Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 7 гласа)

Информация

Форматиране
WizardBGR (2017)
Корекция
taliezin (2019)

Издание:

Автор: Александър Белтов

Заглавие: Фосикър

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: българска

Излязла от печат: 31.05.2017г.

Редактор: Йорданка Белтова

Художник: Гергана Грънчарова

Коректор: Виктория Каралийчева

ISBN: 978-619-7354-30-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2643

История

  1. — Добавяне

28.

На десетина метра от пекарната бе спрял онзи минибус, в който бе първата му среща с прихващачите. Дори само от спомена за тази среща го заболяха гърдите.

Когато доближиха, страничната врата се отвори, бръснатият безцеремонно го набута вътре и скочи подире му. Колата се разклати и Слав си помисли, че другият прихващач също се бе качил. Не знаеше, дали има и трети, но беше твърде възможно. Сам срещу трима — нямаше шанс. Дори и с отвертка в ръка — абсурд!

Бръснатият спусна страничната седалка и я посочи:

— Сядай!

Пресегна се и тропна с юмрук по ламарината. Откъм кабината някой изръмжа в отговор, колата се закашля, двигателят запали и веднага потеглиха.

Слав се заклати, подпря с ръка стената и после седна. Раницата положи в краката си.

Мониторът, който видя предишния път, беше включен. Правоъгълниците днес бяха като оживели. В повечето от тях имаше движение на хора. Той хвърли бегъл поглед към екрана и изтръпна. Още в първия правоъгълник разпозна част от стаята си. Бяха го наблюдавали!

— Извади това, което ти е в джоба! — сбута го бръснатият.

— Аз…

— Да не мислиш, че не те видях? За какъв ме мислиш? — надвеси се над него.

Слав извади отвертката и прихващачът я изтръгна от ръката му:

— Не е зле, но няма да ти трябва. Ако беше посегнал с нея, щях да я забия в гърлото ти.

Слав пропадна още по-ниско върху седалката.

Отнякъде засвири музика и се смеси с шума от мотора.

— Така е по-добре, нали? Много любопитни уши се навъдиха, знаеш — засмя се мъжът.

Слав вдигна рамене.

— Ти така и не ме потърси, приятелю, а аз те чаках — смени рязко тона. Беше прибрал някъде отвертката на Слав и вече не беше в ръцете му.

— Не зная за какво — отвърна Слав. — Онова момиче повече не съм го виждал.

Прихващачът клекна и се взря в очите му:

— Ти глупак ли си?

— Не… аз — отвърна поглед Слав, а мъжът сложи огромната си лапа върху коляното му, палецът му бързо напипа някаква жила и я стисна. Хватката му беше толкова силна, че сякаш токов удар премина през тялото на Слав. Той се сгърчи и сълзи напълниха очите му:

— Ох!

Мъжът отпусна пръсти:

— Питам, глупак ли си?

— Не… не знам — изхленчи.

— Ако искаш да ставаш герой, значи си глупак. Само един глупак може да стане герой. Поставяйки общественото пред личното, ставаш глупак, така ли е? Защото, кое общество се грижи за героите си? Кое? Такъв ли си, а, копачо?

— Не, не съм.

— Защото съм виждал много герои и всички до един бяха глупаци.

Музиката се усили. Мелодията сега бе с по-бърз и динамичен ритъм. Барабани задумкаха в синхрон.

— Да знаеш, момче, много геройски кожи съм одрал. Мога колекция да направя от тях, ако искам.

Колата направи остър завой и бръснатият се заклати, като опря тежкото си тяло върху Слав. Миризмата на тютюн лъхна от упор. От удара Слав изпусна въздуха от гърдите си и се закашля. Мъжът се вкопчи в дрехата му и двамата едва не паднаха на пода.

— Мамка ти! — викна прихващачът и удари с юмрук по стената. Колата плавно намали скоростта си, след което спря.

