Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ctayton Account, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Бил Видал

Заглавие: Наследникът

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 26.01.2009

Редактор: Шели Барух

ISBN: 978-954-585-991-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4543

История

  1. — Добавяне

5

В ранния следобед Валтер Лафорж се качи на централната цюрихска гара на влака до Женева. От гарата взе такси за краткото пътуване до хотел „Д’Англетер“. Прекоси елегантното фоайе с решителните крачки на човек, който се чувства съвсем удобно в подобна обстановка, и пое право към луксозния дневен бар.

Мястото беше идеално за делови срещи: дискретно осветено, с отдалечени една от друга маси, удобни за конфиденциални разговори, и скрито от любопитните очи в лоби бара. Лафорж се спря на входа, за да могат очите му да свикнат със сумрачната светлина, и забеляза стегнатата фигура на Мартели в едно уединено ъглово сепаре.

— Валтер! — служителят на Креди суис стана и протегна ръка. — Радвам се да те видя.

— И аз се радвам, Гуидо — отговори искрено Лафорж.

В техния свят колегите, с които можеха да си позволят лукса да имат лична връзка, не бяха много. Когато днес по-рано му звънна по телефона, Лафорж не разкри никакви подробности, а само намекна, че може би нещо неприятно се носи във въздух. Беше съобщил на Мартели името на клиента на Креди суис и го помоли да се видят още тази вечер. Дори в Швейцария шефовете на охраната не бяха на нормиран работен ден.

Лафорж забеляза минералната вода на Мартели върху ниската маса и поръча и за себе си. Никой от двамата не носеше документи, обменената информация щеше да е само устна. След кратка размяна на любезности те преминаха към деловата част.

— Става дума — започна Мартели — за добре известна адвокатска кантора. Седалището им е в Ню Йорк. Отдавна са в играта. Пълните подробности за тях са публикувани в щатския адвокатски справочник, данните са напълно достоверни.

Лафорж кимна с разбиране и му разказа нещо в замяна. В ЮКБ са получили писмо, с което се нарежда прехвърлянето на голяма сума в Креди суис. Лафорж смята, че писмото е фалшификат. Големите трансфери обичайни ли са за този клиент? Мартели вдигна неопределено рамене. Десет, двадесет милиона долара не са нещо необичайно. Но това винаги са били пари на клиенти и не са оставали дълго. От време на време известен процент е бил задържан, а останалата част — превеждана другаде. Не е нещо необичайно за правна кантора.

— Благодаря, Гуидо — каза искрено Лафорж. — Трябва да знаеш, че за момента няма да изпълним полученото нареждане.

Сега беше ред на Мартели да кимне. Лафорж продължи с обясненията.

— Възможно е вашият клиент да поиска да научи дали въпросните средства са пристигнали.

— Искаш да ти съобщя, когато това се случи. Нали така?

— Ще ти бъда много благодарен.

— Ще включите ли полицията?

— Не на този етап.

— Ако решите да го направите, нали ще ми звъннеш преди това?

— Имаш думата ми.

— Чудесно. Ще те държа в течение. Нещо друго, което трябва да знам?

— Това е само подозрение. Нали разбираш? Адвокатската кантора може да върши нещо… ъъъ… нередно.

— Благодаря, Валтер.

— Не, аз ти благодаря.

Те си размениха още няколко любезности, поговориха за семействата си и се разделиха. Валтер Лафорж отиде право на гарата. Д-р Улм беше пределно ясен в обявяването на позицията на тяхната банка. По негово мнение писмото беше фалшификат. Може би е дело на адвокатите. Може да са сметнали, че младият Клейтън не знае за парите в Цюрих. В края на краищата той май наистина не знаеше всички подробности, когато разговаря за пръв път с Акерман и. Аликона. Но неговите документи бяха наред. Правата му върху сметката бяха безспорни. Така че, ако сме прави в нашето тълкуване на фактите, заяви Улм, повече няма да чуем нищо от мъртвеца. Но ако американските адвокати по някаква причина смятат, че имат права върху парите, те без съмнение щяха отново да се свържат с ЮКБ. Технически в полученото писмо става дума за сметка, която повече не съществува, и затова според швейцарските закони банката дори не беше задължена да потвърди получаването му. Парите бяха на Томас Клейтън, а той искаше те да си останат в „Юнайтед кредит банк“, с което банката се беше съгласила. Когато влакът за Цюрих потегли по разписание, Лафорж инстинктивно погледна часовника си, но направи гримаса, щом видя, че показва седем и две минути. Налагаше се да го занесе на часовникар.

Когато се върна в кабинета си, Лафорж се възползва от часовата разлика и се обади в Колумбийския университет. Той помоли да го свържат с професор Майкъл Клейтън. Разговорът беше прехвърлен на безутешната му бивша секретарка. Тя го попита не е ли чул тъжната новина.

— Съжалявам, не знаех — Лафорж се престори на смаян, като добави, че е стар приятел на професор Клейтън от Сорбоната. — Кога почина?

— На четвърти ноември, господине. Беше ужасно. Всички бяхме изненадани.

— Ужасно — заприглася и той. — Трябва да изпратя съболезнованията си. Имате ли представа дали синът му още живее в Европа?

— Да, господине. В Лондон. Искате ли да ви дам адреса му?

— Не, благодаря. Имам го записан вкъщи. Много ви благодаря.

Вероятно д-р Улм щеше да излезе прав.

 

 

В събота сутринта Карълайн Клейтън стана рано и слезе да закуси с бавачката и децата. Във въздуха се усещаше вълнение, защото въодушевлението й беше заразително.

— Мамо, къщата наистина ли е хубава? — попита малкият Патрик.

— Ще видиш — отговори му тя с усмивка. — Сигурна съм, че ще ти хареса.

В осем и половина се обади майка й, за да си побъбрят. Карълайн спомена какви са плановете им за през деня, което доведе до покана за обяд, след като свършат с огледа. Оттам до Страуд бяха само четиридесет километра.

В девет и Том дойде да закуси. Косата му беше още мокра от душа, дрехите — спортни, като за ден в провинцията. Беше решил да не споменава петте милиона пред Карълайн. След като скри загубите си от нея, стигна до извода, че едното изключва другото. Разбира се, щеше да й каже за тридесетте и седем милиона долара, но не сега. Не и докато не научи истината за богатството си.

