Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ctayton Account, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Бил Видал

Заглавие: Наследникът

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 26.01.2009

Редактор: Шели Барух

ISBN: 978-954-585-991-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4543

История

  1. — Добавяне

6

Моралес погледна наляво към дупката, а след това обратно към краката си.

Замахна леко със стика и улучи топката чисто. Позволи си да се усмихне самодоволно, докато наблюдаваше съвършената линия на движение на топката. И тогава без никаква причина тя се поколеба, отклони се от пътя си и спря на пет сантиметра вляво от целта. Той изруга на глас и след това се обърна, за да наругае своя градинар.

— Тъпанар такъв! — изрева Моралес.

Мъжът застина на място от смайване. Той беше работил седмици върху грийна[1] на игрището, беше минал всеки квадратен сантиметър с косачката, а след това на колене беше изрязал останалите тук-там бурени и по-дълги стръкове трева с ножица.

— Това какво е? — продължи да реве Моралес, докато крачеше към провинилата се туфа, и стовари стика с все сили в центъра й.

Градинарят продължи уплашено да мълчи.

— Ето, идиот с идиот! Тука, тука, тука! — повтаряше той, докато ритмично нанасяше удари по игрището.

След това запрати стика по градинаря и закрачи към къщата. Докато вървеше, си мислеше, че е заобиколен от тъпанари. Как е възможно да въртиш бизнес, след като за всяка дребна подробност трябва да се грижиш лично?

— Къде е Ромуалдес? — попита той един телохранител на минаване през верандата към дневната.

— Пътува насам, дон Карлос — отговори набитият индианец от племето аравак, — заедно с господин де ла Круз.

Моралес нареди да му донесат уиски, без да се обръща специално към някого, и седна. Беше минал почти цял месец, откакто за пръв път огласи плановете си пред Шпеер. Сега вече беше готов за следващия рунд и искаше бързи резултати. След като бизнесът с коката се премести в Кали, Моралес следеше тамошното развитие с ревностно внимание. Някога величественият южен град беше започнал да запада и да потъва в хаос. Една-две фамилии като тази на Ортега се наложиха като водачи, но улиците на града се управляваха от бандити. Те нахално пръскаха пари и местните търговци отговаряха на това внезапно благоденствие с равна по големина алчност. В магазините на Кали човек можеше да си купи най-ексцентричните дрехи и бижута, а в ресторантите сметките надвишаваха с много тези в Богота. Много от старите жители на Кали бяха заминали. Хората, притежаващи от поколения земеделските земи, разпродаваха именията си, защото се страхуваха да откажат на търговците на наркотици писти за техните самолети. Въоръжени бандити скитаха по улиците и труповете в канавките бяха нещо обичайно. Моралес виждаше как Кали поема по пътя на Меделин. Някой ден щеше да дойде армията и тогава касапницата беше неизбежна.

Невежи тъпаци, дошли отникъде и неспособни да се справят с опиянението от внезапно придобитото богатство. Моралес беше различен. Неговите родители бяха скромни учители, но Карлос Алберто още от малък се стремеше към нещо по-голямо. В. гимназията получаваше най-високите оценки и от Меделин замина за столицата, където се записа в правния факултет на Националния университет. Но скоро действителността го застигна и той отпадна след ужасна година в мизерните студентски квартири заедно с останалите бедни момчета от провинцията. През тази година на безкрайна слугинска работа, за да плаща образованието си, той гледаше как децата на богатите потеглят след лекции с колите, купени от техните родители, към богаташките квартали. Една година, през която наблюдаваше как неговите преподаватели се опитват да спечелят благоволението на по-богатите студенти, защото преподавателите бяха и адвокати, които се надяваха, че техните контакти в аудиториите ще доведат богати клиенти в скромните им кантори. На Моралес му трябваше само една година, за да разбере напълно недвусмислено, че млад адвокат без връзки можеше да се надява единствено на посредствен живот.

Тогава се прибра в Меделин, където откри един цял нов свят, който предлагаше големи възможности. Неколцина предприемчиви фермери изкарваха пари от бурени. Новото колумбийско злато се садеше срещу няколко песо в долината Абура и раждаше най-богатата реколта на света. Полицията си затваряше очите. Това беше нещо безобидно, една временна мода в Америка и Европа, която носеше на страната им толкова нужните пари в брой.

Деветнадесетгодишният Моралес започна работа при един такъв фермер с пет пъти по-висока заплата от тези на двамата му родители заедно.

