Александър Белтов
Фосикър (39)

38.

Опрял гръб върху грапавата мазилка на стара кооперация, Слав унило наблюдаваше минувачите, опитващи се да прескочат изпружените му крака. Някои успяваха, други не и той отнасяше поредната порция ругатни. До физическо насилие обаче така и не се стигаше. Не и до този момент. А за напред — кой знае? На него му беше все едно. Очакваше нещо, но не знаеше какво. По неговите изчисления днес трябваше да бъде денят нула, според онези надписи, появяващи се тук-там из града. Предполагаше, че няма да е за добро, освен ако не е някаква глупава шега. Неизвестният присмехулник сигурно злорадо наблюдаваше реакцията на хората. Тяхната неувереност и уплах. За негова изненада, у минувачите не се забелязваше нищо по-различно, от който и да е друг ден в големия град.

Дребна пара падна в скута му, отскочи и оттам се изтъркаля до бедрото му. Докато съзерцаваше движението на монетата, някакво момиче се наведе. Мършавата й фигура се прегъна като змийско тяло. Когато се изправи, монетата вече я нямаше. Без да поглежда към него, старателно прескочи нозете му и продължи по пътя си.

Той сви крака и прегърна колена. Стана му по-топло. Изглежда, че днес буря няма да има. Небето бе чисто от облаци, а във въздуха се носеше миризмата на стар град. Беше сухо и той си помисли, че ако намери закътано място, ще може да изкара нощта на улицата. Много хора бяха в това положение. С порасналата брада и запуснатия си вид можеше да мине за един от тях. А това беше необходимо условие, за да няма неприятности.

И все пак — какво трябва да се случи днес? Какво е това, което може да изплаши прихващачите? Защо бръснатият беше толкова настоятелен в опита си да разбере?

Ами ако точно днес отнякъде долети атомна бомба и се взриви над София? Или някой луд разпръсне отрова във въздуха и всички започнат да лазят, повръщайки червата си, докато умират в страшна агония? Може ли това да се случи и има ли луди, ненавиждащи човечеството? Дяволи, както ги бе нарекъл Куче. Да! — колкото и да не искаше да го признае, отговорът беше еднозначен. Не искаше да го приеме не защото не е вярно, а за да опровергае Куче. Това обаче не променяше отговора на въпроса. През цялата позната история на човечеството това се бе случвало, случваше се и сега и вероятно щеше да се случва. Хората се бяха намушквали един другиго, секли, тровили, разстрелвали и какво ли още не. Дяволи!

Той самият бе дявол, а не човек, защото историята с Нели…

На отсрещната страна на улицата спря очукан минибус. Изгаси двигателя, като при това шасито видимо потрепери, но бързо утихна. В съзнанието на Слав избухнаха асоциации и той се вдърви. Споменът за прихващачите парализира не само тялото, но и мисълта му. Не знаеше какво може да направи, за да се измъкне оттук. Ако бяха те, нямаше начин да избяга. Не и оттук, не и в този момент. Трябваше само да стои мирен и да се моли за това тези мъже да не са дошли за него. Да се моли? Отново трябваше да прави онова нещо. А вярваше ли в него? И защо хората постоянно го вършеха, когато помощ свише така и не получаваха. „Който и да си, помогни!“ — прошепна, като не знаеше какво друго да каже. Събра длани в молитвен жест, но не ги насочи нагоре, а ги стисна между колената си, за да не се виждат.

Двама души слязоха от минибуса и потънаха във вътрешността на входа на кооперацията. Слав се огледа. Сега бе точният момент да се измъкне. Сега или никога.

