Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сломанная кукла, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

7

Съдбата пожела Маня да се срещне с ректора всичко на всичко още два пъти, но затова пък за високото покровителство знаеше цялото училище. Излишни одумки не можеше да има, тъй като великият старец минаваше за интелигент от най-висока класа, от много „патентовано“ дореволюционно семейство, а заслугите му за науката и самоотверженото ректорство бяха извън подозрения. Има поговорка: жената на Цезар е извън подозрение, така че ректорът беше самият Цезар, и не можеше и дума да става за недоверие — той априори имаше предоставено право на всичко. И макар че съществуваха всякакви там парткоми, профкоми и комитети на комсомола, не те, а Цезар произнасяше окончателното решение по най-главните работи, без да се впуска в суетата на напразни съгласувания и прочие глупости.

Без да се среща с Маня и без да обсъжда с нея това, когато тя стана във втори курс, той утвърди нейната кандидатура за депутат на Бауманския райсъвет. Тя не се противи, избраха я и сега всеки ден заместник-ректорът по стопанските въпроси й даваше за подпис най-различни документи, които заради своя педантизъм не я мързеше да прочете.

Най-често това бяха заявления до председателя на районния комитет, но понякога писмата излизаха от пределите на района — в Моссовет, до зам.-ове, началници, че и до висшите партийни органи.

Трябва да отбележим, че Маня, сега твърдо Мария Николаевна, малко преди депутатството, като изучи два семестъра с все така обичайните за нея петици, получи поименна стипендия, и то не каква да е, а Ленинска.

Но и това не е всичко. И не най-важното.

Най-важното се оказа, че Маня се записа, както я посъветва ректорът, във волейболната секция. Треньорът на име Павел Павлович и прякор „Папа“ само се обърна към нея и направо го втресе.

Папа, както това се случва според принципа на обратното действие, беше нисък — метър с кепето, имаше необикновено космати гърди — неговата коремна грива достигаше почти до гърлото и се показваше от разкопчаната тениска, той беше професионално креслив, но разумен. Неразумните не ги държат в Бауманка.

Манината „фактура“ не само че от раз го привлече със своя потенциал — той направо възкликна. Тренирайки мъжкия и женския отбор, в първия той намираше почивка и радост, а във втория — безкрайни мъки. Налагаше се да го събира дори не от студентките, а от наемните служащи — младите лаборантки и библиотекарки, дори секретарки, а нима това си е работа? И не щеш ли — подарък от съдбата!

Няма да се впускаме в подробности за спортната кариера на Мария Николаевна. Макар и никога преди да не беше се занимавала със спорт — нима могат да се нарекат с тази висока дума нищожните часове по физическо — природата я беше надарила не само с могъщо телосложение, но и със сила, издръжливост и както се изясни, съвсем не лош отскок. С една дума след година тренировки не можеше да я познаеш: неувереното, плашливо, невзрачно момиче, се превърна в хармонична, уверена тигрица. Едра, с дълга открита шия, отворено лице, развити рамене, здрава талия и крака. Както казваше Линочка, мнимите недостатъци на Маша по вълшебен начин се превърнаха в качества. Мускулестото, силно и апетитно дупе, опаковано в прилепналата тъкан на спортните гащета не се тресеше като на останалите при приземяване, не се пльосваше с излишни тлъстини, а беше винаги опънато без всякакво напрежение. Тази част хармонично се уравновесяваше от гърдите — неголеми, които не подскачаха при скоковете, подчертани с еластичен сутиен и все пак напълно достатъчни, изглеждащи здрави и не разлюлени от прекалената мекота на плътта.

Но всички тези подробности са важни не толкова за характеристиката на Маня, колкото за обяснението, че спортната зала се оказа нейният подиум, където извеждат кандидатките на конкурсите за красота, само че тогава нямаше никакви такива конкурси, но имаше спортни зали и не само Маня беше забелязана там не по ума си, по своята прилежност и знания, а със своята младост и физическа хармоничност.

