Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,9 (× 9 гласа)

Информация

Форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Росица Георгиева

Заглавие: Изгубена самоличност

Издател: Фондация Буквите

Година на издаване: 2019

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9825

История

  1. — Добавяне

X

Вечерта останах сама вкъщи. Диана имаше работен ангажимент, а Адам беше извън София. Когато се прибрах и видях празната къща, чувство на тъга ме обзе. Седнах на канапето пред прозореца и се замислих. Нищо не стана така както бях очаквала. Адам беше толкова различен от хората, с които бях свикнала да общувам, че напълно разби защитата ми. Беше изкарал наяве части от характера ми, за които бях положила много усилия да потисна. Диана не спираше да ме критикува затова, но колкото и да се опитвах не можех да се преструвам пред него. Не можех да разбера каква беше причината затова. Седях вкъщи и размишлявах. Сипах си чаша уиски и седнах на канапето до прозореца. Съзнанието ми се върна назад във времето — първият път, когато Боряна ми постави задача като полеви агент. Колко лесно беше да излъжа. Защо сега ми беше толкова трудно? С какво наистина Адам беше по — различен?

Налях втора чаша. Адам беше мил, внимателен, грижовен, но това не беше причината, поради която спрях да го възприемам като мишена и се превърна в жертва. Беше наивен по отношение на останалите. Прие ме толкова бързо и ме допусна в своя свят, при положение че беше наясно колко врагове имаше. Колко лесно ми се довери, макар и с нищо да не бях заслужила доверието му. Но нима Адам беше наивният да вярва в хората? Бях свикнала да бъда цинична и да не допускам никого до себе си. Изключение правеше само Диана — тя знаеше и най — съкровените ми тайни. Всяка вечер обаче продължавах да седя сама с алкохол за компания. Разликата с преди беше, че сега разполагах с много пари и че лъжех хора, а не създавах програми. Нямах мечти, нямах цели — имах само задачи, поставяни от други хора.

Следващите няколко чаши ги изпих на един дъх. Паднах на пода и останах да лежа там. Исках да спра мислите, но те ме връхлитаха с все по-голяма сила. Бях останала една празна бродеща сянка без душа.

На другата сутрин усетих, че някой ме бута. Изстенах и отворих очи.

— Какво искаш, Диана?

— Ако ще пиеш до смърт, поне лягай в леглото. Колко си изпила!?

— Какво ти пука?

Огледах се и видях, че лежах на пода, но не помнех нищо.

— Хайде, влизай под душа, а аз ще приготвя кафе.

Измънках нещо, но установих, че е нечленоразделно, и влязох в банята. Оставих ледената вода да отмие главоболието, но неуспешно. След като се разсъних, отидох в кухнята, привлечена от аромата на кафе.

— За какво беше всичко това? — Диана ми подаде обезболяващи.

— Не си спомням.

— Не си спомняш, или не искаш да си спомниш?

— Не искам да си спомням. — Погледнах я смръщено.

— Какво има, Никол?

— Нищо, просто изпитвам затруднение с изпълнението на задачата.

— От какъв характер?

Отново вкарваше делови тон. Винаги, когато говорехме за работа, ставаше толкова сериозна.

— Не мога да лъжа Адам.

— Забелязах това отдавна. Никол, какво става?

— Знам, че рано или късно Боряна ще ми постави задача… и тази задача ще го съсипе по някакъв начин.

— Това не се различава по никакъв начин от предишните ти задачи.

— Напротив. Адам ме накара да видя нещата по друг начин. Това не са мишени, а човешки същества. Хора, които имат живот, приятели, семейство. Коя съм аз, че да разрушавам постигнатото от тях?

— Повечето са отрепки…

— Но не всички. Колко сме цинични само! Заблуждаваме се, че правим добро дело. Но всъщност само се опитваме да потиснем съвестта. До момента, в който останем и без нея… и осъзнаваме, че нямаме душа, нямаме съвест, нямаме живот… нямаме нищо.

— Досега не съм те чувала да говориш така.

