Гай Гавриел Кай
Бог на императори (12)

10

Клеандър, изглежда, се беше справил добре.

Не бяха в огромния блок на симпатизантите на Зелените — майка му изрично бе забранила това, — но младежът явно си беше създал достатъчно връзки на Хиподрума, след като им беше осигурил чудесни места ниско долу и близо до стартовата линия. Явно някои зрители от по-заможните класи бяха решили да пропуснат следобедните надбягвания. Така че Клеандър беше намерил три места. Имаха добър изглед отблизо към тромавото съоръжение и безпорядъчно струпаните по спината паметници, виждаше се дори покритата вътрешност, където в момента състезателите и колесниците очакваха сигнала за следобедната процесия. Зад тях Клеандър му посочи друг вход към и от огромните пространства под трибуните. Нарече го Портата на смъртта — с явна наслада.

Младежът, облечен съвсем прилично, в кафяво и златисто, с широк кожен колан — дългата му по варварски обичай коса бе прибрана на опашка — оживено сочеше и обясняваше всичко, което става, на мащехата си и на лекаря, чийто слуга беше убил преди две седмици. Изглеждаше безумно щастлив и много млад, помисли си Рустем с нещо като ирония.

Тенаида вече я бяха поздравили петима-шестима седящи близо до тях мъже и жени, а тя им беше представила Рустем с безукорна официалност. Никой не попита защо не е в катизмата със съпруга си. Тук беше най-благовъзпитаната, най-добре облечената част от публиката на Хиподрума. Сигурно щеше да има викове и свади горе над тях, в секторите с правостоящите места, но не и тук.

Може би не и преди конете да препуснат, помисли си Рустем. С професионален интерес си призна, че първоначалната му незаинтересованост започва да отстъпва място на възбудата. Настроението на тълпата безспорно се предаваше на всеки — никога в живота си не беше виждал толкова хора, събрани на едно място.

Проехтяха тръби.

— Ето ги, излизат — заговори Клеандър от другата страна на майка си. — Зелените имат най-великолепния жонгльор, ще го видите точно след коня на префекта.

— Никакви приказки за фракции — сряза го тихо Тенаида; гледаше към портата, откъдето излизаше конник.

— Да, майко — каза момчето. — Просто ви обяснявах…

Точно в този момент стана трудно да се говори или слуша, защото тълпата изригна в овации като хилядогърлен звяр.

Зад единствения ездач се проточи зашеметяващо пъстроцветна върволица от изпълнители. Жонгльорът, споменат от Клеандър, премяташе горящи пръчки. До и зад него подскачаха весело танцьорки, облечени в синьо и зелено, а след тях в червено и бяло, премятаха се на предни и задни кълбета и се превъртаха на колело във въздуха. Една вървеше на ръце, раменете й бяха така извити, че Рустем потръпна. Нямаше да може чаша да вдигне, без да я заболи, когато стигнеше четиридесет, помисли си. Друг играч, навел глава, за да не се удари в тавана на тунела, крачеше на високи пръти, които го издигаха до великански ръст, и дори успяваше някак да танцува на тях. Явно фаворит: появата му предизвика още по-мощен одобрителен рев. След тях се появиха музиканти с барабани, флейти и цимбали. После притичаха още танцьорки с дълги ивици цветна тъкан в ръце — развяваха се на вълни от лекия ветрец и бързия им бяг. Облеклата им също се развяваха, а и бяха доста оскъдни. Жените в Басания щяха да ги пребият с камъни, ако се появяваха пред хорските очи толкова разголени, помисли си Рустем.

А след това, точно зад тях, се появиха и колесниците.

— Това е Кресценс! Слава на Зелените! — викна Клеандър, забравил предупреждението на майка си, и засочи един от мъжете: носеше сребърен шлем. — А онзи до него е младият. Тарас. За Сините. Пак язди първата колесница. — Погледна бързо към Рустем. — Скорций не е тук.

— Какво? — каза някакъв червендалест русоляв мъж зад Тенаида и се наведе над нея. Майката на Клеандър се отдръпна, за да избегне допира му, загледана с безизразно лице в колесниците, които излизаха от широкия тунел вляво от тях. — Да не би да си го очаквал? Никой няма представа къде е той, момче.

Момчето не отвърна нищо, слава на боговете. Не беше съвсем лишено от ум. Зад двете водещи колесници бързо се затъркаляха другите. Хората пред тях танцуваха, свиреха и се премятаха по дългата пясъчна ивица към катизмата в другия край. Невъзможно беше да се разбере кой къде седи, но Рустем вече знаеше, че Плавт Боносус е сред сарантийския елит в покритата ложа. Момчето му беше казало преди малко — с неочаквана нотка на гордост, — че баща му понякога пускал бялата кърпа за старт на игрите, ако императорът отсъства.

Последните колесници, с гончиите им, облечени в бяло и червено върху кожените ризници, изтрополиха от тунела. Единственият ездач и първите танцьорки вече бяха в другия край, оттатък паметниците. Щяха да излязат през втората порта там, след като преведат процесията покрай трибуните отсреща.

— Много напича тук — каза Тенаида Систина. — Дали може да се намери нещо освежаващо зад онази порта? — Посочи натам, откъдето беше излязла процесията.

— Разбира се — отвърна Клеандър. — Там има щандове с всевъзможни храни и напитки. Но трябва да се върнеш нагоре и после надолу по стъпалата, за да слезеш в тунела. Не можеш да минеш през Парадната порта, там има страж.

— Има, да. Виждам го. Предполагам, че ще ме пусне, за да спести дългото вървене на една дама.

— Няма. И не можеш да ходиш сама, майко. Това е Хиподрумът!

— Благодаря, Клеандър. Оценявам тревогата ти, че тук може да има… грубияни. — Изражението й беше невъзмутимо, но момчето моментално се изчерви. — Нямам намерение да стъпвам където минаха конете и не бих и помислила да ходя сама. Докторе, ще бъдете ли така добър…?

Рустем стана, с по-голяма неохота, отколкото му се искаше да си признае, стиснал тояжката. Можеше да изпусне началото на зрелището все пак.

— Разбира се, ваша милост. Зле ли ви е?

— Малко на сянка и нещо разхладително и ще ми мине — отвърна тя. — Клеандър, остани тук и се дръж прилично. Ние ще се върнем след малко.

Тя стана и мина покрай него по пътечката, слезе още две стъпала и продължи по тесния коридор между първия ред и преградата към пистата. Смъкна си качулката, за да си скрие лицето.

Рустем я последва, с тояжката в ръка. Никой не им обръщаше внимание. Из целия Хиподрум се движеха хора, заемаха си местата или се отправяха към щандовете с храни и напитки, или до тоалетните. Очите на всички бяха приковани в процесията долу. Рустем спря на дискретно разстояние от съпругата на сенатора, щом и тя спря пред пазача на ниската преграда в края на каменната пътека, точно до голямата Парадна порта няколко стъпки по-долу.

Първоначалното сурово безразличие, изписано на лицето на пазача, бързо се стопи, щом Тенаида му каза каквото му каза. Той бързо се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава, дръпна резето на ниската врата и пусна Тенаида в покритото пространство под трибуните. Рустем я последва, като на минаване пусна една монета в ръката на пазача.

И когато влезе в сводестия тунел — оглеждаше се да не настъпи фъшкиите на преминалите коне — видя мъжа, който стоеше самотен в приглушената светлина на атрия, облечен в кожената ризница на колесничар и със синя туника.

Тенаида беше спряла, изчакваше го. Промълви тихо, изпод качулката:

— Прав бяхте, докторе. Изглежда, вашият пациент, неочакваният ни гост, все пак е тук. Ще ми оставите малко време да се видя с него, нали?

И без да дочака отговор, продължи към самотния мъж в тунела.

До големите порти стояха двама облечени в жълто работници. Явно се канеха да ги затворят. И също тъй явно едва ли щяха да го направят скоро, ако се съдеше по начина, по който поглеждаха към Скорций.

Все още никой друг не го беше забелязал. Сигурно бе стоял скрит тук в сенките, докато колесниците не се изнижат навън.

От просторния атриум се разклоняваха три главни и шест по-малки тунела. Вътрешното пространство на Хиподрума беше огромно, можеше да побере повече хора от обитателите на Керакек, осъзна Рустем. Тук преминаваше животът на някои хора, в жилища по коридорите. Трябваше да има конюшни, дюкяни, сергии за храна и за пиене, лекари, проститутки и хейроманти, параклиси. Цял град в града. А този атрий сигурно се превръщаше в сборно място преди състезателния ден, място, пълно с хора, суматоха и глъч. Отново щеше да стане така след няколко минути, предположи Рустем, щом участниците в процесията се върнеха по тунелите от другата страна.

В момента тук беше почти празно, мъгливо и прашно след ярката светлина отвън. Видя как жената на сенатора тръгва към колесничаря и смъква качулката си. Видя как Скорций извръща глава — доста късно — и я забелязва. И долови внезапната промяна в стойката и държането му и някои неща му станаха съвсем ясни.

Все пак беше наблюдателен мъж. Добрият доктор трябва да е наблюдателен. Всъщност Царят на царете го бе изпратил в Сарантион тъкмо заради това.

 

 

Беше предвидил много неща. Включително и силната възможност да припадне, преди да се е добрал до Хиподрума. Но появата на Тенаида в това празно отекващо пространство на Парадния атрий не беше сред тях.

Двамата ратаи при портите го видяха веднага щом се появи от един от жилищните тунели, след като излезе и последната колесница. Само един пръст, вдигнат пред устата, и двете слисани момчета стиснаха зъби. Щяха да пият довечера часове и да разказват тази история, знаеше го. А и още много вечери.