След време беше открито едно още по-доходоносно растение, което се развиваше добре и по високите райони на Боливия и Перу. Листата на коката бяха сочни, големи и евтини. Индианците, миньорите и селяните дъвчеха листата, за да оцелеят на големите надморски височини, но колумбийците се научиха как да извличат активния алкалоид и да го превръщат в хидрохлоридна сол. Те все разполагаха с разпространителска мрежа и скоро по пътя на марихуаната щеше да поеме един нов бял прах, подобен на пудра. Това беше сбъдната мечта, едно истинско Елдорадо, и рождената дата на картелите. Мечтата продължи с години, а Моралес забогатя.

Единственото, което искаше сега, беше най-много една година. Никога нямаше да разрешат на Меделин да се върне към миналото. Затова той прекарваше колкото може повече стока, пестеше парите си и бързаше да се превърне в стълб на обществото в града. Тогава щеше да стане недосегаем.

Но днес имаше друг проблем. Някъде в неговите структури се криеше предател, някакъв глупак, който получаваше пари от Кали. В дузината местещи се из горите разпръснати производствени звена работеха около двеста човека, които бяха на заплата при Моралес. Те бяха онова, което той успя да спаси от наследството на Ескобар. Те движеха рафинериите, събираха товарите и изсичаха гората за опасните самолетни писти. Моралес използваше само леки самолети, които купуваше за по двеста хиляди долара. След като се сваляха ненужните финтифлюшки и се монтираха резервоари за дълги преходи, те прелитаха по хиляда и шестстотин километра покрай Хаити чак до островите, превозвайки по половин тон, а някой път и повече. Там той продаваше своя продукт, който по други канали заминаваше за Америка. За последната част от пътуването цената се удвояваше, но по този начин самолетите на Моралес винаги се връщаха, готови да поемат още един товар, а след него и следващия. Милионите направо се изсипваха в джобовете му.

Тази седмица беше изгубил самолет. След като излетя, избухна над джунглата, разкъсан на парченца от почти петстотин литра керосин. Несъмнено ръката на Кали. Тъпите копелета искаха всичко. Но на тази самолетна писта не е имало чужди хора. Значи някой от неговите трябва да е поставил бомбата. Наркобаронът знаеше, че няма друг избор, освен незабавно да отиде в джунглата и лично да се погрижи за този проблем. Не можеше да допусне да го пренебрегват.

Кметът и адвокатът пристигнаха точно в момента, когато Моралес отпи от скоча с лед. Ромуалдес носеше нов костюм и имитация на панамена шапка. С вид на преуспял човек той мъкнеше голям наръч навити чертежи, а де ла Круз — куфарче с документи. Тримата се здрависаха и се преместиха в трапезарията.

Ромуалдес беше щастлив да докладва, че покупката на терените е завършена. Един от тях обаче създал проблеми. Вдовицата на Ангелини не искала да продава, но Ромуалдес беше поговорил търпеливо с нея, както се похвали, и я спечелил. Разгъна чертежите на масата, а адвокатът извади документите.

— Дон Карлос, смятам, че уговорените цени са добри — каза де ла Круз, като следеше бележките си. — Трите хектара — на Дуранте край шосето за Богота срещу 10 000 долара, а съседните два хектара за осем хиляди. Земите на Ангелини, десет хектара, за двадесет и пет хиляди. Тези три парцела ще са за жилищния квартал.

Моралес кимна и махна на адвоката да продължава.

— Същото важи и за градските парцели — Той погледна към кмета, за да получи подкрепа. — Мигел и аз постигнахме съгласие за ниска оценка, но не чак толкова, че да предизвика неприятности в столицата. Както поиска — продължи той, като се обърна отново към Моралес, — парцелът от пет хиляди квадратни метра на телефонната компания ще подслони болницата. За него постигнахме цена осемдесет хиляди. Парцелите на Кругер са два от по две и половина хиляди всеки. Искаха по четиридесет и пет хиляда, но успяхме да се спазарим, защото момчетата на Кругер имат нужда от пари. Така за първия се разбрахме за тридесет и пет хиляди, а вторият ще струва четиридесет хиляди.

— Чудесно — обади се Моралес. — Каква е общата сума?

— Сто деветдесет и осем хиляди долара заедно с таксите.

— Добре. А сега дайте да видя проектите.

Кметът разтвори бодро ръце над разгънатите чертежи. Неговият зет бил архитект. Той се чувствал горд, че може да работи за фондация „Моралес“, и хонорарите му ще бъдат разумни. Лично Ромуалдес ще се погрижи за това.

Моралес хвърли поглед на проектите и веднага ги оцени.