Точно там, в спортната зала, й хвърли око Льошка Медведев от енергофакултета, или просто Медвед. Той без всякакви церемонии и някак по мечешки нахлу в Машиния живот. Пристигнал от Кемерово, в първия си студентски ден влезе в спортната зала и я огледа… Тя също го забеляза — погледна го бегло, а с вътрешното си зрение го разгледа внимателно — нещо като таен механизъм прищрака в нея: това е той.

Сега около нея се въртяха доста високи момчета, които й подхождаха — права беше отнякъде всичко знаещата Линочка — но всички те бяха като чужди. Двойка момчета се опитаха да се „лепнат“ за Маня — още тогава го имаше този немного приятен израз, но дали го правеха прекалено грубо за фината Машина душа, дали като научиха повече за нея — депутатка, поименна стипендиантка — се отдръпваха, предпочитайки нещо по-обикновено. А може би и както преди се плашеха от ръста й, я опитай очи в очи! От горе надолу е по-лесно.

Алексей Медведев не се занимаваше със спорт, но намина в залата, седя през целия мач, разглеждайки Маня и всичките й прелести, изчака да излезе от съблекалнята и усмихвайки се, тръгна насреща й. Може би, ако беше чул за Машиното институтско величие, не би рискувал да направи това, но той още нищо не знаеше за нея, което облекчи действията му в първите три дни, когато като лос вървеше след нея, редом с нея, край нея. Иначе казано в първите три дни те се запознаваха един с друг, бърбореха за каквото им падне, дълго се разхождаха — беше дълга хубава есен — а когато след три дни научи повече за Маша, Медвед вече не се спря, не се изплаши, просто с радостно учудване попита Маня дали това е вярно и тя потвърди своята особеност — наистина скромно, като отричаше, но нали фактът си остава факт.

Независимо от това, че Альоша беше една година по-млад от Маня, Бауманка веднага призна тази двойка. Първо, макар и само със седем сантиметра, но все пак той беше по-висок от Мария Николаевна. Второ, беше сибиряк, а това нещо означава, макар и казано честно, никой така и не знае точно какво именно, но някакво достойнство има в това. А пък трето, и най-главното, любовта между двама високоразмерни млади хора беше, така да се каже, налице. И двамата се усмихваха, щом се видеха, ускоряваха крачка, бързайки да се откъснат от всякакво общество — и обществото се съгласяваше с този неумолим зов на природата.

Льоха беше добър, добродушен. Той никога не се озлобяваше, шегуваше се в трудни моменти, макар че какви ли тегла имат осемнадесетгодишните? Свършат парите, тогава спри някого, дори случайно познат и го помоли — никой няма да се учуди, няма да се възмути от такава проста молба: „Дай назаем петарка!“ — а ще бръкне в джоба и ще извади търсеното, дори да е предпоследното му, защото прекрасно знае, че утре и на него, ако му потрябва, няма да му откажат.

Впрочем Льоха беше и много заможен студент, дори може да се каже богат: родителите му бяха началници в някаква мина, изглежда печелеха доста и изпращаха на сина си по петстотин, а понякога и по седемстотин рубли — много пари за онези времена и той охотно ги раздаваше назаем, почти винаги той самият оставаше без пукната пара. Наистина в онези благословени времена това, вече преведено на днешния език, бяха „сигурни вложения“, добри инвестиции, защото раздавайки всичко до рубла, когато пука от глад, кредитираните благородно, и което е още по-приятно — неочаквано започват да връщат заемите. Получаваше се някаква въртележка, в която Льоха беше главният кредитор, спонсор, финансист и в нея участваха много момчета и най-важното — спасяваха се от временно безпаричие, а Льоха, който не придаваше никакво значение на своите заеми, все пак с добрината си беше щастлив от всичко това и радваше Маша, че не е алчен.

Отдавна е забелязано: успехът, както и неговата противоположност, винаги се натрупват в някакъв мощен сноп от висока енергия. В трети курс извикаха Маня в парткома и й съобщиха, че както й е известно, предстоят поредните избори за Върховен съвет на СССР. А традиционно от Бауманския избирателен район в Москва се балотира Генералният секретар на ЦК на КПСС. И като така, тя, Мария Николаевна по препоръка на самия ректор, от името на студентите от цялата страна трябва да се изкаже на окръжното събрание, където ще стане издигането и където ще бъде Той.

