Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ctayton Account, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Бил Видал

Заглавие: Наследникът

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 26.01.2009

Редактор: Шели Барух

ISBN: 978-954-585-991-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4543

История

  1. — Добавяне

8

До почивните дни оставаха три дена. Том чакаше уикенда със смесени чувства. Родителите на Карълайн ги поканиха в Глочестършър, редовно гостуване, на което винаги се радваше. Щеше да постреля по яребици, децата — да пояздят понита. На вечеря както винаги щеше да има интересни и колоритни гости. Често това бяха колеги от полка на бащата на Карълайн, които знаеха много истории и охотно ги разказваха. Но първо трябваше да се оправи с Акерман и Суини.

Тъй като си остана вкъщи в сряда — нещо необичайно в графика му, изпита известна несигурност. Наблюдаваше от студиото на последния етаж необичайната за него гледка на майки и деца в ученически униформи, които пресичаха бруления от вятъра площад. Напоследък често се замисляше какви са възможностите да останат да живеят в Лондон, ако вече не работи в банката. Освен това го тревожеше държането на Карълайн. Отнасяше се хладно към него и беше някак си странно далечна.

Макар да не говореше непрестанно за страховете си, наистина беше уплашена. Радостта от това, че върху съпруга й се е излял рогът на изобилието под формата на дядовите му пари и възможността да си купят нова къща, беше помрачена от признанието на Том, че цялата сума е четиридесет пъти по-голяма от нейните очаквания. Тя имаше лошото предчувствие, което не я напускаше, че тук е замесено някакво зло. Том се опита да я успокои. Поне пет милиона долара бяха техни. В това нямаше никакво съмнение. Тази сума се беше натрупала от нищожните лихви, събирани в течение на петдесет години. Можеше да са петдесет милиона. Ако парите бяха инвестирани в ценни книжа, сумата можеше да е толкова голяма. Том се опита да пусне шега на тази тема, като посочи, че той често изкарва по десет процента месечно на банката, за която работи. Все пак призна, че и той би искал да получи смислено обяснение, и подчерта, че Дик със сигурност ще му го даде. Така стигнаха до едно нелеко примирие. Карълайн нямаше да казва нищо по въпроса, докато Том не се разбере с Ричард Суини, но част от нейната обичайна оживеност се беше изпарила.

Клейтън се смяташе за хладнокръвен човек, способен да се справя със стресови положения и да продължава да живее както обикновено. Но сега? Сякаш злокобна сила заплашваше семейството му и това го безпокоеше. Чувстваше, че нещо чуждо и зло е нахълтало в живота му и че трябва да се отърве колкото може по-бързо от него. На онези, които го срещаха в работата или след работно време, той се струваше весел. Човек, който няма никакви грижи на този свят, на когото другите могат да завиждат. Но Том беше и чувствителен, макар че на Карълайн рядко се удаваше да види тази негова страна. Понякога дълбоко в себе си, там, където и Карълайн не биваше допускана, той разрешаваше на мрачните мисли да се развихрят в главата му. Не по мазохистични или фаталистки подбуди, а за да бъде подготвен за нещата, които животът може да му поднесе. Как би се справил, ако се изправи пред катастрофа? Ако изгуби работата си? Ако Карълайн или някое от децата умре? Ако той самият заболее сериозно?

Той преживяваше наум тези мрачни сценарии и някак си откъснат от себе си, наблюдаваше безмълвните картини как Том Клейтън се оправя и винаги нанася ответен удар. Той ревностно пазеше и друга черна тайна: че може да проявява крайно насилие. Вероятно това беше наследството от неговия дядо, една характерна ирландска черта според опита на нюйоркските съдилища. Въпреки това винаги беше сдържал дивашките си инстинкти, само с едно изключение. Обикновено търсеше начин да облекчи напрежението чрез физически упражнения. През студентските си години гребеше всеки ден, а по-късно тръгна по гимнастически салони. Напоследък предпочиташе залите за фитнес или игрищата за скуош.