Триетажната сграда на болницата беше проста, но внушителна, с обща разгъната площ петнадесет хиляди квадратни метра. На покрива имаше надпис с тъмносини букви: „Многопрофилна болница Фондация Моралес“.

Той кимна одобрително и насочи поглед към скиците на училищата. Тук закоравелият наркобарон наистина се разчувства. Двете сгради бяха почти еднакви, всяка от тях на два етажа. Наричаха се Училище за момчета „Паскуал Моралес“ и Училище за момичета „Луиза Моралес“ — на имената на починалите родители на именития син. Понякога Ромуалдес проявяваше политическа прозорливост. Черквата бе предпочела училищата да са разделени по пол — така със сигурност ще осигурят монаси и монахини, за преподаватели.

Жилищата бяха проектирани просто, за да бъдат евтини, но със сигурност изпълняваха условието, което Моралес беше поставил: да са солидни и спретнати. Едноетажните бунгала имаха покриви от червени керемиди. Всяко жилище имаше деветдесет квадратни метра площ и малка градинка отпред, а между постройките се източваха павирани улици.

— Ще построим четиристотин жилищни сгради на земите на Ангелини — гордо обяви Ромуалдес, — плюс още сто и двадесет и съответно осемдесет на другите два парцела. Помислихме си, че можете да поискате сам да кръстите жилищния квартал.

— Аристидес, имаш ли вече оферти? — попита Моралес адвоката.

— Да, дон Карлос — каза той и извади още документи. — Обединение от местни фирми. Тези строежи са твърде големи за някоя от меделинските фирми поотделно, но аз ги събрах в кантората и постигнахме съгласие. Всички са горди с онова, което правиш, и за тях ще бъде чест да участват в проекта.

— Колко души знаят за ставащото? — попита Моралес.

— Дон Карлос, накарахме всички да се закълнат, че ще пазят тайна — намеси се Ромуалдес, — но разбира се, не можехме да минем без скици и план-сметки…

— Общо колко ще струва? — прекъсна го той.

— Осемдесет хиляди квадратни метра строителни работи, дон Карлос! Ще струват общо тридесет и пет милиона и петстотин хиляди долара до последния пирон!

Моралес се зарадва. По тези сметки метърът строителни работи щеше да му излезе по четири и петдесет. Собствената му къща му струваше десет пъти повече. Моралес стана и отиде до бюфета, върху който лежеше папка с документи, взе я и се върна на масата. Извади книжата и ги подаде на де ла Круз.

— „Малага строителство“ — обясни той. — Това са регистрацията и разрешителните, издадени от местните власти в Андалусия, Испания. — Той замълча, за да даде възможност на адвоката да се запознае с документите, и след минута продължи: — Тя ще бъде главният изпълнител. Всички местни фирми ще бъдат подизпълнители на „Малага“.

— Не виждам някакви проблеми, дон Карлос. Фирмата — каза адвокатът и погледна към кмета — вероятно ще се нуждае от разрешителни за работа в Меделин…

Ромуалдес вдигна ръка внушително и се усмихна самодоволно. Нямаше нужда да се споменава нарочно, че нужните разрешителни ще бъдат издадени още същия ден.

— Аристидес, ти ще съставиш договорите между „Малага“ и строителните фирми — продължи Моралес. — Обичайните условия. Плащане на части и така нататък. Оставям подробностите на теб. А сега за фондация „Моралес“. Подготви ли документите?

— Всичко е тук — отговори адвокатът и отвори чантата си.

Моралес прегледа документацията и кимна одобрително.

— След като и тримата членове на управителния съвет са тук — обяви той, — ще подпишем документите още днес.

Де ла Круз попита внимателно как ще бъде финансиран проектът. Моралес го погледна с тази небрежна гордост, която притежават само много богатите хора.

— Утре ще идеш в банка „Антиокиа“ и ще откриеш две сметки. Една за „Малага“ и една за фондацията. В банката ще те чака генерално пълномощно — посочи към документа, който беше изготвил Шпеер. — Следващата седмица „Малага“ ще изпрати петдесет милиона долара по своята сметка. Тя ще предостави парите за целия проект.

Той погледна към кмета, за да види как ще преглътне тази чудовищна цифра, която толкова леко се беше отронила от устата му. — След известно време „Малага“ ще поиска да си получи парите и аз ще направя дарение на фондацията. Искрено се надявам — той погледна пронизващо кмета, — че деловата общност на Меделин няма да чака да я молят, за да даде своя принос.