Той изпи само чаша кафе. Като повечето хора, които стават рано, не беше свикнал да закусва обилно.

Скоро цялото семейство потегли на запад. Брокерът, чийто офис беше в Лондон, им даде ключовете. Преди няколко месеца беше показал къщата на Карълайн и този път се съгласи да ги остави да я разгледат сами, доволен, че няма да се наложи в събота да пътува до Уилтшър. При това първо ходене брокерът беше задал няколко по-конкретни въпроса, учтиво проучвайки финансовите им възможности, и тогава научи за положението на Том Клейтън в Ситито.

В момента имотът беше необитаем. Брокерът действаше по разпорежданията на застрахователното дружество „Лойд“. Предишните собственици бяха заминали да започнат нов живот на Бермудските острови, след като азбестозата[1] беше погълнала цялото им имущество в Средния Запад.

Петнадесет минути след като бяха потеглили от техния дом в Кенсингтън, Карълайн излезе на магистралата. Тя поддържаше постоянна скорост от сто и двадесет километра в час, двадесет километра повече от ограничението на скоростта, но с десет по-малко от тази, при която полицията трябва да се намеси. Отне им повече от час да стигнат до разклонението за Чипенхам при един типичен за ноември ситен дъждец и умерено движение. Завиха към Чипинг содбъри, минаха през селото и поеха по междуселския път-, който водеше до Корстън парк.

Портите от тежък кован метал, сплетен между две каменни колони, бяха затворени. Веригата и катинарът подсказваха, че имението е имало и по-добри дни. Влязоха и подкараха по частен път, който се извиваше между заградени пространства, някога пасища за животни, сега изоставени и запуснати. Няколко дупки в пътната настилка бяха поредното свидетелство за започналия упадък. Когато настъпи пролетта, мястото ще подивее, помисли си Карълайн. На петдесетина метра след портата пътят се шмугваше в гора и излизаше на една обширна поляна, в средата на която се издигаше Корстън хаус.

Къщата беше голяма, господарска, построена от костуолдски камък, с два ниски етажа плюс обширни мансарди. Околните цветни лехи също изглеждаха занемарени, но още можеха да се спасят. Спряха пред главния вход и Том се зае с вратата, докато децата, отегчени от пътуването, с шумни викове побягнаха по чакъла на автомобилната алея и паркинга.

Дъбовата врата тихо изскърца и ги лъхна миризма на неподдържана къща. Първото впечатление беше сумрак, но Карълайн вдигна щорите и с помощта на зимната дневна светлина помещенията бавно започнаха да се събуждат за живот. Напълно оголена, вътрешността беше още по-внушителна от външността на зданието. Квадратното парадно преддверие водеше до пет приемни отляво и дясно, а над него господстваше величествено стълбище, което в основата си се издигаше към задната част на къщата, след това се завърташе под прав ъгъл, за да се върне обратно над главите на посетителите до коридора на втория етаж. В двете посоки имаше дълги коридори, по които се стигаше до шестте спални и двете бани. В двата края две по-семпли стълбища водеха до мансардния етаж, който някога е бил предвиден за жилища на прислугата и складови помещения.

Карълайн отвори двойните врати вдясно от фоайето и въодушевено повика Том, докато вдигаше щорите и дърпаше размъкнатите пердета.

— Погледни това — извика тя развълнувано.

Помещението беше великолепно. Дълго петнадесет и широко десет метра, то заемаше цялата дължина на сградата на север от входната врата и имаше елегантни, богато орнаментирани тавани и стени, В далечния край имаше огромна камина, облицована с карарски мрамор, а на пода до нея беше стоварена купчина сухи цепеници, подпалки и стари вестници — единствената следа, която напомняше, че до не много отдавна, господарската къща е била дом. За съжаление полилеите бяха изчезнали, защото предишните собственици бяха разпродали всичко, преди да се изнесат набързо.

Въпреки тези тъжни гледки къщата беше здрава. Преди няколко години, когато имаше рецесия и застрахователната компания „Лойд“ беше изпаднала в затруднение, човек би могъл да я купи за половин милион. Сега исканата цена беше милион и ако някой се беше погрижил да й придаде малко по-сносен вид, можеше да донесе дори повече. Но собствениците отдавна ги нямаше, а на съдия-изпълнителите не им пукаше. За тях Корстън парк не беше нещо повече от имот на длъжници, който трябваше да бъде превърнат в пари. Затова един милион си беше направо изгодно и Том беше готов да плати исканата цена.

Той чуваше стъпките на жена си, докато тя обикаляше една по една стаите, на горния етаж. Каролайн се провикна, за да обяви нуждата от повече бани, като по този начин обезсили най-американското възражение. Том се ухили, мина под стълбището и тръгна към кухнята. Там бяха голямото помещение за миене на съдове и главната кухня. В нея нямаше никакви кухненски уреди, с изключение на една голяма комбинирана желязна печка, твърде тежка за преместване. Зад отворената врата в дъното се виждаха стъпала, които се спускаха в мазетата.

Децата го зърнаха през прозореца и започнаха да тропат по задната врата.

— Има тенис корт! — извика весело Патрик.

— И басейн! — добави Майкъл.

Том излезе навън при момчетата и последва нетърпеливите им крачки. През твърдата повърхност на игрището бяха избили бурени, а басейнът беше пълен с жабуняк.

— Е? — въодушевено се провикна Карълайн от прозореца на горния етаж. — Не е ли прекрасна?

— Нуждае се от малко ремонт.

Том се постара да прозвучи безгрижно, за да прикрие нарастващата си тревога. Това ли е всичко, което могат да ти дадат парите?

— О, ще ремонтираме стъпка по стъпка. Почакайте ме, слизам веднага.

Тя се присъедини към тях откъм задната част на къщата и четиримата закрачиха по обраслата пътека към езерото. Щом го видяха, децата хукнаха напред, пренебрегвайки предупрежденията да внимават.

— Само си помисли — заговори Карълайн, — можеш да каниш хората тук, за да се упражняват в стрелбата, вместо все да се чудиш дали ще те поканят.

Том се засмя и я прегърна през раменете.

