна абсолютно никакво внимание и Дортмундър провлече крака до сепарето на Гадняра и се поинтересува:

— Свободно ли е?

— Разполагай се — отвърна ченгето с дълбок, плътен глас. Току-виж излязло, че пее псалмите Божии на неделната служба в квартала.

Е, Дортмундър приседна на отсрещната пейка и разположи коленете си далеч от вражеските, след което надигна глава и се подкрепи с малко бърбън. През това време онзи успя да извади от джоба си малко картонче и да го бутне насреща му.

— Да се представя.

Личеше, че е доволен от себе си, макар че не се ухили или нещо такова.

Дортмундър се наведе над визитката, без да я докосва. Беше в цвят на слонова кост, а в средата й пишеше с изчанчен светлосин шрифт:

ДЖОНИ ЕПИК

Под наем

В десния долен ъгъл се мъдреха адрес и телефон:

Ул. „Източна 3-та“ №598 Ню Йорк 10009 917-555-3585

Източна трета? Зад реката? Че там живеят ли хора? Онази част на Манхатън бе ролкова отдалечена, че едва ли не ти трябва виза за там, а дори и да ти се прииска да идеш, просто няма за какво.

Освен това телефонът бе мобилен с код за Манхатън. Следователно този Джони Епик може и да казва, че е на Източна трета 598, но ако му звъннеш и ти вдигне, току-виж се е оказал в Омаха, кой ти знае?

Имаше обаче нещо по-важно от адреса и телефона, а именно надписа под името — „под наем“. Дортмундър се помръщи срещу визитката още известно време, извъртя очи, без да вдига глава, и изгледа Джони Епик или който бе там насреща му.

— Значи не си ченге?

— От седемнадесет месеца — осведоми го Епик и сега вече се подсмихна. — Навъртях двайсетте годинки, сдадох снаряжението и реших да се пробвам на частно.

— Хм — забеляза Дортмундър. Явно е по-лесно да извадиш ченге от полицията, отколкото да извадиш полицията от ченге.

Бившето ченге насреща му направи нещо типично полицейско — бръкна във вътрешния джоб на омазненото си сако, издърпа цветна снимка, около два пъти по-голяма от визитката, и я подреди до нея с думите:

— Кво ще кажеш за това?

На снимката се виждаше мръсна запусната задна уличка, подобна на стотици задни улички, с наредени по нея нестройни тухлени сгради и задни изходи на магазини. Виждаше се още някакъв тип, понесъл с две ръце компютър, близо до един от задните изходи. Човекът бе облечен изцяло в черно, превит над компютъра, сякаш ужасно му тежи.

Дортмундър хвърли бегъл поглед на снимката, поклати глава и промърмори извинително:

— Съжалявам, за пръв път го виждам този.

— Напротив, виждаш го всяка сутрин, докато се бръснеш — поправи го Епик.

Дортмундър се намръщи. Това някакъв номер ли беше? Наистина ли на тази снимка бе той? Опита се да се разпознае в прегърбената фигура, която приличаше повече на черна запетайка върху тухлената стена, и каза:

— Какво става тук?

— Тук говорим за пресечката на гърба на „Ейченаар блок“ — обясни Епик. — Неделя следобед е, не е време за подаване на данъчни декларации, така че са затворени. Задигнал си четири компютъра от сградата, не помниш ли?

Смътно. Работата е толкова досадно нещо, че в края на краищата всичко ти се слива. С всяка работа е така.

— Не може да съм аз — предпазливо отвърна Дортмундър.

— Слушай, Джон — подхвана Епик, но се спря, за да се направи на любезен. — Нали няма проблем да ти викам Джон?

— Принципно няма.

— Хубаво. Работата е там, Джон, че ако исках да дам някакви улики срещу теб, да речем, на бившите си колеги, вече отдавна да си сменил костюма си с раиран. Нали се сещаш?

— Не — отвърна Дортмундър.

— Според мен пък е ясно като бял ден — възрази Епик. — Едната ръка мие другата.

Дортмундър кимна. Опита се да посочи снимката с брадичка и каза:

— Тази ръка коя е?

— Това, което ти трябва, Джон, е…

— Негативът, предполагам.

Епик тъжно поклати глава.

— Съжалявам, Джон. Снимката е дигитална. Ще остане на компютъра вовеки веков. Компютър, който няма да отнесеш никъде, дори и на твоя приятел прекупвача, Арни Олбрайт.

Дортмундър изненадано повдигна вежди.

— Май знаеш много.

— Плашиш ли ме, Джон? — Епик се намръщи.

— Не! — отвърна сепнато и почти смутено Дортмундър. — Исках да кажа — заекна той, — че знаеш толкова много, че чак се чудя как е възможно да знаеш толкова много, така де, за какво ти е да знаеш толкова много за мен. Това е. Не че знаеш прекалено много. Толкова много. Знаеш толкова много, ъъъ, господин Епик.

— Значи всичко е наред — успокои се Епик.

В този момент входната врата до сепарето се отвори и влязоха двама души и малко хладен въздух от улицата. Дортмундър стоеше с лице към вратата, докато Епик гледаше барплота, но дори и да разпозна някои от новодошлите, Дортмундър не го показа. Епик също не даде вид да е забелязал току-що влезлите клиенти.

Първият клиент бе мъж с глава като морков и невъзмутима нахакана походка. Приличаше на тип, който само търси с кого да се заяде. Другият, по-млад, изглеждаше едновременно припрян и предпазлив, сякаш е гладен като вълк, но не е съвсем сигурен какви точно звуци се чуват откъм кухнята.

Двамата забелязаха Епик едва след като входната врата хлопна зад гърба им. Видът му като че ли ги смути за част от секундата, но те продължиха да вървят спокойно и равномерно. Подминаха сепарето на Анди Келп, без да дадат признаци, че го познават, а той им отвърна със същото, след което се насочиха към ъгъла на барплота и изчезнаха от поглед в посока „Правостоящи“ и „Седящи“ и телефонната кабина в дъното на помещението.

Дортмундър се надяваше, че Епик не е обърнал внимание на влизането и излизането на двойката. Опита се да се пребори с нервния си стомах и да продължи разговора с не толкова нервен тон:

— Искам да кажа, че въпросът ми е напълно сериозен. Знаеш толкова неща за мен, имаш снимката и тъй нататък. Накъде биеш?

— Ето каква е работата, Джон — отвърна Епик. — Един клиент ме нае, за да взема някои неща.

— Да вземеш някои неща.

— Точно така. Поогледах се значи, прелистих арестантските досиета, този правил това, онзи — онова. Още мога да се ровичкам из архивите, знаеш. Та в крайна сметка реших, че ти можеш да ми помогнеш да взема тези неща.

— Скъсах с миналото — осведоми го Дортмундър.

— Сдобрете се — предложи Епик. — Помири се с миналото. — Дръпна снимката, плъзна я обратно в сакото и побутна визитката към събеседника си. — Ела в офиса ми утре в десет сутринта, ще те срещна с клиента и той ще ти обясни за какво точно иде реч. Ако пък решиш да не дойдеш, може би някой ще дойде при теб.

— Хмм — отвърна Дортмундър.

Епик се изправи, кимна, усмихна се дружелюбно и добави:

— Предай много поздрави на приятеля ти Анди Келп. Утре сутрин обаче искам да видя само теб.

Бившето ченге се извърна и напусна заведението, а след него, на мястото на Дортмундър, остана една човешка развалина.