— Дон Карлос, уверявам те, че нашите съграждани ще те подкрепят — импулсивно възкликна Ромуалдес. — Лично ще се погрижа за това.

— Хубаво. След като свършиш работата в банката, обади ми се да ми кажеш номерата на сметките, за да мога да ги изпратя на адвокатите на „Малага“.

Моралес плесна с ръце и поръча по едно питие, след това извади златна писалка и лично я подаваше на всеки, преди да добави и своя подпис под устава на фондация „Моралес“. От този миг най-забележителната институция на Меделин вече действаше.

След това стана и помоли гостите да го последват в неговия кабинет. Там отвори един стенен шкаф и ги остави да позяпат съдържанието му. Двата рафта бяха натъпкани с американски долари, а дъното му беше покрито с по-големи и износени колумбийски банкноти. Гостите не пропуснаха да забележат, че шкафът дори не бе заключен, толкова голяма беше самоувереността на Моралес сред собствените му стени. Той взе няколко стегнати пачки и ги постави на писалището.

— Тук са двеста и петдесет хиляди — каза той на де ла Круз. — Внеси ги в банката като първото ми дарение за фондацията. След това ги използвай, за да платиш земите.

Адвокатът започна да прибира царите в чантата си, но осъзна, че няма да се поберат. Тогава извади документите, които можеше да носи под мишница, и продължи да тъпче пачките вътре. Моралес извади един по-малък плик от шкафа и го подаде на Ромуалдес, който го огледа жадно, но устоя на подтика да го отвори, преди да го пъхне в джоба си.

— Аристидес, ти сигурно ще ми представиш сметка, за своята отлично свършена работа — той натърти на „своята“, за, да разграничи адвокатските хонорари от подкупите на кмета, но после добави нещо окуражително и за Ромуалдес. — Винаги съм вярвал, че човек трябва да плаща добре на своите поддръжници. По такъв начин — той се засмя на абсурдната идея, — те никога няма да си помислят да се заловят с бизнес за собствена сметка.

След това изпрати двамата мъже до колата им и изчака, докато тя изчезна от погледа му сред дърветата. После отиде да потърси стика си за голф. Над хълмовете на Меделин се спускаше прекрасна вечер.

Недалеч от имението на Моралес Андрес Алберди размишляваше върху една морална дилема. Хулио Роблес искаше да се срещнат отново, но онова, което Алберди щеше да му каже, нямаше да го зарадва. Миналия уикенд Алисия не се прибра у дома, защото беше заминала за Богота с кмета. Върна се сияеща в Меделин, снабдена с купища дрехи, чийто етикети човек можеше да види само в чуждестранните списания. Беше спала в хотел на име „Хилтън“, висок двадесет и три етажа, както се кълнеше. През нощта човек можел да види от покрива му как целият град проблясва, сякаш някой е свалил звездите и ги и пръснал между планините. Стаята им била пълна с карамфили и пили вина, внесени чак от Чили. Разказа още, че Ромуалдес обещал, че съвсем скоро ще я заведе на почивка в Дисниленд във Флорида.

— Значи любовникът ти е забогатял, а? — попита на вечеря нейната обикновена, благочестива и по-възрастна сестра, отказвайки да се впечатли, защото в нейните очи въпреки всички парцали Алисия поддържаше една греховна връзка.

— Той ще построи шестстотин къщи — отвърна предизвикателно Алисия — за бедните хора в Колумбия! И — добави тя с необичайна жар, — две са за нас! Една за теб и Андрес и една за мен.

Те се смаяха.

— Какви ги говориш? — попита невярващо Ана Алберди.

— Той ми обеща. Даде ми честната си дума. Показа ми картите и ми позволи да си избера. Две къщи една до друга по пътя за Богота точно пред града. Разбра ли!

— Ха! — провикна се по-голямата сестра. — И как смяташ да платим твоите хубави къщи, глупаво момиче?

— Ще платим само толкова, колкото можем. Мигел всичко ми обясни — На това място малко се поколеба, защото не се сети какво точно й беше казал. — Всеки според възможностите си. Ако нямаш работа, нищо няма да платиш. Ако си по-заможен, ще платиш повече. Но къщата ще си остане твоя.

— Да бе! Сега разправя така, но после ще се появят агентите на собствениците с пушки, за да събират наема.

— Не и този собственик — каза тя упорито. — Мигел знае. Ти нищо не разбираш.

— Кой е собственикът? — попита Андрес, който беше мълчал досега.

— Нарича се фондация „Моралес“ и Моралес е член на управителния съвет. Това означава, че ще стане онова, което той казва. Разбра ли!