— Няма защо да се опитваш да ми я продаваш. Харесва ми и то доста.

— Мисля, че трябва да се пазарим — настоя тя.

— Добре. Кажи им деветстотин хиляди. В брой. И ги помоли да ни оставят ключовете. Трябва да я огледаме по-подробно.

По пътя към Фром децата попитаха какво ще стане с дома им в Лондон. Том обясни, че ще го запазят. Налагаше се все още да работи в Ситито, а те да ходят на училище. Така че за известно време Корстън парк щеше да бъде за почивните дни и за ваканциите. По-късно можеше да се превърне в техен истински дом.

През следващия половин час Патрик и Майкъл с лекота изхарчиха още няколко стотици хиляди в планове за модернизиране на къщата и започнаха да спорят кой в коя стая ще се настани. Започна да вали още по пътя, но Карълайн дори не включи чистачките. Тя не искаше да позволи на някакви облаци да помрачат нейното блаженство.

 

 

Когато в понеделник Дик Суини се върна на работа, се притесни. Надяваше се да намери на писалището си съобщение, което да потвърждава, че очакваните средства са стигнали в Женева, но призракът на Том Клейтън не искаше да се махне. Нахълта в кантората, демонстрирайки стандартното нюйоркско изражение на неустрашимост, и размени няколко думи с мъжа на рецепцията, преди да последва секретарката в кабинета си. Тя изброи оставените за него съобщения, докато той закачаше палтото си в гардероба, и го увери, че всички възникнали в негово отсъствие въпроси са уредени.

— Освен обаждането в четвъртък — добави жената, — от Лондон позвъни Том Клейтън. Каза, че днес отново ще те потърси.

Преди да успее да се съвземе, адвокатът забеляза чисто написаната паметна бележка на своя помощник: господин Излер от „Юнайтед кредит банк“ е идвал. Поискал да му бъдат потвърдени подробностите за смъртта на професор Клейтън, както и фактът, че кантората им е изпълнител на завещанието. Уестън Хол потвърдил тези неща, които са широко известни, и предложил на г-н Излер да се свърже с г-н Суини, ако има нужда от допълнителна информация. Г-н Суини можел да се свърже с г-н Излер на „Броуд стрийт“, където е седалището на клона на КЖБ в Долен Манхатън.

Суини се тръшна на стола си, впил поглед в бележката.

— Добре ли сте? — попита секретарката.

— Да, да, всичко е наред — отговори той доста неубедително. — Още не съм се оправил от отвратителния полет. Мери, налага се веднага да се заема с една работа. Задържай всички обаждания. Или ако е подходящо, прехвърляй ги на Уестън. Никакво прекъсване, докато не кажа! Разбра ли?

Тя кимна и излезе от стаята леко объркана от нетипичното държане на своя началник. Адвокатът кръстоса ръце зад тила си и с гръб натисна облегалката назад, като преди това избута стола си от бюрото. Остана така с впити в тавана невиждащи очи. И сега какво? Беше предупредил Салазар, но на такива клиенти човек не натяква „нали ти казах“.

Преди петнадесет години, когато Еймън Суини се пенсионира, той каза на сина си за сметката на Салазар. Тя печелела добри пари за фирмата и освен това Джо бил добър приятел. Не че Дик имаше някакви резерви да се занимава с незаконен бизнес. Той вярваше, че светът се движи от корупцията, и смяташе, че думи като правда и неправда поначало са лишени от смисъл. В бизнеса само резултатът има значение. Успехът е нещо добро, а средствата нямат значение.

Границата, която Дик не можеше да прекрачи, беше убийството. Той се страхуваше, че ако някога Майкъл Клейтън или неговият син откриеха измамата, Салазар нямаше да изпитва подобни задръжки.

В края на тридесетте години на миналия век, когато Дик още беше дете, баща му и Пат Клейтън бяха неразделни. Не минаваше събота или неделя, без да си гостуват семейно. Двамата приятели пиеха ирландско уиски до зори и слушаха келтски песни. Клейтън беше як мъж. Изисканите му дрехи не скриваха силното му тяло, закоравяло от годините, прекарани в улични сражения.

В началото на века Ню Йорк представляваше етнически архипелаг, в който всяка общност черпеше сили от сплотяването със своите. Скоро строителната компания на Клейтън стана влиятелна. Някои от ирландските имигранти се справяха добре и искаха да имат собствени къщи. Клейтън ги убеди да му възлагат строителството. Така започна да строи тук къща, там паркинг и да ухажва църквата, което му осигури поръчка да построи няколко училища. Когато неколцина от своите, вече забогатели, поискаха да преместят бизнеса си другаде и да се интегрират с англосаксонската висша класа, Клейтън им припомни как са се държали англичаните към тях у дома и постави под въпрос морала на всеки, наричащ себе си ирландец, но готов да даде бизнеса си на протестанти. Ако това не помагаше, той им подсказваше да изпратят част от парите в помощ на патриотичната кауза у дома в Ирландия, като наблягаше, че дистанцирането от този кръстоносен поход няма да бъде добре прието. Един издигащ се по социалната стълбица вносител на платове възложи постройката на своя нов склад на външни хора. Веднага щом строежът бе завършен, складът изгоря до основи. Живеещите в Ню Йорк ирландци знаеха, че това е дело на Пат Клейтън, но както обикновено Еймън Суини Ко го измъкнаха от ръцете на правосъдието.

През 1919 г. конгресът прие 18-ата поправка. Слагайки черешката на върха на вълна от сбъркана пуританска демагогия, конгресменът Андрю Дж. Волстед стигна до извода, че алкохолът е вреден за Америка и че нацията трябва да престане да пие. Той спечели поддръжката на пъстра група привърженици на тъпата си идея: Лигата за борба срещу пивниците, Протестантското евангелско движение, Фронта срещу чужденците. През януари 1920 г. законопроектът на Волстед стана закон и само за дни се роди незаконна индустрия с невъобразими размери. Задоволявайки една нужда на нацията, засилена от забраната да се пие, тази индустрия изгради: основите на кошмара с наркотиците, който по-късно през същия век щеше да копира нейните методи — товари, превозвани с камиони от Канада, с кораби от Европа и Карибите. Безброй тонове алкохол бяха вкарвани контрабандно в страната на крилете на подкупите. Скоро се появиха първите алкохолни барони — хората, които имаха куража и властта да организират разпространението на стоката. В Чикаго за тази позиция се водеше борба между италианците и ирландците. Някой си господин Алфонс Капоне, гангстер от Бруклин, натрупа сто милиона долара до 1927 г. В Бостън ирландците владееха пазара сравнително кротко, но Ню Йорк бе твърде голям за една-единствена група и етническите архипелази се отграничаваха още по-ясно. Клейтън посети Ирландия и си осигури доставчици. Скоро всяко домакинство и нелегална кръчма, които искаха да получат най-качествената напитка от Смарагдовия остров, трябваше да въртят бизнес с Патрик Клейтън.