Изчакваше подходящия момент, за да излезе напред. Знаеше, че ще има — в най-добрия случай — само една надпревара днес, а посланието трябваше да се поднесе възможно най-убедително, да укрепи духа на Сините, да смири вълнението и да предупреди Кресценс и другите.

И да утоли собствената му гордост. Трябваше да препусне отново, да им напомни на всички, че каквото и да правят Зелените в началото на този сезон, Скорций все още е сред тях и все още е това, което е бил винаги.

Стига да беше истина.

Можеше и да греши. Налагаше се да го признае. Бавното дълго вървене от къщата на Боносус при крепостните стени се беше оказало удивително трудно, раната му се беше отворила. Дори не беше го забелязал, докато не видя кръвта по туниката си. Дишаше задъхано, болеше го всеки път, щом се опиташе да си поеме повече въздух. Трябваше да наеме носилка или да уреди Асторгус да му прати, но изобщо не беше съобщил на фракционария, че ще дойде. Упоритостта винаги си има цена, защо сега трябваше да е различно? Това пристигане за следобедната първа надпревара, това идване пешком до стартовата линия си бяха изцяло неговото послание. Никой в Сарантион не знаеше, че идва.

Или поне така си мислеше. Защото после видя в смътната светлина приближаващата се Тенаида и сърцето му заби лудо под счупените ребра. Тя никога не идваше на Хиподрума. Щом беше дошла, значи търсеше него, а той нямаше представа как…

И тогава видя и басанида зад нея, със сивата брада, слабичък, с тояжката, която носеше, за да му придава достойнство. И Скорций от Сория изруга наум, много ядосан.

Можеше да го разбере. Проклетият лекар сигурно изпитваше някакво жалко чувство за професионален дълг. Беше видял, че си е тръгнал, преценил беше, че е състезателен ден, потърсил бе начин да дойде тук и…

Този път изруга на глас, като войник в каупона, макар и през зъби.

Беше отишъл в къщата на Боносус, разбира се.

При Клеандър. Чийто баща му бе забранил да присъства на състезанията тази пролет — беше им го казал. Което означаваше, че е трябвало да говори с Тенаида. А това означаваше, че…

Тя спря пред него. Незабравимото й ухание го лъхна. Погледна я, срещна ясния й поглед, усети как нещо го стисна за гърлото. Изглеждаше хладна, сдържана… и той усети гнева в нея, като огън, лъхнал от отворена пещ.

— Всички в Сарантион ще се възрадват, че те виждат отново добре, колесничарю — промълви тя.

Бяха сами в това огромно пространство. За малко. Парадът скоро щеше да свърши и всички шумно щяха да нахлуят през тунелите.

— За мен е чест, че сте първата, която го казвате, ваша милост — отвърна той. — Надявам се, че сте получила бележката ми.

— Колко съобразително от ваша страна да я напишете. — Обидно официалният тон беше послание сам по себе си. — Искрено се извинявам, разбира се, че бях за малко със семейството си в онази нощ, когато сте изпитали такава… спешна нужда от компанията ми. — Замълча. — Или от компанията на която и да било жена, която би могла да предложи тялото си на един прославен колесничар.

— Тенаида…

И спря. Забеляза със закъснение, че тя държи нож в дясната си ръка. И най-сетне разбра за какво е тази среща. Затвори очи. Възможността бе нещо неотменно в живота, който живееше.

— Да? — Тонът й беше все така сдържан и отчужден. — Стори ми се, че чух някой да споменава името ми.

Той я погледна. Нямаше да може да назове по име и дори да изброи жените, с които бе делил нощите си през годините. Много години. Никоя не беше успявала да смути душата му като нея. И все още. Изведнъж се почувства стар, уморен. Раната болеше. Спомни си същото това чувство в нощта, когато бе отишъл, за да я потърси. Бодящото в нощния вятър рамо.

— Аз бях — промълви той. — Аз казах името ти. Казвам го и го повтарям всяка нощ, Тенаида.

Двамата пазачи на портата ги гледаха. Единият все още беше зяпнал. Можеше дори да е забавно. Проклетият лекар стоеше на почтително разстояние. Навярно никой от тримата не бе видял камата на смътната светлина.

— Отидох до къщата на Шайрин, за да й повторя предложението от Асторгус — каза Скорций.

— Аха. Той е искал да спи с нея, така ли?

— Държиш се лошо.

И потръпна, като видя блясъка в очите й. И като пак осъзна колко е разгневена.

Пожизнената маска на сдържаност, на безпогрешно, абсолютно самообладание: какво става с такъв човек, щом нещо я пробие? Пое си дълбоко дъх, болката го прониза в ребрата.

— Исках да я поканя дискретно да мине на страната на Сините. Бях обещал.

— Дискретно? — Блясък имаше в очите й. Никога досега не го беше виждал. — Посред нощ? Като се вмъкнеш в спалнята й? Колко… убедително.

— Истина е.

— Как не. И спа ли с нея?

Нямаше право да пита. Да отговори означаваше да предаде друга жена, която му бе предложила ум, доброта и споделена наслада.

Изобщо не му хрумна да не отвърне или да излъже.

— Да — каза той. — Просто така се получи.

— Така се получи? Просто така? — Ножът в ръката й не трепваше. — Къде те раниха? — попита неочаквано.

От един от тунелите долетя шум. Първите танцьорки се връщаха. Зад нея, през Парадната порта, се виждаха осемте колесници на първата надпревара, възвиваха назад към стартовата линия.

И изведнъж той си помисли, че може би наистина трябва да свърши. Всичко, което беше правил в живота си досега. Че погледът в очите на тази жена издава цялата болка, която й е причинил — нечестно бреме навярно, но как се вместваше честността в този живот? — и че той може наистина да умре тук, да приеме смъртта от нея, тук и сега. Никога не беше очаквал, че ще остарее. Отвърна й:

— Отляво. С нож. Имам и счупени ребра.

Единственото, което бе искал някога, толкова отдавна, бе да препуска с коне.

Тя кимна, бе прехапала долната си устна замислено; една-едничка бръчка бе прорязала челото й.

— Колко жалко. Имам нож.

— Видях го.

— Ако поискам много, много да те нараня, преди да умреш…

— Ще ме промушиш тук — показа й той. Сочеше раната. Кръвта капеше през синята туника.

Тя го погледна.

— Искаш ли да умреш?

Той се позамисли.

— Не. Но не бих искал и да живея, ако това ще ти причини толкова тъга.

Тя си пое дъх. Храброст и болка в очите й, и някаква… лудост. И този никога невиждан досега блясък в погледа й.

— Мислиш ли, че много ще се забавя след теб?

Той отново затвори очи. Отвори ги.

— Тенаида, всичко това е толкова… не както трябва. Но съм готов да приема. Каквото пожелаеш.

Ножът и този път не трепна.

— Трябваше да ме излъжеш. Когато попитах.

Толкова малък беше първия път, когато баща му разреши да яхне онзи жребец. Наложи се да го повдигнат, краката му се изпънаха почти прави, когато седна на седлото. Спомни си смеха. След това — внезапно смълчалите се мъже, когато животното се усмири при допира на коленцата му. В Сория. Далече. Отдавна.

Цял живот. Той поклати глава.

— Не трябваше да питаш. — Беше истина. Не можеше да лъже.

А тя издърпа назад ръката с ножа. Гледаше я право в очите и в онова, което — така ужасно — се бе разкрило в тях, когато рухна самообладанието на цял един друг живот.

И защото правеше точно това, защото почти пропадаше в тези очи, затънал в нея и в спомена, сляп дори за рязкото движение нагоре на малката ръка, която стискаше ножа, не видя мъжа, който дотърча до тях и я сграбчи за китката.

И я изви. Ножът падна.

Тя не издаде и звук след тихото, рязко изохкване.

— Ваша милост, простете — каза Кресценс от Зелените.

Тя го погледна. Скорций го погледна. Стояха един до друг в огромното сумрачно пространство. Кресценс каза:

— Никой на този свят не заслужава да умре от ръката ви. Сложете си качулката, ваша милост. Ей сега ще дойдат хора. Ако ви е оскърбил, ние ще се оправим с него.

Беше невероятно (и Скорций щеше да запомни това завинаги) колко бързо се промени лицето й, как рязко се затръшна шлюзът на онзи гняв в душата й, когато Тенаида погледна колесничаря на Зелените. Не издаде с нищо дори, че китката я е заболяла, макар че трябваше да я е заболяла. Кресценс я беше извил силно.

— Вие не разбирате — промълви тя. И дори се усмихна. Съвършено учтива усмивка, безучастна, не говореща нищо. Железните решетки на самообладанието й се затръшнаха. Скорций чак потръпна, като го видя, като чу промяната в гласа й. Сърцето му биеше като лудо. Само допреди миг наистина бе очаквал да…

Тя вдигна качулката си. И каза:

— Изглежда, своенравният ми заварен син е изиграл известна роля в нараняването на общия ни приятел. Разказа на съпруга ми версията си за случилото се. Не беше за вярване. Преди да накажем момчето — сенаторът беше много ядосан, разбира се — исках да се уверя от самия Скорций какво точно се е случило. Ставаше дума за нож, както разбирате, и твърдението, че е бил прободен.

Това бяха глупости. Думи, изречени само за да се изрекат. Обяснение, което не можеше да удържи, освен ако човек не пожелаеше да позволи да удържи. Кресценс можеше и да е напорист, корав съперник на пистата и свадлив грубиян в таверните и в палатата на Зелените, и беше едва от година в Сарантион, но все пак беше техният Първи, вече беше канен в императорския двор, прекарал беше зимата в аристократичните кръгове, с които се опознаваха състезателите шампиони. Той също трябваше да познава немалко спални на знатни любовници, помисли си Скорций.

Тоест разбираше за какво става дума и знаеше как да се държи.