— Света дево Марио — завайка се от ужас жената на Андрес, — ти, момиче, не знаеш какви ги говориш. Моралес е лош човек.

— Не е — отговори Алисия уверено. — Ти не знаеш дори половината. Никой не знае, освен Мигел. Той ще построи и болница, където ще лекуват безплатно, и две училища! Две училища, които също ще са безплатни, за нашите деца!

— Чии деца? — попита Ана, която беше бездетна, и гласът й издаде колко я мъчи това.

— Моите деца — отговори Алисия и внезапно омекна. — Когато всичко свърши, той ще се ожени за мен.

Ана Алберди избухна в сълзи и избяга в стаята си, Андрес беше оставен на мира да обмисли своята морална дилема.

Шестстотин къщи можеха да означават само едно нещо — нямаше да остане нито едно дърво. Хулио Роблес сигурно ще да иска да научи това. ЕЛ БИД беше силна. Ако поискат, можеха да спрат всичко. А Андрес повярва в историята на Алисия. Той огледа старата си къща и се вторачи в покрива, който през лятото държеше горещо, а през дъждовния сезон не успяваше да опази топлината. Ана много искаше нова къща с градина. Той също беше чувал разни слухове за Моралес. Продавал бил кокаин на янките. Е и какво? Сънародниците на Андрес не употребяваха кокаин. Това си беше проблем на тъпите гринговци.

Знаеше го, защото веднъж в мъжкия клуб Пратс, бръснарят, който беше работил в Сакраменто, му го беше казал с приглушен глас. В Америка всички имат много пари и работят само пет дни в седмицата. Всяко домакинство има по няколко коли и цветен телевизор във всяка стая. Не ходят на църква и могат да си купят каквото поискат, когато им се прииска, и да платят за него по-късно. Проблемът им е, обясни съзаклятнически Пратс, като проблясваше със златния си зъб, че се отегчават. Затова си измислят начини да убиват времето. Купуват си секс по телефона и плащат петдесет долара за съвсем мъничко кокаин. Той показа на своята недоверчива публика колко малко, като взе солница от бара й изсипа точното количество на плота.

Затова Пратс не останал там. Той беше спестявал в Америка и веднага щом събра достатъчно, за да си купи собствена бръснарница, се върна в Меделин. Калифорния, беше заявил авторитетно той, не е място за отглеждане на деца.

Алберди отиде до кухнята и се върна в предната стая с бутилка агуардиенте, ракия от захарна тръстика. Седна на масата и си наля щедро. Трябваше да признае, че харесва Роблес. Вярно, че беше твърде директен и понякога, когато Андрес се опитваше да го забаламоса, ставаше раздразнителен. Но пък винаги плащаше и никога не увърташе. Когато се срещнаха за първи път, беше разказал на Андрес за дърветата. Нещо, на което викат екосистема. Отсичаш дърветата и земята умира. Така беше обяснил господин Хулио. И докато умира, прави дупка в атмосферата горе на небето. Не можеш да я видиш, но е там. Учените знаят тази работа. Нас, обясни господин Хулио, отдавна няма да ни има, когато хората ще усетят последствията. Нашите деца няма да могат да отгледат и едно растение.

Андрес му повярва, защото беше забелязал, че днес има много по-малко цветя, отколкото по време на неговото детство.

Затова беше важно човек да се грижи за дърветата.

Той си наля още една чаша агуардиенте и тя го подсети за питието, което бяха изпили с Пратс, когато Алберди се беше опитал да покаже познанията си за екосистемата. Пратс изглеждаше впечатлен.

— Няма съмнение — съгласи се той, което накара Алберди да се почувства горд, — но може да се каже и по друг начин. Гринговците изсякоха собствените си гори и спечелиха състояния от това. Разбра ли?

Алберди не можеше да не се съгласи. В края на краищата Пратс беше живял на Север.

— А сега ни казват, че ние в Южна Америка не можем да сечем собствените си дървета, защото щели да станат дупки в небето. Така ли е?

Алберди се съгласи и с това.

— Аз бих казал те да започнат да садят нови гори, докато ние продадем нашите. — Пратс замълча, за да може Алберди да вникне в казаното, защото тропическа гора не израства за една нощ. — Или пък да купят нашите гори и да ги оставят такива, каквито са. Все пак парите са у тях.

Алберди със сигурност не можеше да възрази и на това. С третата и последна чаша от евтината ракия той взе решение. Чу жена си още да хлипа в спалнята, докато откачаше шапката си от закачалката. Тихичко излезе от къщата и тръна надолу по уличката към автобусната спирка.