По време на последния разговор с Дик Суини почувства у себе си надигането на злия демон, но беше спасен от безликия телефон и разстоянието до обекта на своя гняв. Сега беше започнал да се тревожи за своята реакция, когато се изправи лице в лице със Суини. Неговото възмущение от маскарада на приятелство, разигран от адвоката, хвърляше заплашителен облак върху предстоящата среща.

От понеделник насам Том често започна да се оттегля в своето лично пространство и всеки път усещаше как се надига яростта, но никога не се обвини, че е допринесъл за положението, в което си намираше — нито за разкриването на цюрихската тайна, нито за това, че представи сметката за своя. Тя ясно се водеше на името на неговия баща, затова от тайнствените претенденти зависеше да се покажат и да предложат някакво смислено обяснение. И те трябваше да са много убедителни, ако очакваха Том да си помисли за връщане на малък процент от парите.

В основата на проблемите той виждаше Суини, който беше твърдял, че е приятел на неговия баща, който умееше да излъчва ореола на доброжелателен чичко, който ще се погрижи за дечицата на Майкъл, докато през цялото време е знаел много добре какво става. Докато обядваха в „Уолдорф“, Дик е знаел каква е истината — че парите на неговия дядо са били укрити от баща му — и дори само заради това на Том му се искаше да му стовари една. Да, щеше да се срещне със Суини. Щеше да го накара да раболепничи и да отговори на всички въпроси. И тогава може би, но това съвсем не беше сигурно, щеше да разреши на тайнствения клиент на Дик да бъдат изплатени някакви пари. Ще прецени. Ще реши, когато се срещнат.

Разбира се, би могъл да изиска допълнителна информация от Швейцария. Например копия от банковите извлечения за последните дванадесет месеца. Но не беше много сигурен в правното си положение при подобно искане. Тогава сметката е била собственост на неговия баща. Затова е била затворена веднага, щом от банката са научили, че е починал. Технически погледнато, ако дадат на Том копията от тези извлечения, това щеше да се окаже осигуряване на достъп до информация, отнасяща се за трето лице, независимо че става дума за неговия собствен баща. Том подозираше, че швейцарците могат да излязат крайно педантични в това отношение. А и между другото, не искаше да клати лодката в Цюрих.

Той реши да приеме нещата такива, каквито са, и включи терминала на бюрото си. Чу как модемът прещраква, докато набира банката. С разтуптяно повече от обичайното сърце Том набра паролата и влезе в сметката на „Таурус“. Докато компютърът на банката ровеше из файловете си, той осъзна, че някъде звъни телефон. Това го подсети, че бавачката има свободен ден, а Карълайн е отишла да вземе децата… Разсеяно вдигна слушалката, когато екранът застина и сърцето му подскочи от радост.

— Ало… ало…

Гласът на Дик прозвуча като слабо блеене, а ръката на Том със слушалката застина във въздуха, за да прочете той отново баланса на сметката: 7 500 000 долара! Акерман беше удържал на думата си.

С нова енергия той насочи вниманието си към Суини.

Самолетът му точно бил кацнал, обясни адвокатът, и той очаквал да бъде в хотела си след час. Може ли Том да дойде в девет да се видят? Том отказа. Излъга, че скоро щял да тръгва за работа. Може, продължи той ледено, да се срещнат следобед. Суини се опита да възрази, но Клейтън не отстъпи. Щеше да го накара да чака, може би така адвокатът ще стане по-услужлив, когато се видят.

Том остави слушалката, пое си дълбоко дъх и след това набра номера на Акерман. Сега швейцарският банкер беше по-дружелюбен и многословно потвърди, че и двете нареждания на господин Клейтън са изпълнени. Том беше учтив, но едносричен. Откровено казано, отбеляза той, може да се помисли, че банката не се е оказала задоволително коректна. Тонът му подсказваше, че грешката е простена, но не и забравена.

Важното обаче беше, че приемат нарежданията му. Вече нямаше съмнение кой контролира приходите от банковата сметка на Пат Клейтън.