Извинението, което последва, беше страстно, искрено… и кратко, защото шумът от южните коридори вече се усилваше.

— Трябва да ми позволите по-пълно да изразя искреното си разкаяние — каза Кресценс. — Изглежда, се намесих като невъзпитан провинциалист. Срамувам се, ваша милост. — Хвърли поглед през рамо. — Сега се налага да се върна на пистата, а вие — ако ми позволите да ви посъветвам горещо — ще е добре да разрешите на своя придружител да ви изведе оттук; това място съвсем скоро няма да е подходящо за благородна дама.

Вече чуваха трополенето на колелетата и необуздания смях откъм тъмната извивка на най-големия тунел. Скорций не беше казал нищо, не беше помръднал дори. Ножът лежеше на пода. Той се наведе внимателно и го вдигна с дясната си ръка. Подаде го на Тенаида. Пръстите им за миг се докоснаха.

Тя се усмихна — усмивка, тънка като речен лед на север, когато зимното замръзване още не го е стегнало, та да можеш да стъпиш на него.

— Благодаря — каза. — Благодаря и на двама ви. — Погледна през рамо. Лекарят от Басания беше останал на място по време на всичко това. Сега пристъпи напред, безукорно строг.

Погледна първо Скорций. Подопечния си.

— Разбирате, че идването ви тук… променя нещата, нали?

— Да. Съжалявам много.

Лекарят кимна и каза:

— С това не ще се боря. — Каза го с груба категоричност.

— Разбирам. Благодарен съм ви за всичко, което направихте.

Докторът му обърна гръб.

— Може ли да ви придружа, ваша милост? Споменахте за студена напитка?

— Да — отвърна Тенаида. — Благодаря ви, да. — Погледна за миг замислено басанида и отново се извърна през рамо към Скорций. — Очаквам да спечелите това надбягване. Според това, което ми казва синът ми, нашият скъп Кресценс е спечелил вече достатъчно в отсъствието ви.

След тези думи се отдалечи с лекаря към стълбите и многобройните щандове на нивото над тях.

Останали сами, двамата колесничари се спогледаха.

— За какво говореше той? — Кресценс посочи с брадичка отдалечаващия се лекар.

— Заяви отказа си да носи отговорност, ако се самоубия.

— Аха.

— Правят го в Басания. Пикае ли ти се?

Зеленият колесничар кимна.

— Винаги, преди да се кача на колесницата.

— Знам.

— Видях те. Дойдох да си кажем здрасти. Видях ножа. Тече ти кръв.

— Знам.

— Ти… окончателно ли се връщаш?

Скорций се поколеба.

— Вероятно все още не. Но оздравявам бързо, имай предвид. Поне досега.

Кресценс се усмихна кисело.

— Всички бяхме така доскоро. — Този път замълча той. Всеки момент щяха да се появят хора. И двамата го знаеха. — Тя не можеше да те намушка, ако не й позволиш.

— Да. Е, това… Как е новият кон във впряга ти?

Кресценс го погледна за миг, после кимна разбиращо.

— Харесва ми. Вашият нов състезател…

— Тарас.

— Тарас. Роден е за състезател, кучият му син. Не го разбрах миналата година. — Усмихна се хищно. — Смятам тази пролет да му разбия сърцето.

— Не се изненадвам.

Усмивката на Зеления се разшири.

— Искаше да се появиш по най-великолепния начин, нали? Завръщащият се герой, крачещ сам по пистата? В името на Хеладик, каква поява!

Лицето на Скорций се сви в кисела гримаса.

— Мислех го, да.

Но всъщност в този миг мислеше за жената — образи, удивително смесени със спомени от детството и усещането, че се взира в очите й малко преди да замахне с ножа. „Трябваше да ме излъжеш“. Беше готов да я остави да го прониже. Кресценс беше прав. Настроение, обзело го сякаш от отвъдния свят, състояние на духа, до което го беше довела тя, с блесналите си в запрашения сумрак очи. Бяха минали само няколко мига, а вече му се струваше като сън. Едва ли този сън щеше да се заличи.

— Не мисля, че мога да ти позволя това излизане — каза Кресценс. — Съжалявам. Спасяването на шибания ти живот е едно. Дреболия. Но такова завръщане е нещо съвсем друго. Лошо е за духа на Зелените.

Скорций можеше само да се усмихне. Беше се върнал на Хиподрума. В целия този свят в света.

— Мога да го разбера. Да се появим двамата тогава.

Тръгнаха заедно, точно когато играчите започнаха да излизат от тъмното на тунела вляво.

— Благодаря ти, между другото — каза Скорций, докато приближаваха към двамата облечени в жълто пазачи при портата.

„Очаквам да спечелиш надбягването“, беше казала. След като лекарят официално отказа да носи отговорност, ако се самоубие. Беше дошла под трибуните с нож. Беше дошла на Хиподрума с него. Знаеше какво говори. „Мислиш ли, че много ще се забавя след теб“. Дълго, преди още да я познава, беше мислил, че има нещо необикновено под прословутата й сдържаност. В арогантната си самозаблуда си беше въобразил, че го е открил, определил го е. Беше сбъркал. Много повече имаше в нея. Трябваше ли да го е разбрал?

— Благодарности? Няма защо — отвърна Кресценс. — Твърде скучно е тук без теб, да печеля срещу деца. Но забележи: държа да продължавам да печеля.

И докато подминаваха двамата пазачи, точно преди да излязат заедно на белия пясък пред очите на осемдесет хиляди души, стовари с все сила лакътя си без никакво предупреждение в левия хълбок на Скорций.

Той изохка, залитна. Светът се завъртя, червен пред очите му.

— О! Съжалявам! — възкликна Кресценс. — Заболя ли те?

Скорций се беше превил на две, стискаше с две ръце ребрата си. Вече бяха на изхода. Щяха да го видят след крачка-две. С убийствено усилие се изправи, понечи отново да тръгне напред, по-скоро акт на воля, отколкото нещо друго. Отчаяно се мъчеше да си поеме дъх. Чу като в треска първия рев на тълпата най-близо до тях.

Започна се. Ревът ставаше все по-силен и по-силен, кънтеше над първата писта и се търкаляше като вълна. Името му. Кресценс беше до него, но това беше грешка от негова страна, защото само едно име се повтаряше многократно. Скорций. Той се мъчеше със сетни сили да диша, без да изгуби съзнание, да продължи да върви, да не се превие отново, да не сложи ръка на раната.

— Ужасен човек съм — каза усмихнат Кресценс до него, докато махаше на тълпата, все едно той лично е измъкнал другия колесничар от смъртта като някакъв герой от древните легенди. — В името на Хеладик, наистина съм ужасен.

Искаше му се да убие, искаше му се да се разсмее в същото време. Смехът навярно щеше да го убие. Беше се върнал на Хиподрума. Светът на Хиподрума! Тук на пясъка. Видя конете. Как можеше да стигне човек толкова далече?

Знаеше, че ще успее. Все някак.

И в същия този момент, когато видя как колесничарите пред тях се обърнаха и ги зяпнаха, когато видя впряговете и позициите и когато се вгледа в един от тях, идеята го споходи, бърза като жребец, като божествен дар. Дори се усмихна, оголи зъби, колкото и трудно да си поемаше дъх. Повече от един вълк има тук, помисли си Скорций. Повече от един, в името на Хеладик.

— Пази се от мен — изръмжа той на другия колесничар, на самия себе си, на онова момче, което беше някога на жребеца в Сория, на всички тях, на Джад и неговия син, на света. Видя как го погледна Кресценс. Видя внезапния смут, изписал се на лицето на другия колесничар въпреки червената, изгаряща болка.

Той беше Скорций. Все още беше Скорций. Хиподрумът беше негов. Паметници вдигаха тук в негова чест. Каквото и да ставаше другаде, в мрака, щом слезеше слънцето под света.

— Пази се от мен — повтори той.

 

 

На запад от тях, съвсем не толкова далече, докато двамата колесничари излизаха от тунела, императорът на Сарантион се е запътил към своя тунел, за да мине под градините на Имперския прецинкт от един дворец към друг, където скоро ще извърши последните приготовления за война, за която е мислил още от времето, когато е поставил чичо си на Златния трон.

Империята, цяла някога, след това се бе разцепила и сетне едната половина се беше изгубила, както може да се изгуби дете. Или баща по-скоро. Той нямаше деца. Баща му бе умрял, когато все още беше много млад. Важни ли бяха всичките тези неща? Изобщо били ли са важни някога? Важни ли са сега? Сега, когато е зрял, състарява се, когато вае държави под скиптъра на Святия Джад?

Алиана смята така, или поне мисли за това. Не много отдавна, една нощ, беше поставила въпроса направо. Не излага ли на твърде голям риск въжделението си да остави такава ярка, огнена диря на света, защото няма наследник, за когото да пази онова, което вече притежава?

Не знаеше. Не мислеше, че е така. Беше мечтал за Родиас от толкова години — мечта за нещо, което ще бъде събрано ведно отново. И ще бъде събрано от него. Може би защото знаеше твърде много за миналото. Имало беше трима императори за един къс, дивашки период, а след това двама, тук и в Родиас, в продължение на много години разделение, след това само един, тук, в града, съграден от Сараний, а Западът бе пропаднал и изгубен.

За него това е огромна несправедливост. Със сигурност трябва да е така за всеки, който знае за някогашното величие.

Макар че, мисли си той, докато крачи през долното ниво на Атенинския палат с дворцовата свита, забързана да не изостане след него, това все пак е риторична хитрина. Разбира се, че има хора, които познават миналото също като него, но гледат на нещата по различен начин. Има и такива — като жена му, — които съзират по-голямо величие тук, на изток, в настоящия свят под Джад.

Никой от тях, дори Алиана, не управлява Сарантион. Владетелят е той. Той ги е довел всички до този връх, той държи конците и има най-ясната визия за играта. Очаква да успее. Обикновено успява.