Така той се запозна с младия пуерториканец от Бронкс Джо Салазар, само на осемнадесет и с ужасен английски. Той изкарваше прехраната си с акъл, раздавайки заеми на по-ниските слоеве от латиноамериканската общност. По това време работеше за баща си Емилио, който започнал лихварския бизнес с капитал от три хиляди долара, осигурен след смел набег срещу голяма заложна къща. Джо обикаляше кварталите, давайки назаем тук десетачка, там двадесетачка на хора, които не биха могли да получат банков заем, и с лихви, които само за месец удвоиха капитала на Салазар. Когато синът му стана на шестнадесет, Емилио започна да го учи на занаята. На осемнадесет младежът изпитваше удоволствие да се разправя с длъжниците, които не успяваха да платят навреме.

Една вечер в апогея на сухия режим Джо влезе в някакъв ирландски бар. Макар да не ходеше често там, заведението се намираше в квартала на Салазар и хората го познаваха. Собственикът го почерпи с двойно ирландско уиски и след това поиска помощта му. Имал нужда от петстотин долара за една седмица.

— За какво са ти? — попитал Джо, а мъжът измъкна бутилка „Бушмилс“ изпод тезгяха.

— За най-добрата пиячка, която може да се купи с пари — каза барманът, показвайки етикета.

Салазар направи една бърза сметка наум.

— Тридесет процента за седем дни — обяви той и бръкна във вътрешния си джоб.

Мъжът протегна ръка, за да скрепят сделката, и с удоволствие пое петте стодоларови банкноти. Седем дни по-късно Салазар се отби да прибере своите шестстотин и петдесет долара.

— От тази пиячка — започна той, като вдигна чашата, която току-що му бяха налели — колко можеш да продадеш?

— В този бар? — мъжът се наведе, за да чува по-добре младия латиноамериканец. — Десет каси седмично не са проблем, но…

— Не каси — прекъснал го Салазар, говори ми в пари.

— Без да се напъвам, две хилядарки седмично.

— Откъде я купуваш?

— Е, Джо — опъна се ирландецът, — не мога да ти кажа.

— Ще трябва — възрази спокойно Салазар, — ако искаш да бъдем партньори.

Тогава О’майли покани Салазар в задната стаичка да обсъдят нещата. На следващата сутрин посетиха Пат Клейтън и платиха пет хиляди долара за доставка на уиски.

Когато 21-ата поправка сложи край на сухия режим в 1933 г., Джо Салазар отдавна се бе разделил с О’майли и бе поел целия латиноамерикански пазар в Ню Йорк, превръщайки се в най-големия клиент на Пат Клейтън. Еймън Суини помагаше и на двамата. За разлика от безумния Капоне, който убиваше безнаказано и попадна в затвора за неплатени данъци, Суини научи Клейтън и Салазар как да водят счетоводните си книги и как да търгуват чрез истински и фиктивни фирми. През 1933 и двамата вече бяха богати. Клейтън отново се зае със строително предприемачество, а Салазар си купи офис в Манхатън и се развихри в лихварството.

После дойде войната, а с нея и черният пазар. От покупко-продажбата на лекарства, оръжия и муниции можеше да се спечели състояние. Салазар и Клейтън отново обединиха усилията си. Първият осигуряваше парите, сега той разполагаше с множество външни инвеститори, а вторият съживи своята задгранична контрабандна мрежа. Все още разполагаха и с помощта на Еймън Суини. Той ги предупреди за новите федерални агенти. ФБР не можело да бъде купено като местните полицаи. Освен това ги посъветва да не държат пари, чийто произход не могат да обяснят, в Америка. В онези дни Швейцария беше леснодостъпна. Всеки можеше да си отвори сметка там, без да му задават въпроси. Суини откри такива сметки за своите двама клиенти в различни градове и банки.

Един хубав ден двамата мъже се разделиха. През 1944 Америка воюваше от три години. Тонове морфин се превозваха до военните болници в района на Тихия океан и Европа, но той се търсеше много и от нюйоркските наркомани. Салазар посети Клейтън с предложение за съвместен бизнес, но ирландецът отказа. Срещу къркането и куршумите нямал нищо против, защото бил израснал с тях в Донегал, но наркотиците се продавали на децата. В този момент различното им мислене би могло да доведе до сблъсък, но се намеси съдбата и девет дни след като отказа на Джо Салазар, Пат Клейтън умря от сърдечен удар.

Следващия месец, когато Салазар прибра парите си от пратката морфин, той си каза с тъга, че за пръв път от години ще изпрати само една вноска в Швейцария вместо две. И тогава му хрумна: всъщност защо не две? Защо да не запази сметката на Пат Клейтън? Швейцарците не знаят, че той е умрял, а Джо разполага с достатъчно копия от подписа на бившия си съдружник. И опита: писа до „Юнайтед кредит банк“ на бланка с логото на фирмата на Пат, подписана от него, и нареди на банката да преведе 5 000 долара на сметката на дребен доставчик на дрога. Три седмици по-късно морфинът пристигна. Така Джо Салазар откри безопасен път да движи мръсни пари — от името на някой друг. Той затвори всичките си сметки, запазвайки само онези с чисти пари. За останалите първо използваше имената на покойници, но скоро осъзна, че не е необходимо да прави това. Включи в системата реални лица с рождените им дати, професиите и номерата на социалната им осигуровка. По-късно щеше да използва тези сметки, за да внася печалбите на своите клиенти от незаконен бизнес, защото научи, че големите пари идват, когато оставиш някой да върши мръсната работа, а друг да носи рисковете. Така Салазар се върна при своите корени. Лихварят от задните улички сега се бе превърнал в банкер в пълния смисъл на тази дума.