Оставаше му още само една последна крачка, за да изчисти бъркотията с „Таурус“. Той поправи „грешката“, направена два месеца по-рано. Набра нареждане за прехвърлянето на два и половина милиона долара от Лондон в Цюрих и го изпрати на съответния отдел. По обед, поздрави се той, тъпата спекула, на която заложи цялата си кариера, щеше да се окаже история.

Убивайки времето до срещата със Суини, той прегледа другите фючърсни договори, които управляваше за банката. Лирата стерлинга беше паднала с няколко цента и сега те бяха четири милиона напред.

В единадесет се обади в „Кларидж“.

— Кой е номерът на стаята ти? — попита той безцеремонно. — Бъди там в един.

Взе такси до „Бишопсгейт“ и го накара да почака, докато размени няколко думи с Андрюз, главния портиер на банката. Бивш сержант от лондонската полиция, той често убиваше времето с Том във фоайето на банката. Този път Том се обърна към него с определена цел.

— Пит, ти нали си работил в Скотланд Ярд?

— Да, господин Клейтън, така е. Защо? — попита той усмихнато. — Да не би да са ти сложили скоби на колелата?

— Аз почти не шофирам — отговори Том в същия тон. — Не… Става дума за друго. Може би попаднах на нещо. Имам нужда от име. Някой с власт, с когото да поговоря.

— Можеш ли да ми кажеш за какво точно става въпрос?

— Разбира се, това няма нищо общо с банката — твърдо заяви Том. След това сниши малко глас и продължи: — Става дума за адвокат, който сериозно е сгазил лука, поне аз смятам така. Затова искам да поговоря предварително с човек, който е наясно с тези неща…

— Твоят човек е главен инспектор Арчър — кимна Андрюз. — Той ми беше началник.

— Много ти благодаря, Пит.

— Винаги си добре дошъл.

Когато таксито му се отдели от бордюра и потегли по маршрута, който щеше да му отнеме двадесетина минути, Том трябваше да погледне назад. Ако го беше направил, щеше да види Джеф Ленгланд да слиза от друго такси, което беше взел от „Хийтроу“, и сега се готвеше да мине с булдозер през живота на Клейтън. Том влезе във фоайето на „Кларидж“ и се насочи към асансьорите.

Суини му отвори вратата на стаята си, всъщност апартамент, с красиво обзаведена приемна с големи прозорци, обрамчени от шарени копринени пердета, които гледаха към „Брук стрийт“. Обстановката излъчваше приглушен разкош, какъвто много хотели се бяха опитали да копират, но рядко успяваха. Том предположи, че Дик току-що си е взел душ и сменил дрехите. Беше се издокарал напълно официално със закопчаното сако, от ръкавите на което едва се показваха златните му ръкавели. Но той изглеждаше уморен и разтревожен и Том предположи, че причината не е само в часовата разлика или изразената от адвоката загриженост за добруването му.

— Адвокате, не искам да си хабим приказките — започна Клейтън направо, — затова ти предлагам да седнем и да ми разкажеш цялата история от началото.

— Съгласен съм, Том. Нали точно за това съм тук.

— Тогава започвай — отговори Том и се отпусна на едно кресло.

От това, че Суини беше разположил документите на елегантната ниска маса — могат ли изобщо адвокатите да разговарят без купчина бумаги под носа си, — личеше, че си е избрал предварително това място. Креслото наистина беше красиво, но с права облегалка и корава седалка. Нямаше съмнение, че изборът е направен, защото, седнал на него, ще изглежда по-висок и по неговите изкривени представи така ще доминира над Том. Ако не ставаше дума за нещо толкова сериозно, Том щеше да избухне в смях. В таксито, докато пътуваше към хотела, той си припомни какво си мислеше доскоро за Дик Суини. Добър приятел на неговия баща. Преуспяващ, вдъхващ доверие, въплътената надеждност. Манхатънското светило. Сега приличаше на дребен застаряващ адвокат мошеник, уплашен и може би съвсем не толкова умен. Знаците винаги са били пред очите му, но едва сега Том го осъзна.

— Том, както знаеш, твоят баща… — започна Суини.

— Първо, няколко основни правила.