Стига до тунела. Двамата екскубитори в шлемове застават мирно. Отсечено кимване и единият бързо отключва и отваря вратата. Зад Валерий канцеларът, първият официарий и ужасно неспособният квестор на Имперските приходи се покланят. С тях вече се е справил тук, в Атенин, по време на краткия обед. Дал е заповеди, изслушал е доклади.

Очаквал е една определена депеша от североизток, но тя все още не е пристигнала. Всъщност той е разочарован от Царя на царете.

Очаквал е Ширван Басанийски вече да е нападнал Калисион, да се задвижи другата част от това огромно начинание. Част, за която не знае никой, освен ако Алиана не го е разкрила, или навярно Гесий, чиято дискретност е изключителна.

Но все още не е дошла никаква вест за нахлуване през границата. Не че не им е дал достатъчно сигнали за намеренията си, дори за сроковете. Ширван трябва да е изпратил вече армия през границата, нарушавайки купения мир, в усилие да осуети кампанията на запад.

Поради това се налага да се оправи с Леонт и стратезите по друг начин. Не че е непреодолим проблем, но той предпочита по-елегантния ход, ако басанидското нападение вече е започнато и уж го спира, като го принуждава да отклони войски, преди флотата да потегли.

В края на краищата той преследва повече от една цел.

Човек би могъл да каже, че това е слабост на характера му. Той винаги има повече от една цел, заплита толкова много нишки и замисли във всичко, което върши. Дори тази дълго очаквана война за възвръщане на Запада не е нещо, което стои съвсем само.

Алиана би го разбрала, дори ще й е весело. Но тя не иска тази кампания и той е улеснил нещата за двамата — така поне преценява, — като не я обсъжда. Подозира, че тя съзнава какво прави. Знае също така за нейното безпокойство и източника му. Съжаление, за него.

Може да заяви съвсем безхитростно, че я обича повече от своя бог и се нуждае от нея поне толкова.

Спира за миг пред отворената врата на тунела. Вижда примигващите факли пред себе си — става течение. Ширван още не е нападнал. Жалко. Сега ще трябва да се оправи с войниците, в другия край. Знае какво ще каже. Гордостта на Леонт като военен е най-голямата му придобивка и най-голямата слабост, и има един урок, преценил е императорът, който по-младият мъж трябва да научи, преди да се предприемат многото следващи стъпки. Укротяване на безразсъдната гордост първо, а след това — сдържаща религиозна ревност.

Много време е отделил, за да обмисли и тези неща. Разбира се. Той няма дете, а наследяването на трона е проблем.

Обръща се за миг, приема ниските поклони на съветниците си и влиза в тунела сам, както винаги. Те вече се обръщат, когато вратата се затваря; дал им е много работа за този следобед, преди отново да се съберат в катизмата в края на състезанията, за да възвести на Хиподрума и на света, че Сарантион тръгва срещу Родиас. Чува как се затваря и заключва вратата.

Крачи по мозаечните плочи, по стъпките на отдавна мъртви императори, и разговаря с тях, представя си безмълвни диалози, носещи душевна наслада в тази тишина, в болезнено рядката самота на този дълъг лъкатушещ коридор между дворци и хора. Осветлението е добро, притокът на въздух и вентилирането са планирани добре. Самотата е радост за него. Той е тленният слуга и копие на Джад, живее живота си под яркия поглед на света и никога не е сам, освен тук. Дори нощем има стражи в покоите му или жени в покоите на императрицата, когато е там с нея. Иска му се да се позадържи в тунела, но има да свърши толкова неща и в другия му край, а времето изтича. Този ден е очакван, откакто… откакто дойде тук от Тракезия по заповед на своя чичо.

Преувеличение, но с истина в него.

Походката му е енергична, както винаги. Вече е много навътре в коридора, под поставените на равни разстояния факли в железните скоби на каменните стени. И чува в тази дълбока тишина завъртането на тежък ключ зад себе си, а след това — проскърцването на врата и други стъпки. Не бързат.

И светът се променя.

Променя се всеки миг, разбира се, но… има степени на промяна.

Поне стотина мисли — такова поне е усещането — пробягват през ума му от една стъпка до друга. Първата и последната са за Алиана. Между тях двете вече е схванал какво става. Винаги е знаел — и се е боял — за тази бързина на мисълта, изпитвал е прекомерна гордост от нея, през целия си живот. Но проницателността, остроумието навярно току-що са се оказали недостатъчни. Продължава да върви, само че вече по-бързо.

Тунелът, леко извит като буквата С (Сарантион — капризно хрумване на строителите), е много под градините и светлината. Безсмислено ще е да вика тук, а няма да успее да се доближи достатъчно до която и да било от двете врати, за да го чуят в долните коридори на единия или другия дворец. Разбрал е, че няма смисъл да бяга, след като онези зад него не бягат: което означава, че някой ги води, разбира се.

Сигурно са влезли, преди войниците, тръгнали да го посрещнат в другия дворец, да са стигнали до вратата, сигурно са чакали от доста време тук долу. Или навярно… влезли са през същата врата като него и са отишли до другия край, за да чакат? Не е ли по-просто така? Само двама стражи за подкупване. Помисля отново и, да, спомня си лицата на двамата екскубитори при вратата зад него. Познава ги. Негови хора. Което означава… злочестие. Императорът изпитва гняв, любопитство. И изненадващо остра тъга.

 

 

Облекчението, което изпита Тарас, щом чу рязко усилващия се взрив от викове и погледна назад, не можеше да се сравни с нищо в целия му живот.

Той беше спасен, помилван, освободен от огромното бреме, което го съкрушаваше като тежест, твърде непосилна за плещите му и твърде съдбоносна, за да я отхвърли.

Сред този рев, изумителен дори за Хиподрума, към него крачеше Скорций. И се усмихваше.

С крайчеца на окото си Тарас видя и забързания Асторгус, скулестото му грубовато лице бе набръчкано от тревога. Скорций стигна до него пръв. Чак когато Тарас се развърза от юздите на първата колесница, слезе и смъкна сребърния шлем, забеляза, че Скорций нито върви, нито диша леко, въпреки усмивката. И чак тогава видя кръвта.

— Здрасти. Тежка сутрин ли беше? — подхвърли небрежно Скорций. Не посегна за шлема.

Тарас се покашля.

— Аз… не се справих добре. Не мога дори да си…

— Чудесно се справи! — прекъсна го спрелият при тях фракционарий. — Ти какво правиш тук, мамка му!?

Скорций му се усмихна.

— Хубав въпрос. С лош отговор. Слушайте ме, и двамата. Имам сили колкото за една надпревара, може би. Тарас, оставаш в тази колесница. Аз ти карам Втори. Ще спечелим този тур и ще натикаме Кресценс в стената или в спината, или в собствения му дебел задник. Ясно?

Значи в края на краищата не беше спасен. Или може би беше, но по друг начин.

— Аз… оставам пръв? — изломоти Тарас.

— Трябва. Вероятно няма да мога да издържа седем кръга.

— Майната й на надпреварата. Докторът знае ли, че си тук? — попита Асторгус.

— Знае, уви.

— Какво? И ти е разрешил… това?

— Е, не. Освободи се. Заяви, че не поема отговорност, ако умра.

— О, страхотно! Аз ли да я поема?

Скорций се засмя, или по-скоро се опита. Притисна неволно ребрата си с ръка. Тарас видя идващия към тях старши на състезанията. Обикновено такъв разговор насред пистата беше забранен, но старшият бе ветеран и веднага разбра, че става нещо необичайно. Хората по трибуните продължаваха да реват. Все едно, щяха да позатихнат малко преди състезанието да започне.

— Добре си се върнал, колесничарю — поздрави той. — Ще караш ли този тур?

— Да — отвърна Скорций. — Как е жена ти, Дарвос?

Мъжът се усмихна.

— По-добре е, благодаря. Момчето на скамейката ли сяда?

— Момчето кара Първа колесница — заяви Скорций. — Аз взимам втората. Сяда Исант. Асторгус, ще му кажеш ли? И им нареди да нагласят юздите на впряга както аз ги харесвам.

Старшият кимна и тръгна към съдията на старта. Асторгус продължаваше да гледа Скорций, вцепенен.

— Сигурен ли си? — попита накрая. — Заслужава ли си? Една надпревара?

— Важна надпревара. По няколко причини. Някои е по-добре да не знаеш. — Скорций се усмихна, но без смях в очите. Асторгус се поколеба още миг, кимна бавно и тръгна към втората колесница на Сините. Скорций отново се обърна към Тарас. — Така. Значи. Две неща — заговори тихо Славата на Сините. — Първо, Серватор е най-добрият състезателен кон в империята, но само ако го помолиш. Иначе е самонадеян и мързелив. Обича да забавя и да гледа статуите ни. Ще му крещиш. — Скорций се усмихна. — Дълго време ми отне, докато разбера как мога да го накарам да го прави. Можеш да минаваш по-бързо на завоите, отколкото би повярвал, когато той държи вътрешната — докато го направиш първите няколко пъти. Внимавай много на старта. Знаеш как може да накара другите три да скосят с него, нали?

Тарас знаеше. Станало беше и с него, това му беше последното падане. Кимна съсредоточено. Това беше работата им, професията им.

— Кога го плесвам с камшика?

— Когато стигнеш до завой. Удряш по десния хълбок. И продължаваш да ревеш името му. Той слуша. Съсредоточи се върху Серватор — той ще се оправи с другите три заради теб.

Тарас кимна.

— И се вслушвай в мен по време на гонитбата. — Скорций отново сложи ръка на ребрата си, изруга и предпазливо си пое дъх. — От Мегарион си, нали? Говориш ли изобщо иницийски?

— Малко. Като всички.