Хората, които избираше, за да открива банкови сметки, бяха абсолютно неизвестни. Той ги наричаше „моите призраци“. Макар да беше малко вероятно, ако някога властите ги заловяха, те не можеха нищо да им кажат, защото нямаха никаква представа в какво са въвлечени. Ако по случайност някой от призраците разкриеше измамата, какво толкова? На този етап на своя живот на Салазар нямаше да му е трудно, нито пък щеше да се поколебае, да организира нещастен случай със смъртоносен край, преди още човекът да е започнал да осъзнава какво става.

Дълги години схемата работеше отлично, но всеки си има ахилесова пета, а тази на Салазар беше сметката на Пат Клейтън. През 1944 г. той оформи генерално пълномощно, давайки пълен достъп до сметката на нищо неподозиращия Майкъл Клейтън, чийто подпис не познаваше, но банката също нямаше представа как изглежда. Джо използваше пълномощното, за да действа от името на сина. Без да знае, Майкъл стана първият от второто поколение призраци на Салазар. Петдесет години по-късно тази сметка се беше превърнала в съществен елемент от веригата за изпиране на пари. Салазар тайно се подиграваше на швейцарците, които го скубеха с плащаната от тях нищожна лихва. Те нямаха представа, че печалбата на Джо е десет процента. Но не на година, а на превод.

Еймън Суини не възрази на така подкараната работа. Той смяташе, че Пат би го одобрил, представяйки си как федералните агенти пилеят силите си в проследяването на мръсни пари само за да открият, че престъпникът отдавна е мъртъв. Обаче синът на Еймън, Ричард, не приемаше нещата така. Той харесваше Майкъл Клейтън и макар да знаеше, че ако се наложи, той винаги може да докаже своята невинност, увещаваше Салазар да закрие сметката.

Сега се проклинаше, че не се осмели да притисне повече Салазар, и реши да се обърне към Том. Щеше да се наложи да му каже част от истината. Може би и да го сплаши малко, но Дик най-много се надяваше, че ще успее да говори с него, преди да е разклатил много лодката.

Погледна часовника на стената и вдигна слушалката. Първото му обаждане беше до Креди суис в Женева. След като удостовери самоличността си с предварително уговорените пароли, той попита какво става с един превод на стойност четиридесет и три милиона долара от „Юнайтед кредит банк“. Служителят му отговори, че до момента не са пристигнали никакви пари. Попита дали Суини желае банката да се свърже с ЮКБ, но Дик отказа, обяснявайки, че ще се обади отново, след като говори с подателя на превода. Служителят обаче не му каза, че когато набра номера на сметката на „Суини, Тъли, Макандрюз“ на клавиатурата на своя компютър, на екрана се появи съобщение, че всяка операция или разговор, свързани с тази сметка, трябва да се докладват незабавно на господин Гуидо Мартели.

Дик остави слушалката на място и се замисли. Салазар каза, че нареждането за прехвърлянето на парите е било пратено преди седмица. На писмото му трябват три дни, за да стигне до Швейцария. Следователно беше възможно нареждането да е получено едва днес. Може би се самозаблуждава, но все пак ще почака до сряда. Тогава ще се наложи или да попречи на Том да направи нещо глупаво, или — в краен случай — да каже на Салазар. По първата част на това решение трябваше да почака, докато в Женева стане пет. Тогава щеше да провери наново и ако парите не бяха пристигнали, щеше да звънне на Том. В края на краищата разполагаше с претекста, че му връща обаждането.

Веднага след като Суини затвори телефона, банковият служител на Креди суис се обади на Мартели. Той не се запита каква е причината шефът на охраната да се интересува специално от случая, а просто му докладва времето и съдържанието на разговора. Мартели благодари и изпрати секретарката си в мазето да намери лентата със записа, за който стана дума. Когато го получи, звънна на Лафорж в Цюрих.

— Гуидо, много съм ти задължен — съвсем искрено му благодари Лафорж.

— Удоволствието е мое, Валтер — отговори Мартели. — На този етап ще уведомите ли властите?

— Имам усещането, че още е рано — призна Лафорж, — но трябва да обсъдя това с началството. Ще ти звънна веднага, след като се разбера с шефа.

— Добре — съгласи се Мартели, — а аз ще продължавам да те държа в течение.

Лафорж потърси д-р Улм на частния му номер и поиска незабавно да се срещнат. Улм се съгласи и Лафорж взе асансьора за последния етаж.

Улм се наведе, прехвърли тежестта на тялото върху лактите, разтворени широко, и облегна брадичката на върховете на пръстите, притиснал длани като за молитва. Впил поглед в попивателната, той изслуша внимателно доклада на Лафорж. Когато началникът на охраната, приключи, директорът се облегна на стола и го погледна.

— Какво предлагаш, Валтер?

— Господин директор — започна Лафорж, като внимателно подбираше думите, си, — както аз виждам нещата, нашият клиент Томас Клейтън не е направил нищо незаконно. Правата му върху сметката са наред.

Улм кимна неопределено и подкани Лафорж да продължи.

— Ако това предположение е вярно — каза началникът на охраната, след като погледна в бележките си, — лицето Ричард Суини се надява да получи пари, които не принадлежат нито на него, нито на човека, който ни е изпратил нареждането за превода.

— Валтер, провери ли много внимателно подписа на това писмо? — попита Улм, намеквайки за по-раншния им разговор.

— Проверих го, господин директоре, и проблемът е, че е действителен. Няма съмнение, че принадлежи на професор Майкъл Клейтън.

— Който е бил мъртъв по времето, когато е написал писмото? — зададе риторичен въпрос Улм.

— Точно така. Което ме кара да вярвам, че може би другата ми теория е вярна — позволи си да подчертае Лафорж и продължи, защото шефът му не реагира, — а именно че адвокатите на професор Клейтън са притежавали подписано и недатирано писмо, може би дори празен подписан лист. Хората често улесняват така своите доверени адвокати. След смъртта на своя клиент те са решили да присвоят парите.