— Както желаеш — отговори Суини, излъчвайки превъзходство, но се протегна да вземе писалката и тефтера си, за да не погледне Том в очите.

— Както може би си разбрал вече, аз зная много повече, отколкото си предполагал. Разбира се, не знаеш колко. Но нека ти кажа, че знам достатъчно, така че се придържай към истината, защото, ако те хвана дори в една-едничка лъжа, Дик — изръмжа Том, — ще си тръгна. Разбра ли?

— Напълно, Томас. Някакви други основни правила?

— Просто един факт. Факт, който може да ти помогне да си проясниш мисълта. Имам среща с главен инспектор Арчър от Скотланд ярд. Ако се наложи да си тръгна, защото ме баламосваш, ще отида право при него. Ако ме убедиш в противното, ще я отменя — Том нарочно спомена името на Арчър, защото Дик беше от онези хора, който щяха да го проверят.

— В колко ви е срещата? — попита Дик небрежно, докато пишеше в тефтера си.

— В пет и тридесет — отвърна Том, — но днес щял да остане до по-късно. Ако срещата ни се провали, няма да успееш да стигнеш до летището.

— Благодаря за съвета. Има ли нещо друго, преди да започна?

— Да, има. Една проверка на твоята почтеност. Каза, че съм взел пари, които не ми принадлежат. Кажи ми колко и откъде съм ги взел.

— Сумата, за която става въпрос, е четиридесет и три милиона долара плюс-минус няколко хиляди. — Взел си я, предполагам, от сметката на Майкъл Клейтън, твоя баща, открита в „Юнайтед кредит банк“ на „Банхофщрасе“ в Цюрих. Нещо друго?

— Това засега е достатъчно. Започни от началото и дядо ми.

Суини кимна и остави тефтера на масата. Стана, пресече стаята до малкия бар и си наля уиски. Докато пълнеше чашата си, погледна въпросително към Том, но той отказа с поклащане на глава. Дик се отпусна на дивана, който стоеше по диагонал срещу Том. Според езика на тялото му беше спокоен и доброжелателен.

— Твоят дядо — започна Суини, след като отпи глътка — беше контрабандист на алкохол. Казах ти това колкото може по-внимателно, когато ме попита за него в Ню Йорк. Внасяше контрабандно алкохол от 1920 до 1933 година. Строителната му компания вървеше добре, но никога не можа да стане нещо повече от контрабандист. Той беше също така грубиян, пияница и женкар, който можеше еднакво бързо да изкарва и да пръска пари. Може би е убил неколцина, но това не знам със сигурност. Баща ми прекарваше половината си време да го измъква от неприятности. По време на Сухия режим Пат се сдружил с млад латиноамериканец на име Джо Салазар, заемодател.

— Заемодател?

— А уж си нюйоркчанин. Заемодател. Лихвар. Те процъфтяват във всеки работнически квартал. Раздават парите през седмицата и си ги прибират, когато се плащат заплатите. Печелят по няколко хиляди процента на година от краткосрочни заеми. Това би накарало твоите сегашни началници да проточат лиги. Чупят ти краката, ако закъсняваш с вноските. Ако изобщо не можеш да си платиш, те хвърлят в реката с ведро пълно с бетон на краката. И така този мил младеж Джо става партньор на дядо ти. Той финансира покупките на алкохол с приходите от седемдневните кредити. Повечето от неговите клиенти винаги си плащали навреме. Малцината, които не го правели, видели отблизо дъното на Хъдзън.

— Тази Джо Салазар има ли син?

— Да, малък развратен гангстер на име Антонио. Защо?

— Опиши ми го.

— Метър и седемдесет, около шейсет килограма, със сресана назад лъскава черна коса. Обичайният манхатънски бандюга, фрашкан с пари.

— Кара пурпурен „Стин Грей“, нали?

— Откъде знаеш?

— Продължавай, Дик. Няма повече да те прекъсвам.

Том изпита задоволство. Беше видял Антонио Салазар на погребението на баща си. Щеше да разпита още за него, но по-късно. Този въпрос, изглежда, уплаши Дик, а това щеше да го накара да се замисли, преди да го излъже.