— Добре. Ако се наложи, ще ти извикам на иницийски.

— Откъде си го научил?

Физиономията на Скорций изведнъж стана кисела.

— От жена. Как си учим най-важните уроци в живота?

Тарас понечи да се засмее. Устата му бе пресъхнала.

Ревът на тълпата беше наистина изумителен. Хората все още бяха на крака, по целия Хиподрум.

— Каза… каза, че имало две неща?

— Казах. Слушай внимателно. Поискахме те за Сините, защото знаех, че ще си толкова добър, колкото всеки тук, ако не и повече. Хвърлиха те в нещо отвратително и нечестно, без дори да си карал досега този впряг, принудиха те да се изправиш срещу Кресценс и Втория му. Шибан идиот си, ако си мислиш, че си се справял зле. Щях да ти го набия в главата, но много ще ме заболи. Бил си страхотен и всеки, който има капка мозък в главата, го знае, савдрадийски тъпако.

Има едно усещане, каквото може да ти даде само греяно вино с пипер, отпито в някоя таверна в мокър зимен ден. Тези думи му подействаха точно така. С цялото самообладание, което можа да събере, Тарас каза:

— Знам, че бях страхотен. Крайно време беше да се върнеш да помогнеш.

Скорций се изсмя горчиво и потръпна от болка.

— Добро момче. Ти си пета писта, аз съм втора, нали? — Тарас кимна. — Добре. Когато стигнеш линията, ще имаш място да свиеш. Наблюдаваш ме, разчиташ на Серватор и оставяш на мен да се оправя с Кресценс. — Усмихна се, без капка веселост.

Тарас хвърли поглед към мускулестия Първи на Зелените, който увиваше юздите около кръста си на шеста писта. И каза:

— Ще го направя, да. Значи това е твоя работа. Гледай да си я свършиш.

Скорций се ухили отново, този път весело, а след това взе парадния сребърен шлем от ръцете му, подаде го на коняря до тях и в замяна пое очукания състезателен шлем. Постави го лично на главата на Тарас, като ратайче. Пандемониумът, царящ на Хиподрума, се усили. Наблюдаваха ги, разбира се. Всяко движение се попиваше от хилядите очи, както гадателите следят птичите вътрешности или разположението на звездите.

На Тарас му се стори, че всеки момент ще заплаче.

— Наистина ли си добре? — попита той. Кръв се цедеше през туниката на Скорций.

— Всичко ще е наред, за всички — увери го Скорций. — Освен ако не ме арестуват за това, което се каня да направя на Кресценс.

Вдигна ръка, потърка муцуната на Серватор и прошепна нещо в ухото му, после тръгна по диагоналната линия към втората Синя колесница, от която Исант вече слизаше — на лицето му се беше изписало същото облекчение като на Тарас преди малко, — а помощниците припряно оправяха юздите според предпочитанието на шампиона им.

Скорций не побърза да се качи. Спря до четирите коня, погали ги един по един, шепнеше нещо на всеки. Ставаше смяна на гончиите, трябваше да го разберат. Вторачен, Тарас видя, че излага към жребците само дясната си страна и ги гали само с дясната ръка: прикриваше петното кръв.

Върна се при колесницата. Започна отново да увива юздите около кръста си. Момчето до него подаде сребърния шлем на друг от конярите и притича да му помогне, лицето му бе грейнало от възбуда. Конете бяха неспокойни. Бяха видели обичайния си водач, но той вече не беше с тях. Тарас взе камшика, пъхна го на мястото му отстрани на колесницата. Пое си дълбоко дъх.

— Слушайте, тъпи кранти такива — заговори на най-прочутия състезателен впряг на света с най-нежния и успокоителен тон, с който беше говорил някога на коне. — Ако и този път ми се ебавате и не ми тичате, лично ще ви заведа при касапите, чухте ли ме?

Почувства се чудесно, като го каза. От усещането, че може да се справи.

 

 

Последвалата надпревара се запомни за много дълго. Въпреки събитията, разиграли се в този ден и непосредствено след него, първата следобедна гонка от втория тур на Хиподрума през тази година щеше да стане легендарна. Един пратеник от Москав, който бе придружил свитата на Великия принц и се бе задържал през зимата за мудни преговори за търговските тарифи, присъстваше и щеше да опише тази надпревара в хрониките си — запис, който щеше като по чудо да се съхрани през три пъти по три града, на сто и петдесет години един от друг.

В този ден на Хиподрума имаше хора, за които състезанията бяха много по-важни и от най-величавите събития, свързани с война, с наследяване на трон и свята вяра. Винаги е така. Някое чираче след десетилетия може да си спомня за деня на обявяване на война като за деня, в който хубавото слугинче най-сетне се е качило с него в плевника. Дългоочакваното раждане на здраво дете ще отекне повече за родителите от съобщението за нашественическа армия на границата или за освещаването на храм. Необходимостта да се довърши жътвата преди първата слана потиска всякакъв отклик на смъртта на царе. Чревно разстройство ще заличи и най-тежките прогласи на свят патриарх. Великите събития на един век изглеждат за хората, които живеят в него, само като фон на много по-завладяващите драми на собствения им живот, а и как би могло да е иначе?

По същия начин много от мъжете и жените на Хиподрума (а и някои, които не бяха там, но по-късно щяха да твърдят, че са били) щяха да се вкопчат в един или друг личен образ на случилото се. Можеше да са съвсем различни неща, различни преживени мигове, тъй като всеки от нас има в душата си струни и с нас свирят по всевъзможни начини, като на инструменти, а и как би могло да бъде иначе?

 

 

Карулус, доскоро от Четвърти Саврадийски, съвсем отскоро хилиарх на Втора Калисийска конница, бе току-що преназначен — без дори да се е явил да се представи на север и по причини, които все още не разбираше — към личната гвардия на върховния стратег Леонт, на заплащане (доста щедро) от касата на самия стратег.

Поради това все още пребиваваше в града и седеше със съпругата си в сектора за старши военни на Хиподрума: беше приел, че за сегашния му пост и звание вече е неуместно да стои или седи сред симпатизантите на Зелените. Сред присъстващите офицери около него се долавяше осезаемо подмолно напрежение, което едва ли имаше нещо общо с надбягванията. Бяха им дали ясно да се разбере, че днес тук ще бъде направена важна прокламация. Не беше трудно да се предположи за какво ще е. Леонт все още го нямаше в катизмата, императорът също не беше тук този следобед, но пък следобедът тепърва започваше.

Карулус погледна жена си. За Кася това посещение на надбягвания беше първото в живота й, тълпите все още видимо я притесняваха. Необвързаният с фракциите офицерски сектор определено щеше да е по-спокоен от буйната зона за правостоящи на Зелените, но Карулус въпреки това се безпокоеше за нея. Искаше му се това да я зарадва — и да стане свидетелка на нещо паметно в края на деня. Беше прекарал тук сам предобеда и я беше взел от къщи по време на обедната почивка: цял ден на Хиподрума щеше да е твърде много за Кася. Въпреки надеждите си той си даваше ясна сметка, че тя е тук само като оправдание за него и за страстта му към колесниците.

Всъщност беше възхитително, че една жена е способна да направи това.

Офицерите, особено назначените на служба при върховния стратег, се радваха на уважение в Града. Имаха великолепни места, почти по средата на стартовата права отсечка и ниско долу. Повечето от тълпата беше зад и над тях, тъй че Кася можеше да вижда добре конете и водачите им. Карулус смяташе, че това е добре.

Бяха близо до косата стартова линия, поставяща външните квадриги по-напред. Кресценс от Зелените щеше да стартира шести. Карулус го посочи на жена си, напомни й, че е бил сред гостите на сватбата им, а после махна с ръка, когато Първият колесничар на Зелените влезе под трибуните малко преди да започне надбягването и остави впряга си в ръцете на конярите. Кася леко се усмихна; един от офицерите край тях се засмя.

С огромно усилие да се овладее — въпреки че беше много възбуден и изключително щастлив — Карулус се постара да не показва на младата си жена всичко, което става. Тя вече знаеше, че Скорций го няма. Всички в Сарантион го знаеха. Но Карулус си даваше сметка, че гласът му я успокоява почти колкото присъствието му, затова й разказа накратко (по-кратко от всякога) за сделката, довела до размяната на десния кон в квадригата на Кресценс срещу младия състезател, който в момента носеше сребърния шлем за Сините в пета позиция. Обясни й и за ролята на десните коне. А това означаваше, че трябва да й каже и за конете отляво, разбира се, което от своя страна означаваше…

Тя прояви известен интерес, макар и не по начина, по който очакваше. Попита го по-скоро как момчето може да бъде продадено от един отбор на друг, все едно дали му харесва, или не. Карулус й изтъкна, че никой не го принуждава да е състезател, нито дори да остане в Сарантион, но някак си не беше убеден, че подмолният й въпрос получи отговор. Така че смени темата и почна да й сочи паметниците по спината отвъд трасето.

А след това изригна ревът и той бързо се обърна към тунела, и зяпна, когато Скорций и Кресценс излязоха заедно.

Хората виждат различни неща, запомнят различни неща, макар всички да са гледали в една и съща посока. Карулус беше войник през целия си зрял живот. Видя как върви Скорций и веднага направи заключението, още преди да се доближат и да забележи кръвта от лявата му страна. Това повлия на всичко, което видя и усети в началото на надпреварата, и на всичко, което щеше да си спомня след време: петно от пурпур в следобеда, точно в началото му, преди всичко друго да стане известно.

 

 

Кася не забеляза нищо от това. Тя наблюдаваше другия мъж — съвсем близо до тях всъщност, — мъжа в зеленото, който отново се качи в колесницата, от която бе слязъл преди малко. Помнеше го от сватбеното им празненство: едър, самоуверен, в центъра на вниманието, караше другите да се смеят, както се смеят хората, когато шегите са поднесени от някоя важна личност, без значение дали са забавни.