Тъкмо събра смелост да се изправи и мъжете се появиха отново. Първо видя единия. Беше с гръб и преплиташе краката си. Не след дълго се появи и вторият. Сега Слав разбра, защо мъжете се движеха така странно. Носеха черен чувал, който някак неестествено се огъваше по средата. Страничната врата на машината беше отворена и двамата мъже залюляха чувала, за да го засилят. Като по команда, едновременно го хвърлиха и чувалът потъна във вътрешността на минибуса. Той се заклати на пружините си. Мъжете плъзнаха вратата и дупката в тялото на машината се затвори. Металното чудовище беше щракнало с челюсти. Товарачите се набутаха откъм предната врата на машината, до шофьора. Колата запали и изхвърли черно кълбо дим. Заръмжа, форсира мотора и плавно се отдели от мястото си. Преди да изчезне, Слав успя да разчете „Погре ална агенц…“. Сигурно надписът е бил „Погребална агенция“, а чувалът, който мъкнеха, бе нечий труп.

Олекна му. Не бяха прихващачи и не търсеха него. В тялото му пропълзя приятен прилив на живец.

Намесата на сила свише ли бе това? Почеса се по лицето. Беше се изпотил и брадата го дразнеше. За сметка на това пък сега бе трудно разпознаваем на камерите. А и раницата не бе с него. Чуваше как скърцат космите изпод пръстите му. Кожата го заболя и той спря да я търка. Започна да разтрива прасците на краката си. Бяха се схванали.

Металният звяр, погълнал поредната порция човешка тленност, вече бе далеч и напрежението в него започна да спада. И този път му се бе разминало. Не беше дошло неговото време. Докога? Всичко, което се случваше сега, бе извън неговата воля. Почувства се безсилен. А може би именно безпомощността бе причината хората да вярват и се уповават на чуждо благоволение. На чужда сила. Сила невидима, неописуема, всемогъща и така необходима.

Когато краката му бяха готови, той се изправи. Можеше дори да тича, ако поиска, но не биваше да го прави. Можеше и да се наложи. Знаеше само, че днес за някого е време особено. Време разделно.

Някакви сенки прелетяха и се свряха под навеса на увиснал покрив.

Отнякъде се дочу свирнята на духов инструмент. Нещо като тромпет или саксофон. Той така и не можеше да ги отличи, дори да бе видял инструментите. За него всички звучаха еднакво. Неразбираемо. Никога не бе имал време за музика. Беше чул някъде, че това е своеобразен израз на чувства, но той не вярваше в това. Може би в друго време или дори днес, но на друго място. Не и тук.

Музикантът бе наблизо и вероятно със свирене се опитваше да събере пари от минувачите. Слав предположи така, защото от време на време мелодията прекъсваше, а после започваше от самото начало. Така правят уличните музиканти.

Не бе изминал и двайсетина крачки, когато го видя. Беше момче. Десетина годишно, с плетена шапка на главата. Дълга бримка се бе отворила от едната страна и от дупката се подаваше светъл кичур. Инструментът му бе лъскав и прав като пръчка, с тъп връх. Минувачите го подминаваха с безразличие. Слав спря и се забърка в джобовете. Намери някакви дребни пари. Последните. Отдели една и я подхвърли в празната кутия в краката на момчето. Хрумна му, че това би трябвало да е музика за бедните. Неразбираема, безсмислена и поради това — недооценена. Онази, другата, за която му бяха казвали — тя не се свиреше по улиците. За хората, които плащаха, за да я слушат, не знаеше нищо, но те явно намираха смисъл да го правят. Ако някога самият той имаше пари и свободно време, би опитал. Само така, от любопитство, за да разбере, що е това музика. Беше му интересно, защо някои я смятаха за божествен резонанс и дело на самия творец. Онази хармония, която завладява душата на човек, отворен и сам търсещ това. Музиката, според някои, са преобразените звуци на природата. Но кои бяха тези хора, къде и кога природата би звучала по такъв начин, той не можеше да си представи. Поне не тази природа, която той познаваше. Как хората бяха прозрели божествения зачатък в това?

За собствена наслада той самият би използвал други методи, но не хаповете синьо кафе. Те бяха за човешката маса.

Слънцето проби облаците. Топлината приятно залази първо по раменете, а след това надолу по гърба и гърдите му.

Какъвто и ден да бе денят нула, в крайна сметка той можеше да се окаже добър за хората.

А Нели? Дали Куче бе завършил подмяната на финансовите файлове на болницата?

Не знаеше, но трябваше да повярва.