Александър Белтов
Фосикър (24)

23.

Въздухът в квартирата бе застоял, беден на кислород и това приспиваше мозъка му. Нещо бе смутило съзнанието му, но той не разбираше причината. Вдигна поглед към прозореца. Без съмнение идваше оттам. Звуци, които не бе чувал отдавна, или поне не очакваше да чуе тук и сега. Усмихна се. Това не бе възможно. Сторило му се бе, че различава песента на пойна птица. Изглежда, вътрешни копнежи бяха го заблудили и беше приел желаното за реалност. Случваше се да сънува цветно и тогава му се струваше, че тези сънища са от нечий друг живот, епоха, различен свят. Там действително имаше и пойни птички, и ефирно небе, и тучни поляни.

Изправи се и поразкърши вдървеното си тяло. Костите му изпукаха. Завъртя врата си, за да чуе приятното хрускане в основата. Почувства се ободрен. След часовете, прекарани на стола, това бе необходима терапия. Доближи прозореца и хвърли поглед към входа на отсрещната кооперация. Беше любопитен, откъде бе дошло подсвиркването. Макар и запрашено, трийсетина метра бяха видими.

Отсреща, върху парче картон, направо върху плочника, лежеше просяк. Опрял гръб в стената на кооперацията, отпуснал ръце. До него — вързана за крака му и препълнена с боклуци изкривена количка от супермаркет. Шапка криеше лицето на просяка. Минувачите прескачаха краката му, някои не успяваха и го сритваха, но той не помръдваше. Дано е жив, помисли Слав. С ужас си представи как псетата го намират тук. Настръхнали, освирепели, гладни.

Едро момче се опита да избута количката, но като разбра, че е вързана и дърпа крака на нещастника, я пусна. Тялото на мъжа се килна, но когато се понадигна, размаха юмрук. Беше жив! Хлапакът побърза да изчезне, а мъжът понамести гърба си на стената и кротна.

Слав се сети, че го бе виждал тук през последните дни. Да, сега, като се замисли — същият е. Макар шапката все още да криеше лицето му, беше сигурен. В началото не беше обърнал внимание, но веднъж бе уловил погледа му. Не бе празен и примирен, беше друго. Нещо различно. Веднага щом бяха кръстосали очите си, бездомникът бе свел поглед, а миг след това бе протегнал ръка за подаяние. Напразно. Слав спазваше правило да не дава пари на просяци. Не искаше да бърка в джобовете си и да показва портфейла. Човек, с пари в брой, неизбежно биваше атакуван. Приказваше се, че просяците имат собствени структури, с водачи и разузнаване. Дали бездомниците не бяха разбрали за доходите му? Или още по-лошо — бяха агенти на прихващачите?

— Богат ли искаш да бъдеш, или безсмъртен? — прозвуча монотонният глас на Куче.

Слав се извърна към лаптопа. Капакът гледаше на другата страна и Куче нямаше начин да го вижда.

Приближи се и се надвеси над него. Прозорецът на Куче бе активен в горния десен ъгъл. Напоследък беше започнал да се държи странно — появяваше се тук в един, ту в друг ъгъл на дисплея. Бе някакъв вид игра от него, доколкото програмата може да изпитва емоция от игра. Разбира се, това беше невъзможно. Слав не знаеше причината, поради която Куче правеше това, но не бе и любопитен.

— Какво?

— Админ, попитах: богат или безсмъртен?

— Ти! — Слав навря лицето си на сантиметри от вградената камера. — Ти какво? Какви ги плещиш?

Програмата се премести в долния ляв ъгъл на монитора.

— Не е нужно да избираш, админ. Може да бъдеш и двете. От теб зависи… И от мен.

Слав остана с отворена уста. Ако процесорът на лаптопа бе прегрял, нещо сериозно се бе объркало. И без да напряга слух, чу въртенето на вграденото вентилаторче.

— Какво си намислил?

