Александър Белтов
Фосикър (21)

20.

По навик се събуди в късния следобед на деня. Загледан в игривите отражения на слънчеви лъчи по тавана, се упрекна за леността си и му стана неприятно. Трябваше да промени режима си, защото времето, за да намери парите за екзоскелета, изтичаше.

Стана с усилие и установи, че се чувства схванат. Вратът му бе вдървен и той внимателно завъртя глава — наляво-надясно. Беше болезнено, но като че започна да го отпуска. Наведе се да докосне с пръсти краката, но без успех. Повтори няколко пъти и накрая успя да го стори. Изправи се и с леки движения започна да върти тялото си в кръста. Наляво-надясно, наляво-надясно. Усещаше го опънато като пружина, която против волята му се връщаше в естествената си позиция. Умори се. Прималя му и седна на стола. Бе гладен и жаден.

Поседя малко и стана да закуси. Намери парче твърд хляб. Огледа го и като не откри следи от плесен, реши, че става за ядене. В един от шкафовете откри наченат пакет бисквити. Започна да ги ръфа по краищата. Бяха твърде ронливи, но все още имаха вкус на нещо. Вода си наля от чешмата и тя побеля в чашата. Не знаеше дали това е нормално, но жаждата го надви. Изпи я почти на един дъх. Денят можеше да започне.

Среднощната буря беше отминала, а облаците изчезнали. Навън бе слънчево и той чуваше шума от обичайния живот на града. Имаше ток и крушката над главата му светеше. Той се пресегна и я угаси.

Лаптопът беше на масата, както го бе оставил. Не беше затворил капака и Слав се зачуди, дали Куче може сам да пусне компютъра, като стартира операционната система. Ако можеше да го направи, би могъл да шпионира — да го вижда и чува, когато си пожелае. Реши, че едва ли е възможно. Въпреки че може да спира цялата система, нямаше начин да я стартира. За това бе нужно да направи електрически контакт, както Слав правеше с натискането на бутона. За всеки случай затвори капака. Знаеше, че е прекалена мярка, но Куче бе започнал сериозно да го притеснява. Наистина се справяше много по-бързо и прецизно със задачите по обединяване на разкъсана информация в сравнение с неговата собствена програма. Но можеше ли Куче да му поставя условия, за да върши това? Трябваше ли да му позволява да взима самостоятелни решения? Това беше червена линия, която му се стори, че не трябва да се пресича. Имаше смътното подозрение, че ако го направи веднъж, ще изпусне контрола върху Куче. От друга страна, ако Куче е прав и му е нужно да бъде включен към непрекъсващо захранване, за да бъде ефективен? Ако наистина може да събира информация от остатъците на Мрежата и бъде включен в някоя от разкъсаните й части, то тогава… Ако… Само ако можеше да се довери на дяволската програма.

Каквито и мисли да се въртяха в главата му, нямаше избор, а и времето бе започнало да го притиска. Но с колко от него действително разполага? Реши, че е по-добре да провери.

Затвори капака на лаптопа и го прибра под леглото. Някак не искаше Куче да работи в негово отсъствие. Не знаеше защо, но не желаеше това.

Облече се и излезе, като заключи внимателно вратата след себе си. Натисна дръжката два пъти, за проверка. И на предишното си излизане я бе заключил, но това не беше спряло прихващача да влезе. Реши да купи нова ключалка, при това колкото по-скоро, толкова по-добре.

Стигна до кръговото на Лъвов мост без премеждия и взе първото попаднало пред очите му такси. Посоката — болница „Север“.

Двигателят на колата мъркаше като котка и само друсането от разбитата настилка държеше Слав буден.

Наближиха лагера в края на Централна гара и той се напрегна. На мястото имаше видими промени. По цялото протежение на пътя бяха монтирани червено-бели колчета, непозволяващи на автомобилите да спират, а отпред патрулираха двама охранители с огромни кучета. Видя табела със зачеркнат фотоапарат и малко след това друга с надпис, но не успя да го прочете добре. Нещо като: „Не преминавай! Стреля се без предупреждение!“. Не беше много сигурен в това, а и не би искал да го провери. Извърна глава, за да не гледа лагера. Знаеше, че е там. А възможно ли е да не съществува? Ужасяващо видение, грешка в предаването на информация от очния нерв към мозъка.

Не, не беше така. Не е дяволска приумица на съзнанието. Усещаше го с всички сетива по тялото си. Беше реално. На същото това място и напълно готово. Изградено от хора, предназначено за други хора.

Шофьорът плати такса „вход“ пред спусната бариера. Това беше рекет, но властта си затваряше очите. Или пък бе някакъв вид сделка. Необявена, но спазваща се от страните. Каквото и да е, то имаше своята стойност и логика. Други квартали на София също се „отцепваха“ по същия начин. Означаваше ли това, че официалната власт ги бе изоставила? Не, Слав подозираше, че това не е така. Просто бе взаимно изгодно за двете страни — местните бандитски групировки и властта деляха общи интереси. Понякога се чудеше, дали има реална власт, управляваща държавата, или това бе просто мит, спомен.