— Започнах да виждам нещата по друг начин… Но всъщност аз нямам право да искам…

— Не е вярно.

— Нима, Диана? Как мога да искам, когато съм взела толкова много от хората? Как мога да претендирам за това право, когато го отнемам на други хора?

— Всеки иска нещо от живота.

— Аз не си спомням кога за последно мечтах за нещо.

— Ти имаш цели. — Изсмях се на коментара й, който в момента ми звучеше абсурдно. — Мислех, че си щастлива. — Тя ме погледна тъжно.

— Да, както и да е. Явно съм в труден период.

— Скоро всичко ще свърши и пак ще си добре.

— Да, права си.

Вътрешно обаче бях убедена, че само ще потисна тези мисли, но те нямаше да изчезнат. До момента, в който щяха да избият на повърхността и да ме погубят.

— Ще те прехвърля на друг случай.

— Не, ще довърша задачата. Колкото и трудно да ми е. Както и да е, ще се приготвям. Имам среща с Адам.

* * *

Бяха изминали два дена, когато бях извикана в офиса на Боряна.

— Здрасти, Никол. — Тя ме погледна с ледено изражение и ми кимна да седна.

— Какво става?

— Клиентите поискаха да премахнеш Адам. В най-кратки срокове.

— Какво?

— Трябва да го ликвидираш.

— Защо?

— Здрасти. — Николай влезе в кабинета и погледна към Боряна.

— Влизай.

— Никол, трябва да премахнеш следите и подозренията от себе си.

Усетих, че Николай ме гледаше и не му беше приятно да работи с мен, но малко ме интересуваше какво мисли.

— Как ще стане това?

— Погрижи се за уликите и когато си готова, действай. — Николай ми подаде малко пакетче с бял прах. — Отровата е най-чистото оръжие. С правилната отрова няма да има и капка съмнение, че Адам Григоров просто е получил сърдечен удар и сърцето му се е пръснало.

Взех подадения пакет и си тръгнах. По пътя усетих как сърцето ми биеше лудо и погледът ми се замъгли. Сълзите потекоха силно и едва успях да стигна до вкъщи. Затворих входната врата и се строполих на земята.

Толкова много въпроси възникнаха в главата ми, че неусетно започнах да дишам панически. Изведнъж на вратата се звънна. Нямах желание да виждам никой, затова и не помръднах, но секунди по — късно вратата се отвори и в къщата влезе Диана. Когато ме видя, тя се смръщи.

— Никол, предполагах, че рано или късно това ще се случи. — При тези думи сълзите отново потекоха. — Ела тук. Ще ти кажа нещо. — Тя ми подаде ръка и двете седнахме на дивана. — В нашата работа това се случва доста често. Нормално е, когато опознаваш мишената да се привържеш към нея и дори да се влюбиш. Но това е просто увлечение, което скоро ще премине. Аз също съм го изпитвала няколко пъти и повярвай ми, не си струва да рискуваш всичко.

— Но какво да направя, след като го обичам?

— Обичаш го сега, но не забравяй, че всеки мъж рано или късно омръзва. След някой и друг ден ще започне да ти държи сметка къде ходиш и какво правиш, с кого излизаш, кога ще се прибереш. Представи си някой всеки ден да ти досажда така. Повярвай ми не го обичаш толкова много. А сега си помисли за настоящия си живот. Нима не искаш да продължиш да живееш така?

— Не знам… може би.

— Ето, виждаш ли, самата ти не си готова да оставиш всичко това само заради един мъж.

— Сигурно си права. — Прегърнах я, след което изтрих сълзите си. — Благодаря ти.

— Радвам се, а сега ще се обадя на Боряна да й кажа, че ще действаме при първа възможност. Колкото по — бързо, толкова по лесно ще забравиш за случилото се.

— Добре.

— Аз ще тръгвам и пак ти казвам — не се замисляй толкова. В крайна сметка той е просто задача.

— Добре.

Изпратих Диана и се замислих. Беше ли вярно това, което каза? На вратата се звънна. Сепнах се и скочих от дивана да отворя.