Маня не писа своята реч, дадоха й я съвсем готова, помолиха я да направи забележки, но такива нямаше, помолиха я да порепетира, за да не се запъва, и като се извиниха и притвориха вратата, я накараха направо тук в парткома да издекламира един абзац за проба. Тя издекламира. Одобриха нивото на гръмкост и искреност.

В стаята за президиума на огромното събрание Маня отново видя своя ректор. Той веднага се приближи, хвана ръката й и я погледна. Отново тя почувства някаква свобода, някакво необяснимо равенство, което предлагаше младият поглед на възрастния човек. Това не беше просто симпатия, съчувствие, одобрение — академикът, именно академикът предлагаше своето равенство на нея, студентката, а странна работа, сближаваше ги само високият ръст — само високият ръст, какво друго…

Ректорът каза, че макар и да не я вижда, но следи и знае, че тя е станала капитан на женския отбор по волейбол.

— Непременно ще намеря време някога да дойда в спортната зала. Помните ли, казах ви, че аз самият на младини играех и то с голямо увлечение. — Той примижа, приближи се до ухото й и каза, понижил глас: — Ще ви кажа, това прилича на политиката — подаване, пас, разиграване, удар! — И като се засмя добродушно, добави: — Днес е вашето подаване. Успех!

Настаниха я в президиума до ректора, но той повече не говори с нея. Изведнъж всички станаха, залата заръкопляска, гръмна, с целия президиум Маня се полуобърна към тъмната вратичка встрани от сцената, но отначало нищо не видя и едва после по някакъв чуден начин, отначало малък, а после увеличавайки размерите си, се показа този, когото аплодираха и нечуто — със застинало, нищо неизразяващо лице, не мина, а проплува покрай Маша до своето централно кресло Генералният секретар, съпроводен от висок и гъвкав охранител.

Разбира се, Маша силно „вибрираше“, но само вътрешно. Нейната мощна физическа плът й позволяваше да поеме, да миксира външното вълнение, но това беше добре само до известно време. Излизайки на трибуната, както я посъветваха, трябваше леко да се развълнува и да не говори с равнодушен глас. А ако се получи спокойно — не е добре. Не е нужно да обясняват защо.

Дойде нейният ред. Като минаваше покрай Генсека, който естествено седеше с гръб, Маша изведнъж видя, че той трудно се полуобърна към нея. И се усмихна. Тя кимна и тръгна към трибуната. Това — дали поздрав, дали ободрение — не на шега я развълнува, първите си думи тя произнесе с пресипнал глас, после протегна ръка към чашата, която стоеше в дълбочината на удобната трибуна и отпи глътка, като направи неволна пауза и необяснимо за себе си, все едно призова залата към специално внимание.

Развълнуваната бодрост, с която Маня прочете своята кратка, но пламенна реч в чест на бъдещия депутат, разбира се, бе подклаждана и от невидим и таен пламък: някъде в полутъмната, изпълнена от еднакви лица зала, седеше нейният възлюбен и резултатът, сгряван от толкова различни температури — вълнението пред любимия, страхът пред президиума, ужасът от многоликата зала — се оказа дори с дребните затруднения на речта, просто великолепен. Не според волята на Машиното творчество, а на парткомовския речописец, тя завърши своето излияние почти като публичен тост: с такива славещи кандидата наздравици, че изведнъж президиумът заскърца с краката на отдръпваните столове, след тях стана цялата зала и нестройните аплодисменти се превърнаха в равномерно и страшно, предизвикващо тръпки „скандиране“ — разбира се, в чест на Генсека. Той с мъка стана и погледна към Маня и й се стори, че целият президиум я погледна, а тя, вдигнала ръце високо над трибуната, аплодираше вожда заедно със залата и й беше едновременно и страшно, и радостно.