— Смятайки погрешно — завърши Улм очертания от Валтер сценарий, — че синът не знае за съществуването на сметката, защото не е специално упомената в завещанието.

— Точно така господин директор.

— Валтер, каква според теб е правната страна на проблема?

— Засега — заяви убедено Лафорж — в Швейцария не е извършено престъпление.

Улм отново кимна одобрително.

— Обаче не можем да пренебрегнем факта, че е налице опит да се извърши такова.

— Според теб трябва ли да уведомим полицията? — Улм не можа да скрие отвращението си при мисълта за подобна вероятност.

— Обмислих тази възможност, но какво можем да им кажем? Ние не знаем кой ни е изпратил въпросното писмо. Би било неразумно да признаем, че Креди суис ни предоставя информация, а престъпникът, ако някога бъде намерен, така или иначе не е в Швейцария. Всичко, което нашите власти биха могли да направят, ако изобщо предприемат нищо, след като няма доказателства, е да изпратят запитване до американската полиция.

— Съгласен съм с теб — каза Улм и поклати глава. — Така нищо няма да постигнем.

— Ако господин Суини наистина вярва, че царите трябва да пристигнат в сметката на неговата фирма, той ще трябва да предостави нужните доказателства.

— И какво, Валтер, нищо ли няма да предприемем?

— Това ми изглежда най-разумно, господин директор — отговори колебливо Лафорж.

— Освен ако какво?

Тогава Лафорж предложи нещо. Макар да бяха единодушни, че банката не е задължена да направи каквото и да е, би било добре да се подсигурят с доказателство, че все пак са реагирали на проблема. В резултат д-р Улм нареди депозитът да си остане на място. Четиридесет и три милиона долара бяха капчица в океана за ЮКБ, но все пак е по-добре да са при теб, отколкото да ги прехвърлиш на друга банка, освен ако не си принуден да го сториш. Ако „Суини, Тъли, Макандрюз“ вършеха нещо нередно, имаше дискретни начини да ги уведомят, че истината е известна, и същевременно да се докарат пред една много важна инстанция — правителството на Съединените щати.

През 60-те години на миналия век американците се бяха заловили яко с швейцарската банкова тайна. В страната на капитализма законодателите бяха решени да прочистят досието на „Уол стрийт“. Онова, което по-късно щеше да бъде наречено „сделки с помощта на вътрешна информация“, тогава беше нещо обикновено не само на Нюйоркската фондова борса, но и в Лондон, Париж, Токио и навсякъде другаде, където хората по силата на служебните си задължения получаваха поверителна информация и се възползваха от нея. Американската общественост беше започнала да негодува, а Комисията по ценните книжа и борсите се осмели да атакува. Първи в света Съединените щати забраниха сделките на основата на вътрешна информация. Налаганите наказания бяха жестоки. Но старите навици умират бавно и онези, които не можеха да пропуснат възможността да изкарат бързо пари, започнаха да основават офшорни компании и се уговориха с швейцарските си банкери по команда да купуват и продават ценни книжа. И всичко това се случваше зад плътната завеса на банковата тайна. Облагодетелстването с помощта на вътрешна информация и укриването на данъци в САЩ не бяха престъпления, извършени на швейцарска територия. Комисията по ценните книжа и борсите и данъчната служба се обърнаха към Държавния департамент, който помоли дипломатите си да прошепнат на швейцарците: дръжте се прилично или ще поставим извън закона всички американски сделки със страни, където не се предоставя финансова информация на властите. В известна степен швейцарците отстъпиха на натиска. Затова всички, които искат да търгуват с американски ценни книжа през Швейцария, трябва да подпишат съгласие банките да предоставят техните лични данни на правителството на САЩ. Това сработи и мошениците преместиха своя бизнес на наскоро освободените Кайманови острови.

Оттогава американците разположиха свои хора в Швейцария. Експерти по измамите от ФБР, Комисията по ценните книжа и борсите и от време на време страната домакин ги захранваха с полезна информация. Лафорж познаваше доста добре едно такова лице. Той можеше да разговаря с него неофициално и поверително. Най-малкото ще изкара акъла на Суини, ако се готви да направи някоя глупост. Вероятно нямаше никога повече да чуят за него. Идеята се хареса на Улм. Той разреши на Валтер Лафорж да действа, разбира се, само устно.

На третия етаж в сградата „Джон Едгар Хувър“[2] във Вашингтон имаше две оскъдно мебелирани долепени една до друга стаи без табелки на вратите. Най-общо казано, в тях се сортираха получените сигнали. Работеше се денонощно, за да се покриват всички часови зони, да се координира получената разузнавателна информация от постовете в чужбина и да се осигурява помощ в замяна. Един устат служител на ФБР някога беше нарекъл работещите тук Чуждестранния легион и прякорът им се лепна. Това бюро, разбира се, бе федерална служба, чиято дейност според устава е ограничена в рамките на Съединените щати. Голяма част обаче от делата под нейна юрисдикция възникват в чужбина. Затова специалните агенти на ФБР, разположени в чужбина, по-точно казано, офицери за свръзка и наблюдатели, събират и изпращат информация, която може да помогне при разследването на федерални престъпления. Известен брой от тези агенти са разположени в Европа[3], откъдето изпращат своите доклади на Чуждестранния легион.

Специален агент Коул буташе нощното дежурство в понеделник. Когато факсът изплю информацията от Женева, той беше сам в офиса, вдигнал крака на бюрото и задълбочен в Чърчиловата „История на англоезичните народи“.

Аарон Коул не беше типичен служител на ведомството на Хувър. Първо, той беше черен, а легендарният началник никога не би назначил съзнателно цветнокож. Освен това беше хомосексуалист, а Хувър не е наемал и обратни, макар да се говори, че той самият е бил такъв. Коул беше приет във ФБР благодарение на Програмата за положителни действия, но се гордееше с това, че е толкова добър оперативен работник, колкото и останалите. След като беше доказал, че политиката на Хувър е била погрешна в тези две точки, сега доказваше, че е била сбъркана и в трета: Коул споделяше информацията с останалите правителствени служби. И от това имаше полза.