— Както вече ти казах — продължи Суини, — Пат и Джо основават едно партньорство, което продължава дълго след края на Сухия режим. По това време бащата на Джо, Емилио, който сложил началото на лихварския бизнес, вече е мъртъв. Сега бизнесът става собственост на Джо. Когато идва краят на контрабандния алкохол, Джо се връща към лихварството. За разлика от Пат, той не си пръска парите. Но тогава, през тридесет и седма, тези двамата са били финансови наивници в свят с определени правила. Държали половината пари в брой и то вкъщи. Можеш ли да си представиш? Останалите раздавали под лихва. Тогава се включва баща ми. Той бил мошеник като останалите, но имал образование. Знаел, че ако не поумнееш, рано или късно ще загинеш. Затова разговарял с Пат и Джо, твоят прадядо гарантирал за него и баща ми заминал за Швейцария. Там открил три банкови сметки: на свое име в Креди суис в Женева, за Джо в „Юнайтед кредит банк“ в Лугано, а за Пат в „Юнайтед кредит“ в Цюрих.

— На коя дата през 1937? — попита Том, защото искаше Дик да се чувства контролиран.

— Не знам. Трябва да се провери.

— Добре. Продължавай. Три банкови сметки в Швейцария. Честно казано, пукната пара не давам за останалите две. Значи 1937. И какво става по-нататък?

— Следващите седем години до смъртта на Пат минават много бързо. През 1939 в Европа започва войната и с нея възникват възможности за черен пазар, затова Пат сменя маршрута на доставките. С парите на Джо купува в Америка ценни по време на война стоки като цигари, найлонови чорапи, консервирани храни и ги прекарва до Ирландия. Тамошните му роднини ги прехвърлят по някакъв начин в Англия. Изкарвали добри пари, но не като от алкохола. През септември 1941 Америка влиза в играта, а през 1944 Пат е мъртъв.

— От какво е умрял?

— От сърце, просто му спряло сърцето. Честна дума, Том. Пат се напивал всяка вечер, живеел в постоянно напрежение, на практика нямал семеен живот през последните си години. Знаеш ли нещо за баба си?

— Разкажи ми.

— Мери Финеган била удивителна красавица на седемнадесет години, когато се омъжила за Пат. Имали три деца. Твоят баща, Магдалин, която стана монахиня, и малкия Томас. Томас починал при раждането си и след него Мери повече не можела да ражда. Това я вкарало в гроба. От ирландките се очаква да родят най-малко шест деца. Ако имаш десет, папата лично става кръстник на последното. Жените с две деца били подозрителни. Старите чанти в Куинс казвали, че са наказани от Бога. Тя била укорявана дори от свещениците, което вбесило Пат. Затова извадил баща ти от началното училище „Сейнт Дънстън“ и го пратил в презвитерианското подготвително. Мери остаряла бързо и починала от разбито сърце.

— Да се върнем в 1944. Пат умира. Мери вече е починала, но баща ми е жив и здрав. Защо баща ти е решил, че има право да скрие от него информацията за банковата сметка в Цюрих?

— Никога не съм казвал подобно нещо, Том.

— Дик, а аз твърдя, че точно това е станало. Бъди така добър да си спомниш какво ти казах, че ще стане, ако ме баламосваш.

— Защото — отговори Суини твърде бързо, — както вече ти казах, те били партньори. Предполагам… сигурен съм, че парите са били общи.

— Майната ти, Дик — студено каза Том. — Аз си тръгвам, а ти започни да си стягаш багажа. Тази нощ, а и още много други, ще прекараш в затвора.

След тези думи той пое към вратата.

— За Бога, Том, не те лъжа. Ако излезеш оттук, със сигурност ще умреш. И това няма да има нищо общо с мен, кълна се — задъхано произнесе Суини.

Клейтън го загледа решително.

— Разкажи ми за Шон.

— Шон? — Суини го погледна неразбиращо.