Щеше да иде в града и да предупреди кмета.

Информацията, която Алберди реши да скрие, нямаше да заинтересува Хулио Роблес. Той вече знаеше. В град с размерите на Меделин беше невъзможно да запазиш в тайна проект от такъв мащаб. Роблес искаше от Алберди да му съобщи нещо друго и беше готов, ако е нужно, да рискува своето прикритие, като предложи на информатора сериозно възнаграждение за Алисия, за да разбере подробности за финансирането на проекта. Това щеше да осигури на Ред Харпър сигурна информация и може би разрешение да нанесе удар.

Затова Роблес прекара целия ден в кабинета си, пълнейки машината за рязане на документи и уреждайки несвършени неща. Трябваше да е готов да побегне всеки момент, ако бъде разкрит. Смяташе да предложи на Алберди до пет хиляди долара за имената на намесените фирми и банки. Ромуалдес сигурно съхраняваше документите в своя кабинет. Единственото, което Алберди трябваше да направи, беше да обясни на Алисия как да ги потърси. Хулио вече беше установил, че тя може да чете.

В осем Роблес потегли по пътя към Картахена и спря на уговореното място. Изчака десет минути и си тръгна. За първи път информаторът му беше пропуснал среща. Разбира се, може да има логична причина за неговото отсъствие, но Хулио беше обучен винаги да мисли най-лошото. По този начин човек живее по-дълго. Може би Андрес се беше разболял или имаше някакви семейни неприятности. А може и да са го разкрили. Ако това е причината, новината беше лоша. Щом прикритието му е разкрито, щеше да се наложи да бяга презглава от Колумбия. Така че най-доброто, което можеше да направи, бе да се опита да разбере какво става колкото може по-бързо. Той обърна и подкара колата към дома на Алберди.

В този момент Андрес Алберди слушаше Ромуалдес. Беше го потърсил в кметството, но му казаха, че кметът вече си е отишъл. Между градския център и по-добрите квартали не вървяха, автобуси, за това той провери колко пари им в джобовете и взе такси. Докато стоеше пред голямата вила, сгушена на сигурно място зад двуметровата желязна ограда, изведнъж го хвана страх и едва не побягна. Но в този момент си припомни разказа на Алисия за обещаното от кмета. Когато натисна звънеца, над вратата светна лампа и отвътре залаяха кучета. Няколко минути по-късно възрастен слуга с груби черти на лицето започна да го разпитва през затворената врата. След като прецени, че Алберди не е от типа хора, които кметът приема у дома, той му предложи да помоли за час в приемното време на общината, като подчерта „помоли“.

— Моля ви — твърдо каза Алберди, който все още черпеше смелост от агуардиентето, — кажете на кмета, че е важно и че се казвам Андрес Алберди.

Прислужникът вдигна рамене и затвори прозорчето на вратата.

Алберди чу как гласът му отслабва, докато вика на кучетата да млъкнат, отдалечавайки се към къщата. Андрес се надяваше, че Алисия е споменала името му, защото нейната фамилия не беше Алберди. Но ако Ромуалдес наистина й беше обещал тези две къщи, той сигурно беше чувал за Андрес. Малко по-късно кучетата отново се разлаяха и Андрес чу как ключът се завърта в патрона.

Заведоха го в къщата и след това в кабинета на кмета. Тлъстият мъж седеше зад писалището си. Спортната му риза беше нарочно небрежно разкопчана, за да се забелязват трите дебели златни ланеца, които висяха на врата му. Той махна на прислужника да затвори вратата и след това с мрачен тон се обърна към посетителя:

— Да не се е случило нещо с Алисия?

— Не, дон Мигел, тя е добре.

— Тогава за какво си дошъл?

— Трябва да ви разкажа за един проблем…

— Андрес, аз не работя у дома — раздразнено отговори кметът. — Ела в кметството — той нарочно погледна часовника си — в подходящо време.

— Да, дон Мигел — настоя Алберди, — но все пак трябва да ви кажа. Мисля, че ще искате веднага да научите за това.

— Добре — съгласи се снизходително кметът, като издиша дълбоко, за да подчертае, че нищо, което Алберди знае, не може да бъде интересно за най-важния човек в града, — но бъди кратък.

Алберди му разказа какво знае, но инстинктът му за самосъхранение му подсказа да направи малки промени, за да не пострада. Хулио Роблес от ЕЛ БИД задавал въпроси за проекта на кмета. За училищата и къщите. Алберди знаел, че Роблес ще се противопостави на строителството. Той ще поиска американците да спрат сечта на дърветата.