Той прочете факса и веднага пусна името Ричард Суини в базите данни. Излезе едно попадение. Прегледа трите страници, които излязоха на екрана. От сведението ставаше ясно, че ФБР е проявило слаб интерес към Суини По-голямата част от информацията беше изтеглена от файловете на Агенцията за борба срещу наркотиците. Коул разлисти адресника си и звънна на един приятел, някогашен любител на наркотиците. Зададе му няколко въпроса, записа си едно-две неща и му прати въздушна целувка, преди да затвори.

Специален агент Коул беше носител на Медала на Конгреса и Пурпурното сърце[4] и имаше диплома на юрист от Щатския университет в Тенеси. От трите отличия той смяташе дипломата за свое най-голямо постижение. Коул не даваше пукната пара за бюрократичните правила. Беше американец, обичаше страстно страната си и мразеше търговците на наркотици, които съсипваха държавата и закопаваха негрите още повече. Той прегледа бележките си и набра телефона на Харпър в Маями.

— Банко интерамерикано.

— Моля ви, искам да говоря с Ред Харпър.

— На телефона.

— Господин Харпър, обажда се специален агент Аарон Коул, ФБР. Моля ви да затворите, да телефонирате в седалището на ФБР във Вашингтон и да поискате да ви свържат с мен.

Две минути по-късно Коул вдигна слушалката още след първото позвъняване.

— Сега вярвате ли, че говорите с ФБР? — попита той.

— Да.

— Господин Харпър, разполагам с информация, която искам да ви предоставя, разбира се, неофициално.

— Защо правите това? — попита предпазливо Харпър.

— Защото и двамата преследваме едни и същи мръсници, само че в този случай мисля, че вие можете повече да им навредите.

— Защо смятате така, господин Коул?

— Защото един общ приятел ми каза. Неофициално.

— Този общ приятел има ли си име?

— Тревър Лински, неофициално.

— А мръсниците как се казват?

— Те са двама: Ричард Суини и Джо Салазар.

В слушалката настъпи мълчание, след което Харпър смени тона.

— Благодаря, това ме интересува. Какво можете да ми кажете?

Коул му разказа какво беше научил. Суини очаквал големи пари в Женева, а в архива на ФБР неговото име е свързано с това на Салазар. Проблемът е в това, че парите не били преведени, и по тази причина господин Суини може би ще стане невнимателен. Край на съобщението.

— Не разбирам много-много — призна си Аарон, — но си помислих, че може да ви помогне.

— Така е — отговори честно Харпър. — Какво иска бюрото в замяна?

— Бюрото ще ми откъсне топките, ако някога се разчуе за този разговор.

Харпър се засмя и преформулира въпроса си.

— Какво иска Аарон Коул в замяна?

— Нищо, Ред, само едно „Благодаря“. Засега това е достатъчно.

В пет без пет източно време Дик Суини телефонира отново в Женева, но резултатът беше същият: не бяха получили превод. Банковият служител съобщи на Мартели за обаждането, а той звънна на Лафорж.

Без някой в правната кантора да подозира, в мазето на сградата на Пето авеню двама инженери с работните комбинезони на „Бел телефон“ работеха сред хаос от кабели, опитвайки се да открият телефонните на „Суини, Тъли, Макандрюз“. Те разполагаха с модерни инструменти, а единият от тях носеше във вътрешния си джоб съдийско разрешение за подслушване, подписано от районния съдия Хауърд Дж. Крамър. Откриха нужните кабели и монтираха мостови клеми, а след това свързаха краищата им с тези, които обслужваха стая 507. От една година Агенцията за борба срещу наркотиците плащаше наема на този апартамент, но в течение на девет месеца стаите си останаха празни. Вероятно нещо ставаше, предположи техникът, след като им бяха наредили да дойдат отново, тук. Те огледаха работата си за последно, провериха отново чертежите, които им бяха дали от телефонната компания, затвориха шкафа, събраха багажа си и взеха асансьора до петия етаж.

Суини попита секретарката си дали има съобщения за него, повтори нареждането никой да не го безпокои и набра номера на Том Клейтън в Лондон. Телефонната централа на банката го препрати към вътрешния номер на Клейтън. Преди Дик да успее да каже каквото и да било, Том го помоли да остане на апарата, а той продължи да говори по другия телефон. Сърцето на Суини прескочи, когато го чу да се съгласява да похарчи милиони. След това изслуша как Том приключва сделка и разбра, че само си върши работата.

— Том Клейтън слуша.

— Том, Дик Суини се обажда.

— О, Дик, опитах се да се свържа с теб — весело каза Том.

— Знам, току-що получих съобщението. Какво мога да направя за теб, Том?

— Свързано е с моя дядо — внимателно започна Том, защото усети тревожната нотка в гласа на Суини.

Дик прочисти гърлото си.

— Дядо ти? Какво за него?

— Дик, мисля, че знаеш много добре. Моля те, не ме баламосвай — Том замълча и остави думите си да увиснат в нищото.

— Можеш ли да бъдеш по-конкретен?

— Добре, щом искаш, така да го изиграем. Разкажи ми за златното яйце на татко в Швейцария.

— За Бога, Том, какво по дяволите си намислил?

— Защо не ми кажеш?

С дланта на лявата си ръка Суини избърса рукналата по челото му пот.

— Том — започна той успокоително, — стой настрана от това. За Бога, та Пат е мъртъв от петдесет години! Това няма нищо общо с теб.

— Това е въпрос на лично мнение. Разбрах какво е оставил Пат след смъртта си. А ти си затрая. „Суини, Тъли, Макандрюз“ — изпълнители на завещанието. Чудя се какво ли ще кажат в Нюйоркското адвокатско сдружение.

— Исусе Христе! — избухна Суини, като внезапно скочи на крака. — Не ги пипай! Не си заслужава. Не си заслужава да си изгубиш живота, задник такъв!

— Да не ги пипам? — Сега и Том започна да се ядосва. — Вече е късно за това, адвокате! И кой точно заплашва живота ми?

Дик рухна обратно на стола.

— Том, трябва да поговорим. Повярвай ми. За твое добро е.

— Щом искаш, говори, аз ще те слушам — отговори Том спокойно.

— Не по телефона.

— Дик, съвсем скоро бях в Ню Йорк. Имаше възможност да говориш с мен. Сега не мога да дойда пак.