— Ш-О-Н. Шон. Помисли си добре. Разполагаш с пет секунди.

— Шон чий? В каква връзка, за Бога?

— Шон във връзка с Патрик Клейтън.

— Имаш предвид чичо Шон? Най-малкия брат на Пат?

— Разкажи ми за него — Том затвори вратата и се насочи обратно към креслото си.

— Виж, Том, никога не съм ходил в Ирландия и ти ще направиш най-добре, ако стоиш настрана от това място. Разбрахме се да не те будалкам. Окей. Ще ти разкажа какво знам за семейството, но това са само слухове. Баща ми се изпускаше от време на време.

— Добре — съгласи се Том и седна. — Продължавай.

— Клейтънови са били осем братя и сестри. Не знам почти нищо за момичетата. Патрик бил най-големият, но той заминава за Америка през 1915 с последния кораб, пресякъл океана преди „Лузитания“[1]. Деклан е следващият син. Подобно на всички Клейтънови, той също вярва в свободна Ирландия и се включва във въстанието на Де Валера[2], което излязло голяма грешка. След въстанието на Великден 1916 е арестуван и разстрелян от британците край Дъблинския замък. Майкъл и Сеймъс, двамата близнаци, през 1919 се присъединяват към борците за свобода от ИРА и воюват две години във войната за независимост. Умират заедно на двадесет и три, убити от протестантите на стадиона „Кроки парк“ през 1923.

— Откъде по дяволите знаеш тези дати?

— Томас Клейтън, в дома на моя баща датите, водещи към ирландската независимост, се споменаваха в молитвите преди всяко ядене!

— И семейство Суини ли са били ирландски патриоти?

— Моят баща беше и още е. За останалите не знам, но и не ме интересува.

— Значи остава Шон.

— Шон бил най-младият. Когато англичаните създават марионетната свободна ирландска държава, той не я приема. Едва навлязъл в юношеството, напуска дома си и отива да се бие за ИРА. Когато ИРА се превръща в официалната армия на свободната държава, Шон отказва да служи и се присъединява към една нова група — Извънредните. В гражданската война се бие на страната на победените. Неколцина от Извънредните оцеляват, включително Шон. Те запазват оръжията си и започват да вербуват нови бойци. Когато ги обявяват извън закона, започват да взривяват бомби в Англия. Арестуват го през 1936 и вади късмет, че не увисва на бесилката. През четиридесетте отново е на свобода и каузата му побеждава. Ирландия става република, а бойната организация се влива в Шин Фейн.

— И след това заживял мирно?

— Не и Шон. Сега възникнал въпросът със Северна Ирландия. Шон играе главна роля в разцепването на Шин Фейн. Едната част са политиците, а Извънредните, с Шон в центъра, се превърнаха в днешните закоравели престъпни типове.

— Още ли е жив?

— Ако е жив, трябва да е на осемдесет и нещо.

— Да се върнем на банковата сметка. Как попада в ръцете на Джо Салазар?

— Нямаше нужда да попада, Том, защото Джо винаги е движил паричните въпроси Пат вършеше работата, установяваше връзките. Джо прибираше плащанията. Щом откриха швейцарските си сметки, Джо просто отделяше от сумите, нужни за работата, а остатъка делеше на две и изпращаше в Европа.

— Пат толкова много ли е вярвал на Джо?

— Не. Но всеки е знаел, че другият ще го убие, ако прекрачи границата.

— Какво става със сметката на Пат, след като умира?

— Джо просто продължи да я използва, подписвайки се вместо Пат. Но вместо безкрайно да фалшифицира подписа и да рискува да бъде разкрит, ако банката разбере, че Пат е мъртъв, той го подправя само още веднъж. Пише на банката от името на Пат и предоставя генерално пълномощно на твоя баща.

— Искаш да кажеш, че баща ми е въртял бизнес със Салазар?

— Не, по дяволите! Майк така и не разбра. Подписът на Майк Клейтън на формулярите беше подправян от Джо. През последните години Джо просто се подписваше на купчина празни листа и ги даваше на това лайно Тони. Сега той борави със сметката.