Кресценс от Зелените бе на върха на славата си, беше й казал Карулус (наред с многото други неща, които й каза), беше спечелил много важно състезание предната седмица и тази сутрин също, понеже Скорций го нямало. Зелените ликуваха, Кресценс разпалваше възхитата им в триумфалното си великолепие.

За Кася това правеше лекотата, с която бе разчела изписаното на лицето му безпокойство, още по-интересна.

Кресценс беше точно под тях и методично стягаше дългите юзди около кръста си. Карулус и това й бе обяснил. Но Зеленият непрекъснато мяташе поглед назад и вляво, където другият състезател, Скорций, вече се бе качил в колесницата си. Кася се зачуди дали и другите забелязват тревогата му, или е просто заради това, че след годината, преживяна в хана на Моракс, ги усеща тези неща. Зачуди се дали винаги ще е така.

— О, Джад! Той кара Втората колесница! — промълви Карулус, както можеше да промълви молитва. Каза го някак унесено. Лицето му се беше смръщило като от болка.

Попита го. Той и това й обясни. Много бързо, между другото, защото веднага щом най-различните юзди бяха затегнати там, където явно им беше мястото, и държаните на впряговете се отдръпнаха от вътрешната и външната страна на трасето и облечените в жълто хора ги последваха, президът на сената пусна една бяла кърпа от катизмата, тръба изсвири пронизително една-единствена висока нота, един сребърен делфин се гмурна отгоре — и надпреварата започна.

И се вдигна ужасен прахоляк.

 

 

В този ден Клеандър Боносус престана да е от Зелените. Не подмени привързаността си, а по-скоро — както често щеше да го разказва след това, включително и на едно паметно слово на съдебен процес за убийство — се почувства все едно някак се е издигнал над фракционните симпатии, в следобеда на втория ден на Хиподрума, в онази пролет.

Или може би малко преди надпреварата, когато видя мъжа, когото бяха промушили и ритали в една тъмна улица, мъжа, за когото знаеше, че трябва да остане на легло чак до лятото, да излиза на пясъците и да се качва на Втория впряг на Сините. Без да вземе сребърния шлем, който му се полагаше по право.

Или преди това дори всъщност. Защото докато гледаше подир майка си и доктора от Басания, Клеандър виждаше тунела. Седеше достатъчно ниско и близо и затова — навярно единствен от всичките осемдесет хиляди — видя как Кресценс от Зелените удари много злобно с лакът някого в ребрата тъкмо преди да излязат на светло. А след това видя и кой е този някой.

Щеше да го запомни завинаги. Сърцето му затуптя с все сила и продължи да блъска в гърдите му чак до началото на надпреварата, започнала точно когато майка му и докторът се върнаха на местата си. И двамата — само от един бърз поглед — изглеждаха необикновено напрегнати, но на Клеандър не му остана време да се замисли за това. Скорций се бе върнал!

По инстинкт, по навик, по принуда, погледът му се измести към Кресценс, щом Първият на Зелените шибна впряга си напред от шестата позиция. Не беше добра стартова позиция, но момчето, водещо Сините, бе на пета, така че това беше почти без значение. Скорций беше на втората писта, с по-долен впряг. Клеандър не разбра как и защо бе станало това. Вторият водач на Зелените държеше перилото и щеше да се опитва да го задържи, докато Кресценс си пробие път навътре.

Поне така се развиваше обикновено такова подреждане.

Но този път, изглежда, Кресценс щеше да има бавно обръщане. Тарас от Сините бе подкарал впряга си поне толкова бързо като него. Кресценс не можеше да го засече при чертата, без да повреди или дори да разбие колесницата си. Двата първи впряга щяха да препускат заедно, а след това Зелените щяха да притиснат и надбягат Синия в тандем, както през цялата сутрин. Беше дълъг тур, седем кръга. Много време.

Само дето всички знаеха, че стартовете са от огромно значение. Едно надбягване можеше да приключи още преди първата обиколка. А в това сега участваше Скорций.

Клеандър се извърна да види какво става с втория впряг на Сините — и повече не отмести очи. Скорций блестящо бе предвидил падането на бялата кърпа и тръбния зов, имаше великолепен старт, вече пердашеше яростно конете. Беше изригнал от старта, беше отворил зев между себе си и Зеления на перилото. Можеше дори да завие и да заеме вътрешната писта веднага щом прекосиха бялата черта. Щеше да е близо…

— Кой точно е той? — попита мащехата му до него.

— Втора пътека — изхриптя Клеандър и посочи, без да откъсва поглед от пистата. Едва по-късно му хрумна, че така и не се наложи да се спомене името. — Кара Втора колесница, не Първа! Виж как ще се опита да мине до перилото.

Конете минаха бялата черта. Скорций не се опита да мине до парапета.

Вместо това продължи направо и свърна рязко надясно много преди по-бавните Бяла и Червена квадрига в трета и четвърта пътеки. Двамата се вкопчиха в съвсем неочакваното отваряне и минаха вляво зад него, пожертваха скоростта заради съдбоносните вътрешни писти.

Много по-късно Клеандър щеше да осъзнае как точно това се бе оказало най-важното от всичко. Двамата минаха вляво, трябваше да забавят, за да го направят, и така се отвори пространство. Всичко беше заради пространството. В спомените си Клеандър щеше да чувства все едно всичките тези осем излитащи като гръм на старта колесници, плющящите камшици, напрегнатите мъже, все едно всичките бяха някакви дребни дървени играчки, с каквито може да си играе някое момче, представящо си Хиподрума на пода на детската си стая, а Скорций ги движеше, както може да ги движи момчето — като бог.

— Пази се! — извика някой точно зад тях. И с основание. Двете Сини квадриги препускаха една до друга, готови всеки миг да се сблъскат, младият колесничар в Първата колесница завиваше, както се очакваше, Кресценс бе точно до него. Скорций подкара право към двамата съвсем в погрешната посока, настрана от парапета. Устата му беше широко отворена, видя Клеандър, и той крещеше нещо сред този хаос от прах, скорост и безсмислие.

Изобщо не беше безсмислено, защото ставаше нещо изключително, по-ясно от всичко в бесния въртоп, какъвто е човешкият живот, ако човек разбира достатъчно, за да го види.

И много грижлив в спомените си, проследил назад цялата дъга на чувствата си, Клеандър най-сетне щеше да реши, че тъкмо това бе същинският миг, в който страстната му привързаност отстъпи на нещо друго в него: на желание, което никога повече не го остави в живота му — да види отново това върховно умение, изящност и кураж, облечени в каквито ще да са цветове, този миг на ярка, огряна от слънцето слава на пясъка.

По някакъв начин детството му приключи, когато Скорций тръгна навън, вместо направо.

 

 

Единственото, което видя мащехата му, бе същата първоначална бъркотия от прах и побеснели коне, която наблюдаваше и Кася от сходен ъгъл малко по-натам по трибуните. Душата й кипеше и й бе невъзможно да отдели хаоса долу на пясъка от хаоса в себе си. Беше й зле, гадеше й се, щеше да е унизително да повърне на такова публично място. Усещаше близостта на басанидския лекар от другата си страна, почти беше склонна да го прокълне, че е причината да е тук и за това, че бе видял… каквото можеше да се види в смътната светлина под трибуните.

Една дума само ако проговореше, реши Тенаида, само да я попиташе дали не й е лошо, щеше да… и тя самата не знаеше какво щеше да направи.

А това тук за нея бе толкова ужасен, непознат терен — да не е сигурна какво точно да направи. Той не се обади. Благодат. Държеше тояжката — нелепа преструвка, също толкова лоша, колкото боядисаната в сиво брада — и изглеждаше съсредоточен в колесниците като всички останали. Все пак заради това бяха дошли тук, нали? Е, може би така беше за всеки друг, освен за нея.

„Очаквам да спечелиш“, беше му казала. В онази странна, едва процеждаща се полусветлина. След опита да го убие. Представа нямаше защо го бе казала, някак просто излезе само, от бурята вътре в нея. Никога не беше правила такива неща.

В свещените храмове на Джад учеха, че демоните от полусвета дебнат из въздуха неизменно, близо до смъртните, и могат да влязат в теб, да те превърнат в нещо съвсем различно от онова, което си. Че винаги е било така. Ножът беше прибран под наметалото. Той й го беше върнал. Тенаида потръпна въпреки яркото слънце.

Докторът я погледна. Нищо не каза. Благодат. Обърна се и отново се загледа в трасето.

— Кой точно е той? — попита Клеандър. Момчето посочи и отвърна, без да откъсва очи от невероятната суматоха долу:

— Кара Втора колесница, не Първа!

Това явно означаваше нещо, но тя изобщо нямаше представа какво. Нито че има връзка с нея и с онова, което бе казала за спечелването на надпреварата.

 

 

Рустем разпозна и започна да наблюдава пациента си веднага, още щом седнаха отново на местата си, тъкмо когато изсвири тръбата. Видя го, че управлява четирите коня с лявата ръка, пострадалата му страна, а биеше с камшика с дясната и се беше надвесил нелепо напред върху опасно подскачащата колесница. След това видя как Скорций наклони тялото си силно надясно и му се стори, че дърпа впряга натам, с тежестта на собственото си ранено тяло над бляскащите в бесния си въртеж колелета.

Изведнъж изпита необяснима възбуда. Ножът, който бе видял да блясва и да пада под трибуните, всъщност беше съвсем ненужен, вече го знаеше.

Този мъж възнамеряваше да се самоубие пред всички.

 

 

Навремето той бе един от най-прославените състезатели, препускали някога тук на квадрига.

