Александър Белтов
Фосикър (19)

18.

Втора поредна вечер Слав се прибра от лов с празни ръце. Не беше успял да се прикачи към някой оцелял сегмент от Мрежата и дори не беше набелязал подходящо място за това. Случвало се бе и друг път. Омагьосан кръг от периоди, в които отчаянието взимаше доминантна роля и прекършваше волята. Но не и тази на Слав. Не и сега. Потрошеното тяло на Нели бе неизменен образ в кошмарите, накъсващи съня му. Бремето, което тегнеше на плещите му, беше трудно поносимо, но в същото време палеше онази искра, която разгаряше огъня на ината му. Инат да продължи.

Във входа на кооперацията множество стъпки, запечатани в тънкия слой прах по цимента, водеха към втория етаж. Оттам — право до вратата на квартирата му. Разгледа ги внимателно и му се стори, че се връщат обратно. Стъпи с обувката си близо до отпечатъка, за да ги сравни — беше от мъжки крак. Който и да бе идвал, само си беше изгубил времето. Дори и да си бе вкъщи, по правило Слав не отваряше вратата. Амбулантни търговци, просяци и кой знае още какви типове се навъртаха около домовете. Много от тях звъняха по вратите и напираха да влизат. За последно квартирата му беше посетена от Мая, но откакто се раздели с нея, никой не бе пристъпвал прага на вратата му. Отдавна нямаше връзка с друго момиче и не беше сигурен дали някога това ще бъде възможно. Не и след това, което се бе случило с голямата му любов, а тя не бе Мая.

Още с влизането му в коридора го обзе необяснима тревожност. Беше се появила просто така — от нищото. Не би трябвало да има връзка с мъжките стъпки, които бе забелязал отвън. Следите водеха обратно към улицата.

Заключи вратата след себе си и по навик натисна дръжката за проверка. Събу се и захвърли маратонките. Те се претърколиха и опряха в стената на тесния, зле осветен коридор. Чу някакъв шум, но му се стори, че бе от удара на маратонките. Но все пак… Вдигна нос и подуши като куче. Не разбираше какво, но определено нещо не бе в ред.

Вдигна раницата и я помъкна със себе си навътре. Движеше се като на кино и сякаш се гледаше отстрани. Бе сънувал едно такова движение и сега този „дежа вю“ образ изникна в съзнанието му.

Когато влезе в стаята, видя едър мъж да седи на стола му. Всичко бе някак естествено и напълно нормално.

Непознатият му направи знак с ръка да приближи.

Мисловният процес в главата на Слав заработи на бързи обороти. Наясно бе, че място за отстъпление няма. Долови мирис на цигари и предположи, че мъжът е пушач. Стана му ясно, че това бе алармирало съзнанието му в коридора, но беше пропуснал шанса да изчезне. На всичкото отгоре не можеше да вземе компютъра и Куче оттук.

Приближи до мъжа, въздухът в гърдите му спря и Слав изпусна раницата на пода. Нямаше сила в десницата си, а краката му омекнаха. Беше разпознал човека пред себе си — прихващача. Същият, с бръснатата глава и вежди, който го бе натискал в тъмносиния минибус преди няколко дни.

— Сядай!

Слав се подчини и се свлече на другия стол. Положи ръце на масата, но трепереха и той ги прибра в скута си. Облегна се назад, а от тежестта на тялото му краката на стола изскърцаха. Пред него беше компютърът. Както го бе оставил, така и го завари — с отворен капак, само че сега екранът му бе черен. Някъде в дълбините му се бе спотаило Куче.

— Значи си фосикър, така ли?

Слав опита да каже нещо, но остана с отворена уста. Не беше сигурен, че отричането ще му помогне. По-скоро обратното. Устните му горяха, той ги облиза и усети грапавата им повърхност. Не знаеше какво да прави, а и не смееше да гледа човека в очите. Страните му горяха, а слепоочието пулсираше болезнено.

— И какво да те правим сега?

Слав мълчаливо наблюдаваше ръцете си.

— Какво носиш в раницата? — попита мъжът. — А, впрочем знам. Може да не отговаряш. Нали си фосикър? Дай я тук! — протегна ръка.

Слав се извърна, вдигна раницата и я гушна:

— Моля ви, имате грешка. Лични вещи са това.

— Така ли? Имам грешка, значи? Ще видим. Дай раницата?

Късно. Твърде късно беше за бягство или каквото и да е противопоставяне. Помнеше силните ръце и тежкото тяло на прихващача. Със сигурност полицаите се бяха подсигурили и навън имаше други. Прихващачите бяха безгрешни. Как изобщо си бе помислил, че ги е преметнал на предишната си среща с тях. Вероятно го бяха пуснали, за да го проследят, и ето ги тук. Недоумяваше само, защо още не са го отвели някъде. Някоя тяхна база — тайно място, и след това никой няма да чуе повече за него. Така се говореше, но не познаваше човек, който да го потвърди от първа ръка. А това беше още по-страшно.