— Откъде идват парите?

— Пране, Том. Пране на големи пари, но не мога да ти кажа никакви имена, защото просто не ги знам — излъга Суини.

— И сега очакваш от мен да върна на Салазар неговите четиридесет и три милиона?

— Ако не го направиш, ще те убият. Каквото и да мислиш за мен, аз дойдох тук от приятелски чувства. Винаги съм се противопоставял на използването на името на баща ти за тази сметка. Казах това и на баща си, когато за пръв път научих за тази практика, което всъщност не беше толкова отдавна. Том, трябва да ми повярваш. Салазар няма да се спре пред нищо, за да си ги върне. Ако не върне парите, истинските им собственици сигурно ще го убият.

— И кои са истинските собственици по-конкретно?

— Не ти трябва да знаеш.

— Кои са, Дик — твърдо попита Том.

— Кой, мислиш, си поръчва да му перат парите, тъпанар такъв? За Бога, използвай главата си! — Агресивността на Суини явно се дължеше на страх.

Том реши да смени тактиката и попита:

— Колко време ще останеш в Лондон?

— Само толкова, колкото трябва, за да уредим това.

— А после?

— Връщам се обратно. И ти обещавам, че ако предадеш парите, ще те оставят на мира. Има начини това да се гарантира.

— Ще си помисля няколко дни. Можем да се срещнем в петък.

— Трябва да стане по-бързо, Том.

— Не, не трябва. А междувременно можеш да зададеш на шибания Салазар един въпрос от мое име. Кажи му, че когато Пат умира, той има повече от половин милион долара в тази сметка. Според онова, което ти ми разказа, те са несъмнено собственост на Пат. Също така пак от твоя разказ, ако Салазар ги беше взел, докато Пат е жив, той, Джо, сега щеше да е мъртъв. Не е лошо да му звъннеш и да чуеш какво може да ми предложи.

— Да ти предложи? Том…

Клейтън стана и пое към вратата. Суини го последва.

— Какво да поискам? — запита той умолително, когато влязоха в асансьора. — Искаш половин милион, така ли?

— Не съвсем — отговори Том. След това изчака, докато прекосиха фоайето, за да изложи искането си: — Искам петстотин шейсет и седем хиляди триста осемдесет и четири долара и двадесет и два цента. Плюс лихвите за петдесет и четири години и някакво сериозно възмездие за използването на татковото име.

— Как по дяволите очакваш да поискам такова нещо?

— Не знам, Дик. Ти си адвокат и по една случайност нашият семеен адвокат — каза Том с много мрачна усмивка, докато портиерът му задържа вратата. — Влез в играта и се напъни за мен.

Суини остана със зинала уста, докато таксито потегляше. Той не забеляза младия мъж в тъмносин костюм, който четеше вестник във фоайето. Но специален агент Дрейк видя Том Клейтън и си отбеляза няколко неща за външността на посетителя, както и малката подробност, че говореше с американски акцент.

През същата тази сряда, когато Клейтън и Суини се срещнаха в Лондон, на други места се случваха още три събития. Ако те им бяха известни, щяха да придадат съвсем различно звучене на техния разговор.

В Женева един служител на Креди суис, който насочваше получените през деня междубанкови плащания, получи съобщение да уведоми Гуидо Мортели, когато постъпи един определен превод. Когато началникът на охраната беше информиран за превода на четиридесет и седем милиона долара, получени от банка на Гранд Кайман, той взе още две платежни нареждания, получени предишната вечер, и отиде да се срещне с директора на банката. След кратко обсъждане те стигнаха до заключението, че нямат никакво основание да не изпълнят нарежданията на титуляря на сметката. Директорът лично се разпореди да се изплатят двадесет и три и двадесет и четири милиона долара на „Банко насионал“ в Монтевидео и банка „Банесто“ в Севиля.

Преводите бяха направени в четири следобед швейцарско време и веднага след това Мартели се обади на Лафорж в „Юнайтед кредит банк“ в Цюрих. И двамата, изглежда, бяха доволни от края на историята. Лафорж изпита облекчение, че парите са се материализирали и вероятно няма да има повече опити да се извади този депозит от неговата банка. Това си мнение той съобщи незабавно на директор Улм.