— Адам! Толкова се радвам да те видя.

Той се приближи и ме целуна нежно. Обвих ръце около врата му и започнах да го целувам. Исках да спра времето, да забравя всичко останало, но телефонът в този момент звънна. С неохота се дръпнах от Адам и вдигнах.

— Ало.

— Разбрах, че той е при теб. Няма нужда да казвам, че очаквам да свършиш работата още тази вечер.

— Да.

Разговорът прекъсна. Боряна успя да ме върне в реалността. Бръкнах в джоба на жилетката си и напипах пакетчето. Видях, че Адам си сипва от уискито.

— Липсваше ми. — Усмихнах му се.

Той отвърна на усмивката ми и остави чашата на масата.

— И ти на мен.

В този момент и неговият телефон звънна.

— Да, майко. Не, при Никол съм. — Сипах бързо пакетчето в чашата и се отдръпнах.

Отидох до прозореца и опитах да се успокоя. Знаех, че отсреща има друг агент, който наблюдаваше дали ще се справя с мисията. Боряна винаги се подсигуряваше така. Сетих се за майка му. Беше мила жена и безрезервно обичаше сина си. Дали Диана беше права, че всичко това е временно увлечение? Никога досега не бях убивала. Не можех да си представя какво е усещането. Не можех да си помисля без да ме заболи, че ще тръгна след друг мъж, а Адам няма да го има. Обичах го, в това бях убедена. Запитах се колко много го обичам.

— Извинявай, майка ми е много любопитна щом става дума за личния ми живот.

Когато се обърнах, видях, че беше взел чашата в ръка и ме гледаше провокативно. Сякаш се опитваше да ми каже нещо с поглед, но не можех да разбера какво. Неочаквано ме обзе чувство на страх. Направих две бързи крачки и застанах пред него.

— Трябва да я посетим.

Прегърнах го и го целунах с всичката страст, на която бях способна. Адам се наведе да остави чашата на масата.

— За какво беше това?

— Обичам те.

Погледът му просветна и той ме целуна силно.

— И аз те обичам. — Притисна ме силно към себе си и ме вдигна на ръце. Отведе ме в спалнята, където прекарахме една незабравима нощ.

На другата сутрин се събудих по — щастлива, от когато и да е. Адам ме беше прегърнал и спеше спокойно. Измъкнах се внимателно и отидох в кухнята, за да направя закуска, но се оказа, че хладилникът ми е празен. Написах бележка и тръгнах към магазина, но когато завих по уличката, видях двама мъже, които ме обградиха.

— Боряна иска да говори с теб.

Обърнах се да избягам, но в този момент се появиха още двама. Удариха ме няколко пъти и понечиха да вържат ръцете ми. Опитах се да се измъкна, но в борбата единият ме блъсна толкова силно, че ударих главата си в бордюра и изгубих съзнание.

Когато отворих очи, се оказах със завързани ръце за колона.

— Дойде в съзнание.

След което последва силен удар по гърба с камшик. Бях чувала, че Боряна обича да наказва служителите си така. Болката беше толкова жестока, че забравих за момент да дишам. Успях само да извикам.

— Нима си мислеше, че ще провалиш мисия и ще се измъкнеш безнаказано? Защо не го остави да изпие уискито?

Боряна беше бясна.

— Съжалявам, не можах.

— Да, видях колко много съжаляваше снощи. Вместо да го премахнеш, му се обясняваш в любов. — В този момент разбрах, че с мен е свършено. — Действайте.

Тя излезе от стаята и един след друг се засипаха удари по гърба ми. Извиках първите няколко пъти, но ударите не спираха. Болката заля цялото ми тяло до момента, в който стана толкова силна, че изгубих съзнание. Мъжете ме свестиха веднага, за да могат да продължат с побоя. Неспособна да си поема въздух, отпуснах глава и се оставих на мрака да погълне съзнанието ми. Всичко беше приключило. Бях проиграла живота си на руска рулетка с дявола и бях изгубила. Затворих очи и за първи път в живота си се помолих всичко да свърши по-бързо.