На спината имаше три негови паметника и един от тях беше сребърен. Първият император Валерий — чичото на днешния — се беше принудил на два пъти да го призове отново след оттеглянето му, толкова страстни бяха воплите на тълпата в Хиподрума. Третия път — последния, — в който бе напуснал пистата, бяха устроили процесия в негова чест от хиподрума до градските стени и по целия път се бяха събрали хора, много хора. Двеста хиляди души, така поне бе докладвала градската префектура.

Асторгус от Сините (някога от Зелените) не изпитваше никаква фалшива скромност, нито капка стеснителност за собствените си постижения на пясъчната писта, където две десетилетия беше влизал в двубои и беше печелил, отново и отново, срещу низ от съперници и винаги — срещу Деветия колесничар.

Тъкмо най-последният от онези млади съперници, същият, заради когото се бе оттеглил, сега беше пред него, подкарал Втора колесница, със счупени ребра, отворена рана и вече не млад. И от всички, които наблюдаваха тези първи мигове на надпреварата, тъкмо фракционарият Асторгус — нашарен с белези и грубоват, неизмеримо вещ и прословуто неподатлив на чувства — пръв схвана какво точно става, разгада с един бърз, обхващащ всичко поглед осемте квадриги, скоростите и ъглите им, водачите им и техните възможности, и поднесе яростна, бърза молитва на запретения, богохулен, толкова нужен Хеладик, божия син.

Беше при външната стена, застанал за старта, както обикновено, на две трети дължина по правата отсечка, след бялата черта, в безопасната зона, заделена за поддържащите трасето екипи между външния парапет и първия ред места. Поради това имаше илюзията, че Скорций кара право към него, когато той направи онова нелепо, безпрецедентно завиване навън, а не навътре.

Чу как Славата на Сините (самият той бе някога Славата на Сините) изкрещя през връхлитащия прахоляк и беше достатъчно близо, за да разбере, че думите са на речта на инициите, която знаеха едва малцина. Асторгус беше един от тях. Момчето, Тарас от Мегарион, май също. Видя как момъкът рязко извърна глава наляво и моментално, великолепно реагира, без и за миг да се замисли. Асторгус затаи дъх, прекъсна молитвата си и загледа.

Момчето на свой ред закрещя — ревеше на Серватор — и го удари с все сила с камшика отдясно. Всичко това ставаше на главоломна, съвсем безумна скорост, унищожително близо до хаотичния старт на препусналите в яростен бяг трийсет и два побеснели коня.

В един съвършено синхронизиран миг, без разлика и за частица от секундата, толкова близо, че колелетата сякаш се допряха, Скорций и момчето, Тарас, и двамата изхвърлиха телата си наляво и поведоха колесниците. Шумът бе оглушителен, въздухът — давещ дробовете облак прах.

И през този прах, изпълнено сякаш за негово лично удоволствие от танцьорки, наети за нощта на някой аристократ, Асторгус видя какво се случи след това и душата му се развълнува, духът му се разтърси от възхита, защото знаеше, че каквото и да е правил някога тук, въпреки че е изпратен от овациите на двеста хиляди души, крещящи неговото име, той дори нямаше да може да си въобрази, даже на върха на славата си, онова, което току-що бе измислил Скорций.

Тарас завиваше навън, Скорций — навътре. Право един към друг. Щом момчето дръпна рязко наляво, великолепният Серватор дръпна другите три коня и колесницата мина през трасето точно в същата маневра, която тълпата на Хиподрума все още помнеше от последния ден на есента, когато Скорций бе направил същото на него. А онова бе само част — о, да, само част — от покоряващото изящество на сегашното, от съвършенството му. Като запомнен и отекващ наново текст, използван по съвършено нов начин.

А в следващия миг Скорций хвърли впряга си силно наляво, в точния, наложителен момент — иначе двете колесници щяха да се натресат една в друга сред парчета дърво, падащи, побеснели от болка коне и летящи във въздуха колесничари с потрошени кокали, вече мъртви. Колелетата изхвърлиха пясък и с ужасяваща прецизност Скорций се озова точно до Кресценс и неговия Зелен впряг.

А третият и четвъртият впряг вече се бяха разделили.

Разбира се. Беше им се отворило пространство, когато Скорций се понесе навън. Бяха се хванали на изненадващата подкана — и така бяха отворили пътя като двукрила дворцова порта, та Тарас да направи свирепото си врязване наляво и изправянето, и да намери чиста, превъзходна, бляскава ивица открито право трасе пред себе си близо до парапета.

Беше точно зад Втория на Зелените, а след това — когато отново заплющя с камшика — се озова до него, навлизайки в най-първия завой под катизмата. Все още бе наведен силно наляво и крещеше на великолепния водач; остави Серватор да ги задържи плътно до Зелените, а след това — пред тях на излизане. А после вече нямаше нищо и никой пред него по трасето, когато излязоха от другата страна… и всичко това бе направено на една-единствена права отсечка.

Асторгус плачеше. Трогнат, като от някоя светиня в храм, съзнаващ, че е видял творение толкова съвършено, колкото едва ли някой майстор би могъл да създаде: ваза, гема, поема, мозайка, златна гривна, изкусно изваяна птица, обсипана с драгоценни камъни.

И знаеше също така, че това майсторство не може да се съхрани извън мига на сътворяването, можеше само да се разказва за него след това от онези, които помнят или помнят грешно, които са го видели или видели наполовина, или изобщо не са, изкривено от лъжлива памет, от страст и невежество; плодът му — изписан все едно върху вода или пясък.

Беше ужасно важно и точно сега нямаше никакво значение. Или може би тъкмо нетрайността, предопределената преходност всъщност усилваше славата? Изгубеното в мига на сътворението му? В този момент, мислеше си Асторгус, вкопчил ръце в дървения парапет — за този единствен, безпогрешен, диамантен миг, предложен на времето — това бяха двамата колесничари, младият и геният, който го водеше, тъкмо те бяха властелините на света върху сътворената от бога земя, богове на императори, на всички мъже и жени, уязвими и несъвършени, и един ден щяха да паднат и да умрат, без да оставят нищичко след себе си, изгубени в мига на сътворението.

 

 

Когато двете водещи колесници излетяха заедно от първия завой и се понесоха към тях, Плавт Боносус се надигна в Имперската ложа. Беше неописуемо развълнуван от случващото се, за миг изпита угризение, докато не забеляза, че още неколцина други сред тази изискана, бляскава придворна свита също са станали на крака. Размени моментен безмълвен поглед с началника на имперската конница и отново се обърна към пистата.

Над главите им, върху изящния свод на тавана на катизмата, имаше квадрига: мозайка на Сараний, увенчан с венеца на победата, подкарал впряг. Долу момчето на Сините, което се беше държало храбро, но го надвиваха непрекъснато в последната седмица и през цялата тази сутрин, сега крещеше на впряга си като варварин и зашиба конете с камшика пред Втората колесница на Зелените още на завоя при катизмата.

Случваше се понякога. Случваше се, но съвсем не толкова често и никога без съзнаването — сред тези, които познаваха трасето — за риска и за изключителното умение, които предполагаше това. Боносус гледаше. Момчето, Тарас, вече не го надвиваха, вече не беше примирено.

Не беше вече зад Зеления впряг или до него.

Младежът беше стартирал в пета писта. Излезе от първия завой половин впряг напред, а след това на цяла дължина, а след това, гладко като източна коприна по кожа, остави Серватор да се хлъзне покрай перилото по обратната права отсечка.

Боносус инстинктивно се извърна назад, за да погледне Скорций и Кресценс. Излязоха на същия завой един до друг, но в най-широкия участък на трасето, тъй като Скорций отказваше да прояви снизхождение към съперника си и не показваше и най-малко желание да съжали самия себе си. Той караше Втория впряг. Задачата му бе да осигури победата на съотборника си. Начинът да го направи бе един-единствен: да задържи Кресценс колкото може повече.

— Зеленият забавя — каза прегракнало началникът на конницата. Боносус погледна и видя, че е истина. Вторият колесничар на Зелените, изправен пред почти невъзможния избор — да подгони младия водач на Сините или да изостане, за да подпомогне впряга на своя Първи — се беше спрял на второто. Наред с всичко друго за Кресценс от Сарника се знаеше, че е рязък и зъл спрямо по-низшите съотборници, забравили кой е Първият на Зелените.

— Сега ще се опитат за второ и трето място — подхвърли напосоки Боносус.

— Може да догони младока, ако засили достатъчно. Не е минал още и един кръг. — Началникът на конницата беше възбуден. Личеше му. Боносус също. Въпреки всичко, което предстоеше да се случи в този ден, въпреки войната, която щеше да промени света, драмата долу беше съкрушителна.

Вторият на Зелените забавяше, изоставаше, поглеждаше през рамо, за да прецени ъгъла. Когато двамата най-прославени колесничари излязоха от завоя, все още далече встрани от вътрешната писта, все още плътно един до друг, Вторият впряг на Зелените се понесе към Скорций. Водеше му. Можеше безнаказано да се придвижи пред него. Беше деликатна задача — трябваше да задържи квадригата на Сините и в същото време да намери начин да освободи своя Първи, та той да свърне рязко към парапета и да подгони младежа отпред. Тъкмо това обаче правеха Вторите впрягове, за това ги тренираха.

Трите квадриги летяха: шест колелета и дванадесет коня сред вихрещ се прах и гръмовен рев.

— Мисля, че Скорций очаква точно това — каза изведнъж Боносус.

— Какво?! Невъзможно — възкликна началникът на имперската конница в момента, в който се оказа, че греши.

 

 

Трябваше да е внимателен, изключително внимателен. Ако удареше мръсно когото и да било от другите, победата на Сините щеше да е анулирана. Това бе ограничението, наложено на каращите Втория впряг или носещите по-низшите цветове. Облечените в жълто служители бяха по цялото трасе и ги наблюдаваха.