Бръснатият се изправи, доближи до преградата с шофьорската кабина и завика:

— Не съм казвал да спираш!

Машината форсира мотора и потегли. Музиката продължаваше да се набива в главата на Слав.

— Или може би си мислиш, че аз съм глупакът тук, така ли? — обърна се отново мъжът към Слав, а той, стиснал ремъка на раницата, превит надве, бе притихнал.

— Не — побърза да отговори.

— Разиграваш ли ме? А, копачо?

— Не.

— Защото нямам време за това, ясно ли е?

Слав закима и придърпа ремъка на раницата.

— Ясно ли е? — повтори мъжът и наведе глава над Слав.

— Ясно е.

— Какво означава числото шест?

— Не знам — изненада се Слав и това му пролича.

— Хм. Слушай какво ще ти кажа, момченце! Ще ти поясня само един път. Ако имаш глава, ще разбереш. Мислите, че всичко ви е ясно, но сте далеч от реалността.

— Не знам…

— Стига си повтарял едно и също! Слушай! Едно силно управление не трябва да има собствена държава, защото тя може да бъде победена, нали така? — продължи да нарежда прихващачът.

— Да — съгласи си Слав, но изобщо не знаеше накъде бие мъжът.

Подът на минибуса се разтресе от поредица пропадания на пътя. Пружините се разскърцаха, а стените се разклатиха заплашително. Бръснатият не обърна внимание на проблемите на колата и продължи:

— Затова и няма правителство, а само местен режим.

— Ами… — Слав не знаеше какво да каже.

— Когато политическите партии играеха гадните си игрички, по-добре ли беше? Сега поне е лесно и знаеш кого да мразиш. Наместникът си има име. А преди — трябваше да мразиш цялата система. Но ако си мислиш, че с премахването на човека премахваш причината, жестоко се лъжеш. Друг ще дойде на негово място и пак така.

Слав закима с глава, но нищо не разбра.

— Не затова съм те повикал, а за друго.

— Аз не зная. Просто не съм мислил за такива неща и не зная как… — започна колебливо Слав.

— Глупости, момче! — тросна се мъжът. — Не ме баламосвай, наблюдавах те! Никак не си глупав.

В помещението замириса на изгорели газове от двигателя и на очите му залютя.

— Мамка ти! — развика се мъжът — И не сте оправили шибаното, сдухано, прогнило гърне! Само да се приберем в базата…

Минибусът продължи да се движи. Музиката бумтеше силно, в гърлото си усещаше нафтови изпарения, а мъжът като скала бе закрил всичко пред него. Мозъкът му се затормози, а мислите му се разконцентрираха. Все по-трудно осъзнаваше положението си. Не знаеше какво следва оттук нататък, но в едно беше сигурен — карат го право към лагера-затвор. С кучетата и вишките. Отпусна примирено ръце.

Дум, дум, дум — музиката го бе вкарала в неосъзнат транс. Унесе се и му се прииска да заспи. Но такъв сън, в който събуждане няма да има. Щастлив, цветен и вечен.

Видения се появиха в подсъзнанието му. Девойка, облечена в снежнобяла, почти прозрачна роба, се понесе към него. Босите й крака не стъпваха и тя летеше във въздуха, макар крила да не се виждаха. „Нели, Нели“ — изплува името на сестричката му и като ехо се заблъска в стените на съзнанието му.

Името на сестра му го стресна и го извади от унеса. Догади му се и вдигна глава, а мисълта започна да се избистря. Потрепването на пода, звукът от мотора, миризмата на гориво и лицето на бръснатия. Всичко бе на своето място, всичко бе реално.

Мислите в главата му се запрескачаха една през друга. Смахнати и не толкова, бяха безчет. Някои от тях дори не успяваше да запомни. Една от странните му мисли беше, че ако прихващачът го удари с лявата си ръка, ъгълът на удара би отклонил главата му в посока, където тя няма да срещне стената. Ако обаче е традиционалист и го халоса с дясната, то тогава вратът му трябва да задържи главата изправена, за да не се тресне в стената на буса. Слав вдърви рамене и се приготви да посрещне юмрука на мъжа. Нищо не се случи.