Кметът се удиви.

— Защо по дяволите, ще иска информация от теб?

— Той иска да накарам Алисия да ви шпионира.

— Наистина ли? — разгневи се кметът. — А ти смяташ, че тя ще го направи, така ли?

— О, не — отговори той бързо. — Никога. Тя ви е абсолютно вярна.

Ромуалдес знаеше това, но му беше приятно да го чуе. Той замълча за малко — човекът с власт, който се готви да вземе решение.

— Добре направи, че ми каза.

Добави още, че този разговор трябва да си остане между тях двамата. Не трябва да разказва на никого. Дори на жена си и Алисия.

Андрес кимна.

— А какво да правя, ако господин Роблес отново ме потърси?

— Кажи му, че нищо не знаеш. След това ми докладвай. Разбра ли?

— Да, дон Мигел.

— Чудесно — кметът стана и бръкна в джоба си. — Пеша ли дойде?

— Не, дон Мигел, взех такси.

— Моят шофьор ще те откара у вас — обяви Ромуалдес великодушно и му подаде петдесет хиляди песос. — Аз винаги плащам добре на поддръжниците си. Схващаш ли? Така те никога няма да се изкушат да работят против мен.

Алберди се усмихна благодарно, а домакинът лично го изпрати до вратата, след което се върна в кабинета си. Жена му го повика за вечеря, но той отговори, че първо трябва да проведе един много важен телефонен разговор.

Когато Ромуалдес се обади, Моралес вече беше седнал да вечеря със семейството си в отлично настроение, защото плановете му напредваха добре. За радост на жена си и децата той обяви, че ще идат заедно на почивка. Къде искат да заминат? Могат да си изберат всяко място на света, с изключение на Америка. Докато спорът се въртеше около Париж и Сингапур, влезе икономът и прошепна в ухото на главата на семейството, че на телефона е кметът Ромуалдес.

— Кажи му да се обади утре — отговори Моралес, без да се поколебае. После се обърна към децата и ги подразни: — А сега, скъпи мои, кой иска да отгатне какво ще ви купи татко, когато отидем в Сингапур?

Алберди помоли шофьора да спре на главната улица. Предпочиташе да извърви пеша последната част от пътя, защото не искаше да го видят да пристига в кадилака на кмета. Толкова бързаше, че не забеляза Хулио Роблес, седнал в колата си, паркирана, без да бие на очи, на същата улица.

По-рано, когато Роблес отиде да търси Алберди, отвори Алисия. Зет й го няма, обясни жената. Не знаела къде е отишъл. По-красива е от описанието на Андрес, помисли си Роблес. Той й каза, че няма нищо важно и ще мине пак, и се върна да изчака в колата си. Когато видя Алберди с шофьора на кмета, разбра, че е предаден.

Върна се вкъщи, събра малкото ценни вещи, които притежаваше, в един сак, огледа за последен път жилището, излезе и заключи вратата. Всичко тук ще остане така до пристигането на следващия специалист по горите. Всички сгради на ЕЛ БИД се радваха на статута на дипломатически жилища.

Отскочи в службата и написа две кратки бележки. В първата обясняваше на шефа си от ЕЛ БИД, че се налага спешно да се върне вкъщи по семейни причини. Втората беше факс до главната квартира, с който потвърждаваше тъжната новина за своята сестра и обясняваше, че тръгва още същата вечер. Провери два пъти дали не е пропуснал нещо, пусна факса до Вашингтон и отиде да се срещне с Ромуалдес. Кметът още вечеряше със семейството си, когато чу звънеца на вратата и лая на кучетата. Не очакваше никого, но въпреки това стана от масата и отиде да провери. За голяма изненада видя слугата да води Хулио Роблес.

— Господин кмете — започна Роблес и протегна ръка, за да се здрависат, — много съжалявам, че ви безпокоя по това време, но възникна нещо важно, което се налага да споделя с вас. Можем ли да поговорим насаме? — попита той, преди онемелият от смайване Ромуалдес да успее да продума.

В кабинета на кмета Хулио пое командването в тази импровизирана среща.

— Седнете, господин кмете, няма да отнеме много време.

— С кого си мислите, че разговаряте? — Ромуалдес беше започнал да се съвзема.

— Просто ме изслушайте. — Хулио уверено заяви, че знае всичко за фондация „Моралес“, за наркопарите в нея и за Ромуалдес като член на Управителния съвет, който ще движи тези кървави пари. Това са фактите, каза Роблес. Неговите хора във Вашингтон ще се оправят с тях, когато са готови. Последствия за Ромуалдес ще има, независимо какъв ще бъде завършекът на този разговор, защото кметът вече трябва да е разбрал, че той, Хулио Роблес, не е само специалист по горите в ЕЛ БИД.