— Дай ми раницата, казах! — надигна се мъжът.

Слав се подчини и разтреперен, подаде раницата през масата. Прихващачът зарови ръце в нея. Наведе глава и без да изважда нещата, ги заразглежда. Слав бе парализиран и очакваше присъдата си.

Тършуването не продължи много и онзи пусна раницата в краката си. Погледът му се спря върху лицето на Слав. Полицаят изглеждаше спокоен и делови.

— Е?

Слав измуча нещо неразбираемо. Беше загубил дар слово, а крайниците му отказваха да се подчиняват. Очите му се бяха фокусирали върху лаптопа. Дали мъжът бе заварил Куче?

Отвън се чу притъпен грохот. Нещо тежко падна и се изтъркаля, но съвсем за кратко. Слав се сепна, но мъжът остана спокоен. Някой завика, друг отвърна, но скоро всичко утихна.

— И така — подхвана мъжът, щом Слав върна вниманието си към него. — Ще работим ли?

Това предложение изненада Слав. Дали пък не се интересуваха от нещо, което бе намерил? Дали това е причината, прихващачите да са тук?

— Какво? — попита той.

Мъжът положи ръце на масата и изпъна пръсти. Цялата му поза бе изкуствена. Играеше. Слав помисли, че това е нескопосан опит на мъжа да го предразположи към доверие. Голобрадото му лице стана още по-широко. В тъмните му очи се появи блясък.

— Ако се питаш дали съм пипал компютъра ти — направи кратка пауза, — отговорът е не. Според мен, беше се изключил малко преди да вляза, защото корпусът му беше още топъл. Не съм се и опитвал да го запусна. Изчаках те, защото те уважаваме. Той си е твоя вещ. Надявам се да оцениш това. Приеми го като жест на добра воля от наша страна. Все пак сме партньори.

— Ама, почакай. Не разбирам. Нищо не разбирам. Вие — аз?

Мъжът се засмя и се пресегна, като потупа Слав по ръката:

— Ти ще ни предаваш всичко, за което говорите с момичето, а ние ще си затваряме очите за твоята дейност. Стига да не ставаш нагъл, нали така?

Слав дръпна ръката си:

— Казах ви вече още там. Не я познавам. Съвсем случайно стана. Дарих пари…

Прихващачът скочи и ръцете му стиснаха юмруци, заприличаха на огромни гюлета. Със сигурност бяха толкова твърди. Фигурата на мъжа се надвеси и миризмата на тютюн напълни ноздрите на Слав. Невидим обръч стегна гърдите му.

— Дори ти да не я познаваш, ние я познаваме.

Слав сви глава в раменете си. Всеки момент очакваше прихващача да го сграбчи и събори. А може просто да замахне и да го удари в главата със здравите си юмруци. Така, както един боксьор би налагал боксовата круша на тренировка. С голям хъс и напълно безответно.

— И какво общо имам аз? — смотолеви той.

— След като те потърси, значи си им нужен. Има някаква причина и ние искаме да знаем каква е тя — мъжът сякаш замахна, но Слав не видя това и не бе сигурен.

— Добре — изписка той и се сниши още.

Бръснатият се дръпна. Върна се и седна пред Слав. Изглеждаше кротък. Протегна ръце и изпъна пръсти по посока на събеседника си.

Слав започна да се отпуска.

— На кого съм нужен? Кои са те? — недоумяваше той. — Пак ви казвам, грешите.

— Причината, поради която сега сме тук, е една. Това, че вярваме във взаимното ни сътрудничество. Разбра ли ме?

Макар гласът на човека да не бе променен, тръпки запълзяха по тялото на Слав. Наистина, само това ли бе причината? Ако го бяха отвлекли, както се говореше за прихващачите, щеше ли да има шанс за оцеляване? Някакъв, макар и минимален?

— Ще направя, каквото искате от мен, но не знам дали ще я срещна отново.

— Ще я срещнеш — отвърна бръснатият. — Ще я срещнеш със сигурност. Ние знаем, че тя е тук и че се подготвя нещо. Нещо извънредно. Какво ти говори числото тринайсет?

Слав вдигна очи и се загледа в тавана. Да не би мъжът да имаше предвид графитите, които срещаше на различни места? Вниманието му се върна към бръснатия. Очите им се срещнаха и останаха така за известно време.

Непознатият не дочака отговор и се изправи. Слав се сви под сянката на тялото му. Миризмата на тютюн стана по-силна.

— Ясно. Ето ти телефон за връзка — подхвърли малка картичка мъжът. — Ще чакаме. Не ни разочаровай, копачо!

Бръснатият излезе в коридора и почти веднага се чу отключването на външната врата.

Щом вратата се хлопна, Слав изскочи, добра се до нея и превъртя ключалката. Краката му омекнаха и се строполи, облегнал гръб на стената в коридора.