— Тогава по-добре аз да дойда в Лондон.

— Знаеш къде да ме намериш. Междувременно моето ще си остане мое. — И Том затвори, преди адвокатът да успее да каже нещо.

Известно време Суини остана неподвижен със слушалката на ухото. Чу пиукане, когато международната линия прекъсна, и още някакъв звук, но просто не му обърна внимание. На петия етаж двамата мъже току-що бяха довършили закачането към линията му. Разговорът на Суини с Том щеше да е последното обаждане от и до кантората, останало незаписано.

— Томи, какво става? — шумно кресна Кройц.

— Малка неразбория в Ню Йорк. Ще се оправя.

— Е, тогава да се залавяме да правим пари, а?

— И то много, но няма да те пипам за късмет, Влад.

— Егоистичен копелдак.

Том си погледна часовника. Пет и половина и вече му беше дошло до гуша. Време е да си върви. Беше го яд на Суини и същевременно се чувстваше леко еуфоричен след неочакваното забогатяване и самонадеяно уверен, че петте милиона долара вече са в сметката на „Таурус“. Забеляза, че лирата стерлинга е паднала с два сантима в Цюрих, което го зарадва, и реши да сложи край на работния ден. Новината, че преводът на петте милиона е отменен, тепърва го очакваше.

Звънна на своя приятел Стюарт Хъдзън, за да го покани да поиграят скуош. И денят на Стюарт беше минал кофти, както му обясни, затова с радост прие предложението. Хъдзън беше партньор в правна кантора, която обслужваше банката на Том. Двамата се бяха запознали малко след като Том пристигна в Лондон, и скоро откриха, че споделят една и съща страст към нощта. Връзките на англичанина отвориха всички врати в града за американеца. Стюарт беше този, който в онази съдбоносна нощ запозна Том с Карълайн. Малко по-късно тази вечер, докато лежаха изтощени в леглото, след като бурно бяха правили любов за първи път, Том я попита откъде познава адвоката.

— Две години излизах с него — отговори тя.

— Със Стюарт?

— Аха.

— Странно, че никога не го е споменавал — отбеляза Том, необяснимо раздразнен от това разкритие.

— Няма и да го направи, защото е джентълмен — подразни го Карълайн.

И наистина е такъв, помисли си Том. Поразително богат, красив, умен, а на всичко отгоре баща му е пер на кралството.

— Как се случи, че го изпусна? — попита Том, изненадан от обземащата го ревност.

— С него беше забавно, но това не беше любов.

Карълайн каза това с неподлежаща на съмнение решителност и Том нямаше намерение да спори.

Той взе такси до „Фулъм роуд“ и за да не се наложи да разговаря с таксиметровия шофьор, се престори, че чете „Ивнинг стандарт“. Опита се да остане безпристрастен и да се заеме с фактите. Беше прибрал четиридесет и три милиона долара. Факт. Парите бяха негови. Банката в Цюрих беше проверила два пъти и стигна до извода, че са негови. Ако имаше и най-малкото съмнение, щяха да го изхвърлят. Не можеше да има никакви съмнения. И това беше факт.

Но Дик наистина ли искаше да каже, че животът на Том е в опасност? Лондон беше много далеч от Ню Йорк, но Том трябваше да се съгласи, че за четиридесет милиона долара човек може да бъде убит навсякъде по света. Чии пари са това? Изведнъж го полазиха мравки по гърба. Надявам се, че не са на проклетата ИРА!

В дневниците беше прочел нещо, което не разбра, но Дик би могъл да обясни. Шон. Къде се вписваше той? Кой беше този човек? Чичо Шон? Всеки месец дядо му си беше записвал: Шон, 5 000, Шон 4 000. И така си вървеше. Веднъж цели десет хиляди, но обикновено сумите бяха по-малки. Дали Пат Клейтън не е въртял бизнес с брат си? В това ли е проблемът? Да не би Шон да твърди, че парите са негови? Ще поживее и ще види. Ако някой успее да го убеди, той беше готов да сподели част от богатството си. Това щеше да е неговата теза. Но нямаше начин да се раздели с всичките четиридесет и три милиона. По право това беше неговото наследство.

Хъдзън спечели първите две игри с девет на четири и девет на шест и водеше с шест на три в последната част. Въпреки че беше по-нисък от Том, той покриваше игрището не по-малко умело от него.

— Е, друже, май не ти върви днес, а? — закачи го Хъдзън, като оправяше кърпата, която стягаше русата му коса, и напрягаше мускули, за да сервира.

— Млъкни, Стюарт, и играй — отговори ядосано Том и се приведе, за да отрази отскочилата топка.

Когато Том се изправи, резултатът вече беше седем на три. Той застина, вторачен в своя приятел, и изведнъж си представи Карълайн в прегръдките му. Това свърши работа. Оттук нататък Хъдзън нямаше да спечели нито един сервис. Клейтън започна да удря топката така, сякаш я мразеше, и да подскача по игрището, както не беше правил от години. Той не каза нито дума на Хъдзън, нито поглеждаше към негова само удряше и скачаше, докато не спечели с девет на седем.

— За какво беше всичко това? — попита Стюарт малко по-късно, докато седяха на питие в бара на клуба.

Том му разказа в най-общи линии за парите, които откри в Швейцария, и намекна, че може и да не са негови.

— Скъпи приятелю — започна Стюарт много сериозно, — ако швейцарците са ти ги дали, аз бих казал, че са наистина твои. Тези копелдаци не правят нищо от добро сърце.

— В петък този адвокат ще дойде да се срещнем — обясни Том. — Ще видя какво има да ми казва.

— Ако имаш нужда от правна помощ, само се обади.

— Знам. Благодаря — отговори Том съвсем искрено. — Ако се наложи, ще се възползвам от любезното ти предложение.

Бележки

[1] Професионално заболяване, причинено от вдишване на частици азбест. — Б.пр.

[2] Джон Едгар Хувър — основател на Федералното бюро за разследване и негов първи директор (в периода 1924–1972 г.). — Б.ред.

[3] ФБР има бюро и в България. — Б.пр.

[4] И двете отличия се дават за храброст пред лицето на врага. — Б.пр.