— Тогава защо си правите труда да говорите с мен? — попита Ромуалдес, усещайки, че могат да му предложат някаква сделка.

— Защото, когато изляза от тази къща, потеглям право за летището и повече няма да ме видите. — Той остави време на кмета да осъзнае думите му. — Обаче, преди да си тръгна, мога да проведа един телефонен разговор. С Карлос Алберто Моралес, вашия най-виден гражданин.

Ромуалдес преглътна сухо.

— И когато му се обадя — продължи Роблес барабанния си огън, — ще му кажа, че знаем за великите му планове благодарение на голямата уста на неговия доверен кмет…

— Няма да повярва! — отвърна Ромуалдес.

— А когато му светна, че сте завели любовницата си в Богота и сте й издрънкали всичко? Ще ви цитирам да казвате колко е хубаво, че от цялата тази гадост с наркотиците най-накрая ще излезе нещо добро за хората.

— Курвенски сине, никога не съм казвал това — възрази Ромуалдес, който беше започнал обилно да се поти, и инстинктивно сложи ръка на сърцето си. Ще убия тази кучка, помисли си той.

— Зная това, кмете — тихо каза Роблес и се усмихна, — но дали Моралес го знае?

— Какво искаш от мен?

— Искам да знам откъде са дошли парите. Колко са, кога и кой ги е изпратил. Според онова, което чувам, вашата фондация ще има нужда от сто милиона.

Ромуалдес измърмори, че парите още не са пристигнали и става дума само за петдесет милиона. Роблес се вторачи в него и не продума, докато кметът не му обясни. Очаквали ги всеки момент. Два превода: за двадесет и пет милиона от Банко насионал в Монтевидео и същата сума от „Банесто“ в Севиля.

— Благодаря, господин кмете — учтиво се сбогува Роблес. — Сам ще намеря пътя. А, и още нещо — каза той натъртено. — Алисия не ни каза и думичка. Изглежда, ви е напълно вярна, макар че не го заслужавате. Следихме ви и подслушвахме телефоните ви — излъга той. — Трябва да знаете, че във Вашингтон внимателно следят ставащото в Меделин. Ако по някаква причина се случи нещо неочаквано на някой от семейство Алберди, може би все пак ще проведа онзи разговор по телефона. Не го забравяйте.

Роблес затвори вратата на кабинета и се озова срещу внушителната госпожа Ромуалдес, която идваше да попита дали съпругът и ще се върне на масата за вечеря. Хулио я поздрави любезно, бяха се срещали по приемите, извини се и последва прислужника, който го преведе покрай кучетата.

Шофира цялата нощ. Първо пое на запад към Пуерто Берио, преди да завие на север и да хване пътя, който следваше течението на река Магдалена до Ел Банко. След това измина още осем километра по магистралата „Банакила“. Пристигна в платиновия рудник „Сезар“ точно когато слънцето започна да се извисява над върховете на Сиера Невада.

От охраната забелязаха служебните номера, провериха картата му от ЕЛ БИД и го насочиха към млад мъж, ръководител на нощната смяна. Роблес му обясни, че скоро ще кацне самолет на ЕЛ БИД, който ще го вземе. Мъжът му отговори, че не е чувал за подобно нещо. Роблес му показа своя дипломатически паспорт и се пошегува, че бюрократите рядко се презорват. След това посочи колата и обясни, че другата седмица колега от банката ще мине да я прибере. Нали господинът няма нищо против да вземе ключовете и иска ли да му донесе нещо от Венецуела? Началникът каза, че няма нищо против да се погрижи за колата и ще се зарадва на бутилка уиски с черен етикет. Те седнаха да изпият по чаша кафе, докато чуха звука на едномоторния „Центурион“, който се готвеше да кацне на пистата на мината.

Роблес благодари на началника на нощната смяна за гостоприемството и се настани до пилота. Чесната зави и се понесе по късата писта, докато Роблес си слагаше колана, след което се насочи по вятъра. Секунди по-късно вече се издигаха в източна посока, за да пресекат границата с Венецуела. След час щяха да се приземят в Маракайбо, където Хулио Карденас щеше да се прехвърли на самолет за Маями.

Доволен от себе си, той най-сетне се отпусна и заспа.

Бележки

[1] Грийн — района около дупките на игрището за голф с ниско окосена трева. — Б.пр.