По-рано същия ден американският посланик в Испания излезе от резиденцията си в Пуерто де Йеро в покрайнините на Мадрид, но вместо както обикновено да отиде в посолството, потегли направо към двореца Монклоа, където министърът на външните работи се бе съгласил да го приеме На ранна сутрешна аудиенция.

След като си размениха обичайните дипломатически любезности, посланикът изложи молбата си: сметката на една строителна компания, намираща се в „Банко Еспаньол де кредито“ в Севиля, да бъде незабавно замразена в очакване на документи от Вашингтон, които ще я свържат недвусмислено със сериозни международни престъпления.

Външният министър изрази своето разбиране и обясни, че подобни въпроси са в правомощията на генералния контрольор на банковото дело и че може би ще бъде по-добре господин посланикът да се обърне направо към министъра на финансите. Посланикът се съгласи, че при нормални обстоятелства това би била подходящата процедура и че държавният секретар много добре знае това, но като се вземе предвид колко е спешно искането, посланикът е решил да потърси разбирането на външния министър. Тогава министърът обеща лично да осигури сътрудничеството на всички испански власти, за да се удовлетвори веднага молбата на държавния секретар на САЩ, и добави, че винаги е удоволствие да помогнеш на стар и сигурен съюзник. След това попита дали посланикът има време да закуси с него, защото така ще имат възможност да си побъбрят неофициално за американската позиция по досадния проблем с Гибралтар.

Посланикът изрази съжаление, би му било много приятно да закусят заедно, но се налага да се върне в посолството и незабавно да информира държавния секретар за положителния резултат от разговора. Същевременно ще поиска незабавно инструкции за позицията на правителството по гибралтарския проблем и за него ще бъде чест да намине отново, когато на господин министъра му е удобно.

На около десет хиляди километра от Мадрид посланикът на Съединените щати в Република Уругвай, на когото беше възложена същата задача, нямаше подобни затруднения. Когато получи искането от Вашингтон, той се усмихна, защото в десет сутринта имаше насрочена лична среща с уругвайския министър на икономиката, за да обсъдят нерешените въпроси, възникнали от плановете за икономическа интеграция, поставени от МЕРКОСУР[3].

След като помоли министъра за разговор на четири очи, той изложи молбата на своето правителство, като уточни, че в момента Съединените щати не предявяват претенции към тези средства и нямат нищо против те да останат в Монтевидео. Той увери министъра, че след няколко дни от Вашингтон ще пристигнат високопоставени полицейски служители с всички нужни доказателства и че всички действия, които трябва да се предприемат след това, ще бъдат изцяло оставени на преценката на уругвайските съдилища. Посланикът е тук с мисията да посочи на една приятелска нация, че чуждестранни престъпници злоупотребяват с нейната банкова система. На техните действия в Уругвай и в Съединените щати трябва да бъде сложен край.

Министърът, който не можа да види каква вреда би могло да предизвика оставането за неопределено време на една значителна сума в Уругвай, увери посланика, че ще говори с президента на „Банко Насионал“ и няма да разрешат никакво движение на тези пари.

Посланикът изрази благодарността на държавния секретар и след това заговори по останалите въпроси.

Така малкото късче информация, която Хулио Роблес беше изпъкнал преди няколко дни от разстроения кмет Ромуалдес, се намести точно в пъзела и увеличи щетите на неприятеля до почти сто милиона долара.

Бележки

[1] Лузитания — луксозен английски параход, потопен от германската подводница У-20 през 1915 г., което става една от причините за включването на САЩ във войната. — Б.пр.

[2] Емон де Валера — ръководител на въоръжената борба срещу разделянето на Ирландия; по-късно влиятелен политик — министър-председател и президент на Ейре. — Б.ред.

[3] Меркосур — букв. Южен общ пазар — регионално търговско споразумение между Бразилия, Аржентина, Уругвай и Парагвай. — Б.пр.