— Не се напрягай, бе, момче! Споко — викна, за да заглуши мотора мъжът.

Слав извърна поглед и се загледа в ръцете си. Не знаеше какво предстои, но трябваше да е готов на всякакви мъчения. И физически, а най-вероятно и психически. В лагера нямаше да му се размине.

„Нели!“ — мозъкът му закрещя, но устните му останаха запечатани.

В този момент колата намали скоростта си и спря. Угасиха двигателя и всичко утихна.

— Вдигай се! Слизаме — прихващачът му подаде ръка и той я стисна. Мъжът му помогна да се изправи, а Слав се изкриви настрани, за да преметне раницата на гърба си. Тя се удари и се закачи някъде, но той успя да я сложи на гърба си.

Вратата се плъзна и Слав присви очи при рязката промяна в осветеността. Сложи ръка над очите и наведе глава. Постоя така за малко и вдигна поглед. Силната светлина грееше едната страна на лицето му и той осъзна, че това бе просто един включен прожектор. Някой го изключи и Слав се огледа. Не бяха пред лагера. Намираха се някъде в полите на Витоша планина, защото можеше да види някои от високите сгради на обвития в смог град. Стояха пред висока ограда, чиято желязна плътна порта започна да се отваря. Скрит двигател я движеше върху положена в асфалта метална релса. Отвътре се чуваше стърженето на двигателя, което се превърна в гърлено животинско ръмжене. Когато вратата се отвори докрай, видя напрегнатото тяло на огромно куче. Бе застанало встрани от портата и гледаше право в него.

— Атос! — викна прихващачът. Животното спря да ръмжи, но остана изпънато. Козината на врата му бе настръхнала. Бърните потрепваха, показвайки малки части от червен венец с жълти зъби. — Мирен!

Адреналинът се върна във вените му и лицето му изстина. Не само го бе страх, бе ужасен от вида на животното. „Но това е само едно куче!“ — опита се да си даде кураж. Беше за предпочитане, пред алтернативата на лагера-затвор.

— Влизай, днес ще ми гостуваш — побутна го бръснатият. Усетил колебанията на Слав, наложи се да приложи натиск, за да го набута навътре.

Едва прекрачил металната релса на портата, кучето се залепи на крака му. Започна да души с косматата си муцуна нагоре-надолу по крачола на Слав. Отново чу страховитото ръмжене, излизащо от недрата на широките гърди на животното.

— Атос! — викна прихващачът.

Кучето се отдръпна на около крачка, но не свали втренчения си поглед от Слав. Тъмнокафявите му очи заплуваха в малки водни чинийки, а в крайчеца на бърните потекоха лиги.

— Командер, а ние? — подвикна през отворения прозорец шофьорът на минибуса.

Бръснатият се обърна.

— Вие сте свободни. Когато има нужда, ще ви извикам. Ясно?

— Да, командер — шофьорът с усмивка се извърна и вдигна стъклото. Ауспухът на колата изхвърли кълбо сив дим, моторът забоботи и тя с поклащане потегли.

Металната порта започна да се плъзга зад гърба на Слав. За няколко секунди запресмята шансовете си да се втурне и измуши през все още незатворената от нея част, но срещна бдящите очи на кучето и всичко приключи. Застинал, дори не можеше да помръдне.

— Хайде де, движи се. Засега ще ми бъдеш гост, пък после… Зависи само от теб — продума прихващачът и побутна Слав. Той покорно го последва, като на сантиметри от крачола си усещаше топлата муцуна на Атос.

Пътеката, постлана с големи парчета дялан камък, водеше право към двуетажна къща със спуснати външни щори.