Освен това знаеше, че дори да има сили да извърти и седемте кръга прав, не става за нищо. Всяко плитко вдишване беше жестока борба да надвие болката. Самата мисъл, че ще трябва отново да дръпне здраво напред, го караше да съжалява, че вече не е мъртъв.

Знаеше, че около стъпалата му вече се е събрала опасно хлъзгава локва кръв. Не погледна надолу.

Наблюдаваше Втория впряг на Зелените, когато се понесе към тях — знаеше, че ще го направи. Кресценс вечно се караше на съотборниците си, та в критични ситуации да му се притекат на помощ. Нелоша практика като цяло, но имаше моменти, в които можеше да се окаже и лоша. Той смяташе да превърне точно този момент в такъв.

Беше си го представил още в мига, в който излезе на трасето и видя, че новият десен кон на впряга на Кресценс в шеста пътека е без наочници.

Познаваше коня, който бяха заменили. Познаваше го много добре. Скътал беше късче информация в ума си още през зимата. Явно не се беше проявило нито на състезанията предната седмица, нито тази сутрин: водещият впряг на Зелените сигурно рядко се бе оказвал в най-външна позиция.

Време беше да стане точно това, всеки момент.

Вторият впряг почти се изравни с него, но не съвсем, което му даде възможност да завие и да го принуди да направи същото. Кресценс беше малко пред него, от външната страна, което създаваше риска да наруши правилника, ако завие много силно и го закачи. Зелените се опитваха да го принудят да дръпне юздите и да изостане. В момента, в който го направеше, Вторият на Зелените щеше да направи същото, а Кресценс щеше да се измъкне напред, да изскочи като затворник от отключена килия — след което да свърне наляво. Знаеха да го правят. Деликатна, прецизна работа, когато се прави на скорост, но пък колесничарите знаеха много добре как се прави.

Все едно.

Той остави впряга си да се изнесе навън, съвсем леко. Кресценс хвърли поглед към него й изруга. Ако за другия Зелен можеше да се каже, че е изтикал Скорций, нямаше да се зачете никакво нарушение. Особено срещу завърналия се шампион: и тримата знаеха, че това също е част от играта този ден.

Кресценс подкара малко по-близо до перилото.

Скорций и другият Зелен продължиха с него. Вече бяха изминали по-голямата част от обратната права. Скорций отново даде надясно, съвсем леко. Трябваше да е много предпазлив: тези коне не бяха обичайният му впряг. И трите колесници бяха ужасно близо една до друга. Ако колелата бяха с шипове, както някога в старо време в Родиас, някой вече щеше да е изхвърчал от блъснатата колесница.

Кресценс изрева нова ругатня към съотборника си и сви още по-вдясно. Възможно най-вдясно всъщност, препускаше по външната пътека точно до парапета и станалата на крака и размахваща юмруци гръмогласна тълпа.

Новият десен кон на Зелените обаче не обичаше гръмогласното викане и размаханите юмруци покрай себе си. Изобщо. Всъщност му трябваше само десен наочник. Не го бяха забелязали. Кресценс изобщо не го беше вкарвал в такъв широк кръг, толкова близо до публиката, все пак това бяха едва вторите надпревари за годината. Зелените още не го бяха разбрали.

Грешка.

Скорций продължаваше неотклонно, плътно до него, и следеше за мига. Кресценс се беше озъбил, не, хилеше се. Двете колесници летяха напред. След като Кресценс беше до парапета, всяко движение към него от страна на Скорций щеше да се отчете за нарушение. Другата Зелена колесница, все още пред тях, можеше безопасно да се дръпне още малко напред и да забави, и Скорций щеше да е принуден да дръпне юздите.

Изпитана стратегия, разумна и логична. Като нищо щеше да подейства, ако десният кон не беше дръпнал рязко главата си, в сляпа паника само на педя от ревящата тълпа; закова на място и безнадеждно извади другите три коня от скоростта точно когато вторият Зелен изпълняваше съвсем правилния тактически ход с лекото забавяне.

Скорций наистина дръпна юздите толкова силно, колкото двамата искаха от него, и дори малко по-рано от очакваното, все едно се беше уплашил или дори се отказваше от надпреварата.

И с внезапното спиране получи изключително чиста и близка гледка на сблъсъка. Квадригата на Кресценс се хлъзна навътре, избутана от паникьосания десен. И двете колесници се сблъскаха.

Две колелета излетяха моментално. Едното изхвърча във въздуха като диск, изфуча към спината. Изцвили кон, залитна и повлече и другите. Първата колесница поднесе встрани, блъсна се в парапета, после се килна в обратната посока и спрелият рязко Скорций (този път изрева от болка не на шега) видя блесналия нож на Кресценс, който сряза юздите и отчаяно скочи на пясъка.

Вече ги беше подминал, не видя какво стана с другия Зелен и с конете му, но знаеше, че са излезли от играта.

Погледна назад. Видя вече съвсем доближилите го Червени и Бели, напираха. Хрумна му нещо. Пред очите му подскачаха червени и черни петна, но той изведнъж реши, че е по силите му да внесе още един елемент в порива към безсмъртие на този ден.

Отпред момчето, Тарас, забавяше, поглеждаше през рамо. Вдигна камшика и махна на Скорций да излезе напред, предлагаше му да вземе победата.

Съвсем не каквото искаше, по ред причини. Поклати глава и когато се изравни с младия, му изрева на иницийски:

— Ще те кастрирам с тъп нож, ако не спечелиш! Давай напред!

Момчето се ухили. Разбираше какво бяха направили току-що. Блясъка му. Беше колесничар все пак, нали? Продължи напред. След шест обиколки прекоси линията и спечели първата голяма надпревара в живота си.

Това бе първият от бъдещите хиляда шестстотин четиридесет и пет триумфа за Сините. Когато момчето — вече зрял мъж — се оттегли, след осемнадесет години, само две имена в дългата история на сарантийския Хиподрум бяха спечелили повече гонитби и никой след него нямаше да го постигне. Три статуи на Тарас от Мегарион щяха да бъдат съборени заедно с всички други седемстотин години по-късно, когато дойдоха великите промени.

 

 

Първият на Белите излезе втори в състезанието, Вторият на Белите — трети. Записът за този ден, пазен грижливо от надзорниците на трасето, щеше да свидетелства, че Скорций от Сините е пристигнал много след тях при единственото си участие него ден.

Записите могат да пропуснат всичко, разбира се. Толкова много зависи какво е съхранено в текст, в изкуство, в памет — лъжливо, вярно или завоалирано.

Синята фракция с Белите си съюзници излезе и първа, и втора, и трета. И четвърта. Четвърти в нещо, което общо взето можеше да се нарече най-великолепното, наистина триумфално надбягване в цялата кариера на Скорций от Сория, който остави Белите впрягове да го подминат, докато блокираше чисто двамата нещастни Червени, единствените, останали да препускат на трасето за Зелените.

 

 

Трябваше да е умрял, когато надпреварата свърши. В известен смисъл редно беше да е умрял, щеше да си мисли по-късно, в някои дълги нощи, докато правеше точна преценка на наистина бурния си живот.

Притичалите след края на състезанието видяха локвата кръв около подгизналите му сандали. Платформата на колесницата беше хлъзгава от нея. Деветият колесничар бе до него през последните обиколки, препускаше съвсем наблизо от мига, в който се гмурна петият делфин, и още по-близо на финалната обратна права, докато Скорций се олюляваше, почти неспособен да си поеме дъх, и задържаше Червените, преди да дръпне напред в края — сам на трасето, след като съотборниците му вече бяха прекосили финиша цял кръг напред, а Червените квадриги вяло се тътреха отзад.

Сам, освен невидимия Девети, който търкаше колелата си в неговите, тъмен, щом го обзе суеверието, и виолетов — като деня. Но след това неочаквано се изнесе встрани и остави безразсъдния смъртен да продължи напред под струящите слънчеви лъчи, сбрани и задържани в кънтящия казан на Хиподрума.

Никой не знаеше тогава, никой от осемдесетте хиляди и повече души на Хиподрума, не можеше да знае, че на този ден в Сарантион ще се пролее много по-знатна кръв.

Рано беше все още за един прост колесничар…

Скорций дръпна юздите и квадригата поднесе и спря. Не можеше дори да посегне да развие юздите, които също бяха плувнали в кръв. Сам, неподвижен. Свършен.

Идваха да му помогнат, тичаха по пясъка, оставили победния кръг на момчето и двата Бели впряга. Асторгус и още двама срязаха юздите и го измъкнаха, грижовно и нежно все едно беше бебе. Той се изненада, че и тримата плачат, а и другите, които тичаха зад тях, дори постовете по трасето. Понечи да каже нещо, шега някоя, но май не можеше да говори. Много трудно му беше да диша. Изтърпя да го отнесат под трибуните; пред очите му вече имаше само червено.

Минаха покрай Кресценс, в участъка за Зелените по спината. Като че ли беше добре, другият Зелен колесничар също. Нещо странно имаше на лицата им, сякаш се мъчеха да надвият някакво чувство. А ревът на тълпата наистина беше невъобразим. Повече от обикновено, много повече. Внесоха го бавно през Парадните порти в смътно осветения атрий. Тук беше сякаш по-тихо, но не много.

Басанидът беше там. Нова изненада. До него имаше носилка.

— Сложете го да легне — отсече той. — По гръб.

— Мислех… че ме отписахте — успя да промълви. Първите му думи. Пред ужасната болка. Положиха го внимателно.

— Вярно е — отвърна прошареният лекар от Изтока. И хвърли сърдито тоягата си. — Глупаците тук ставаме двама, нали?

— О, поне — рече Скорций. И едва тогава, най-сетне, по великата милост на Хеладик, изгуби съзнание.