Макар да не дъвчеше синьо кафе, започваше да разбира хората, които го правеха. Бе бягство от реалността. Единственото възможно. Хапчетата бяха достъпни и евтини, а това не можеше да става без централизирана поддръжка. Разпространение в такъв огромен мащаб не е възможно, без участие на най-силните. Но кои бяха те? Властта? А може би онези сили, които действаха чрез нейните формирования. Резултатът от това разпространение беше всеобщо и постоянно опиянение.

Пред болница „Север“ Слав се разплати с таксиджията и бързо хлътна в сградата. Изпречи му се носилка на колела и той я избута. Пациентът проплака, но той не се обърна, а и не знаеше как да помогне. Санитари нямаше и той продължи. Все някой щеше да се погрижи за човека.

На рецепцията го посрещна момичето с порцеланово лице, което бе там и предната седмица. Очите й засияха, а усмивката беше истинска.

— При доктор Павлов, нали?

Слав кимна.

— Кабинет четиринайсет, етаж първи — упъти го с ръка девойката.

— Знам. Там ли е?

— Би трябвало.

Пътят по коридора му бе познат и бързо се озова пред кабинета. Вътре имаше пациент и се наложи да изчака на табуретка с протъркана изкуствена кожа. От скука започна да наблюдава движението на хората. Пожълтелите им лица приличаха на стара пергаментова хартия. Потиснати, отчаяни хора.

— А, вие ли сте? — докторът беше отворил вратата. — Влизайте, влизайте.

Слав изчака възрастен човек, подкрепян от млада жена, да излезе. Болният пристъпваше едва-едва и жената се притесни:

— Хайде, татко, хайде!

Личеше, че човекът се старае, но не може да бърза. Хилавите му крака се огъваха и Слав се уплаши, че всеки момент ще се строполи върху плочките. Приготви се да подхване тялото, ако се наложи. Човекът обаче удържа. Лицето му се сгърчи и той се подпря върху касата на вратата. Това помогна и след секунда-две продължи. Жената погледна извинително към Слав. Той сви рамене.

— Внесохте парите вече, така ли? — започна докторът, щом останаха сами в кабинета. Миеше старателно ръцете си на мивката, като отделяше внимание на всеки един пръст. Върху кожата му се образува тънка пяна от препарата.

— Ами, не… Аз затова — започна неуверено Слав.

— Ако ти е невъзможно да събереш парите, кажи, докато е време — докторът смени тона.

— Не! — подскочи Слав. — И дума да не става. Ще ги събера.

— Добре, добре. Радвам се — докторът избърса ръцете си с книжна салфетка, която пусна в кошчето.

Слав замълча. Щеше да ги събере, със сигурност. Нели ще проходи отново!

— Все пак знай, че има и по-евтин екзоскелет… Този с физическо управление. По-малко възможности за движение, по ограничен и по-труден за управление, но все пак…

— Не, докторе. Искам най-доброто!

— Ако наистина го искаш, побързай, младежо. Финансовата служба… Знаеш как са. Иди и се разбери с тях, а аз съм на линия. Това ми е работата.

Вече на вратата, Слав спря и се обърна:

— Колко време имам, все пак?

— Казах ти, зависи от финансовата служба, но не само от тях, така че побързай.

— Зависи и от друг? От кой още? — Слав източи врат.

— От самата Нели.

— Как така? — очите му се разшириха.

Докторът приближи и сините му очи се спряха в тези на Слав.

— Чуй добре, момче. С всеки изминал ден тя губи част от шансовете си да управлява точно този екзоскелет. Невронното управление дава много по-големи възможности на човека да се сработи с него, но все пак мозъкът не трябва съвсем да е загубил уменията си за подаване на команди. Един вид, да не е закърнял, ако мога така да се изразя. Ясен ли съм сега?

— Ясно — посърна Слав. Разбираше, че докторът е откровен с него, но не проумяваше, как така мозъкът може да закърнее. Мигар, може да забрави как се управлява? Странно същество е човек. Толкова сложен, а същевременно толкова крехък и напълно зависим от отделните си съставни части.

— Благодаря и довиждане — подаде ръка на доктора и онзи я стисна. — Ще се оправя с финансова служба, искам да кажа, ще се оправя с парите. Всичко ще стане бързо, щом трябва…

— Трябва, и се надявам на това, младежо — усмихна се благо докторът.

Слав затвори вратата и препусна по коридора, не виждащ и не чуващ нищо. Умело лавираше между хора, санитарни колички и разхвърляния по земята багаж на пациентите. Бе започнал нова борба, или по-точно — бе започнал нова надпревара. Надпревара с неумолим и прецизен противник — времето. Състезание, което не можеше да си позволи да загуби.

Улисан в собствените си мисли, пропусна да забележи девойката с порцеланово лице. Тя продължи да маха, дори когато той беше изчезнал.