Сега бе ред на програмата да се забави. Никаква реакция. Дори курсорът сякаш забави своя такт.

Той хвана глава и се втренчи в дисплея. Освен вентилаторчето на лаптопа, започна да чува тиктакането на ръчния си часовник.

— Какво знаеш за матрикантите, админ?

— Какво за тях?

— Знаеш за тях, нали?

— Да, чувал съм, но технологията е била унищожена. Няма как да се размножават.

— Какво са те, знаеш ли?

— Матрикантите са изкуствени биомеханични тела, задвижвани от реален човешки мозък. Телата са точно копие на човешките. Това е.

— Още?

— Какво още, Куче? Не са хора, макар да се възприемат за такива.

— И друго?

— Ставаш досаден — Слав стана и започна да се разхожда. — Добре, ще ти обясня — веднъж и завинаги. Матрикантите са… — сбърчи вежди и спря. — Виж! Тези тела, ако не бъдат умишлено разрушени, практически могат да бъдат вечни. Разбира се, доколкото материалите, от които са съставени, могат да бъдат вечни. Това обаче не е толкова сигурно, обаче. Във всички случаи, говорим за едно много дълго във времето съществуване. Без болести. Сега ясно ли е?

— Така е.

— А ти защо питаш, като знаеш? — приближи Слав. — Всичко е било унищожено.

— Значи това е всичко, така ли? А не мислиш ли, че може това да не е точно така. Че е възможен и друг вариант.

— Какво знаеш, Куче? — Слав се надвеси над дисплея.

Прозорецът на програмата се премести по диагонал и застина в горния десен ъгъл на екрана. Куче наистина се забавляваше. Ако беше човек, Слав би си помислил, че по този начин си придава важност.

— Казвай, де! Стига си игра!

Програмата не реагира и Слав започна да се ядосва.

— Намерих пълното описание на технологията на матрикантите — изтърси Куче.

Слав понечи да отвърне, но остана със зинала уста.

— Админ, разбра ли? Попаднал си на технологията на процеса. Изсмукал си я по случайност от нечий цифров носител. Криптирана и после разкъсана на милиарди малки къса, които аз успях да подредя в правилната последователност. После я декриптирах. Това е.

Главата на Слав забуча. Притисна я и усети пулса да бие в слепоочието му. Туп, туп, туп. Оттам, чрез миниатюрните сензори на пръстите му, директно в мозъка.

— Куче! — изстена той.

— Имам описанието на това, как се създава биомеханичното тяло, формулата на използваните композитни материали, начини за връзка с органите, както и устройството на скенера на матрицата на човешкия мозък. Всичко — допълни Куче.

Макар загледан в дисплея, Слав не виждаше нищо. Всичко се бе размазало и той различаваше само смътни контури. Опита се да се фокусира и постепенно нещата започнаха да се избистрят.

— Имаш ли идея колко може да струва това, админ?

Колената му се забиха едно в друго. Ако не бе седнал, най-вероятно щеше да падне. Чуваше тихото жужене на вентилаторчето.

Постоя известно време и след като силите му се възстановиха, стана. Владееше тялото си и това бе добре. Приближи прозореца и лепна чело на стъклото. Бездомникът с количката бе изчезнал, а на мястото беше останало парче картон. Някой го срита и то се сгъна, опряно на стената.

Зачурулика се, но Слав бързо съобрази, че това не бе птича песен, а ушите му пищяха. Налягането в главата му се бе повишило и инстинктивно попипа ноздрите си. В такъв момент капилярите на носа му се пукат и кървят. Погледна пръстите си — бяха чисти.

— Админ? — наруши тишината Куче.

Той се извърна към компютъра.

— Знаеш ли какво мисля?

— Ти мислиш? — слюнка изхвърча от устата на Слав и се лепна на блузата му. Той не обърна внимание, беше се вторачил в монитора.

Програмата се уголеми и зае целия дисплей.

— Да, мисля. Ти си единственият човек на земята, който притежава тази информация.