Ах, колко добри и спокойни бяха тези предсказуеми страсти, когато всякакви вълнения имаха предусетен, предварително планиран резултат и ако например издигаха за кандидат-депутат Генсека, на никого и през ум не му минаваше, че няма да го изберат или ще го изберат с процент по-нисък от 99, че предизборното събрание няма да завърши с бурни овации и пълен душевен комфорт не само за Генералния, който имаше право да се вълнува единствено в положителен смисъл, но и за всички мили, чувствителни „уредници“ на ликуващи тържества с разкошен бюфет за участниците, със специална маса за президиума, за да не се посрамят, ако изведнъж кандидатът пожелае да сподели трапезата.

Този път кандидатът не пожела, но когато всичко свърши, а Маня вече идваше на себе си, изправена недалеч до масата на президиума, изведнъж някакви хора бързо се раздвижиха, зашепнаха и непознати колеги от тържествената сцена изведнъж взеха да се обръщат към нея, да се усмихват очарователно и да й подсказват:

— Вас! Вас търсят!

Точно те, тези доброжелателни представители на обществеността изглежда знаеха, досещаха се кой я вика и защо, а Маня поради наивност отначало не разбра, едва след това, когато до самата малка вратичка встрани от сцената видя ректора, не разбра, а усети.

— Викат ни — каза той, усмихвайки се, — прекрасна Жана!

— Аз не съм Жана — поправи го тя внимателно, — аз съм Маша.

— А за Жана д’Арк чувала ли си? — тихо изрече мъдрецът.

Тя се изкиска, все едно се извиняваше: вратата пред нея се разтвори, те минаха между наредени високи и еднакви мъже и се озоваха в ярко осветено помещение право пред Генералния.

Той приличаше на нещо не съвсем живо. Все едно добре облечен възрастен човек, но нито краката, нито тялото, нито дори ръцете му даваха признаци на живот, а лицето му, навсякъде еднакво с равномерна жълтевина, напомняше маска. И очите гледаха, без да мигат. Само устните се движеха. Но тези устни казаха съвсем весело:

— Също като в „Кавказка пленница“. Помните ли? „Комсомолка, спортистка, красавица.“

Заобикалящите го мъже дружно се засмяха. Генсекът добави:

— Обичам високите момичета!

И отново дружен смях. За някакъв миг Маня се почувства страшно глупаво, все едно е състезателен кон и са я извели на оглед. Но това продължи кратко, защото Генералният попита академика, който стоеше до студентката:

— А защо тя не е в партията? Такива ни трябват. — И отново каза не по генсековски: — Ние с вас сме старчоци! А наоколо ходят такива… такива… — Той мъчително подбираше думата, но така и не намери нищо оригинално. — … млади.

И изведнъж като на кокили тръгна към Маня. Тя се изплаши: ами ако изведнъж падне? Обаче символът не падна, придвижи се до нея, хвана я за ръката, стисна я с младежка сила и каза:

— Благодаря, Мария Николаевна! За хубавите думи. За вълнението. За сълзата, която пророних. Желая ви успехи. — И прибави: — А ние ще ви наглеждаме.

След това — лек шум, движение, Маня разбира, че трябва да си ходи, ректорът не се вижда… Тя като сомнамбул се измъква навън, където вече я чака Льошка, механически преразказва историческата сцена, смее се, ахка със закъснение, вкъщи разказва за всичко и майка й и баща й смаяно разглеждат своето конформистко дете — те винаги от всичко бяха недоволни, а тяхната дъщеря получава височайша аудиенция — но нали тя и без това си е депутат и персонална стипендиантка… Нима всичките им съмнения във властта и нейната справедливост ще преминат през такива странни изпитания на близостта с нея, и то не в някакви отдалечени и абстрактни форми, а направо тук в собствения им дом, с единствената и любима, никога в нищо непротиворечаща им дъщеря?

През нощта Николай Михайлович дълго кашля, не можа да заспи от смущаващи го мисли и Мапа не спа, мятайки се мълчаливо като между Сцила и Харибда, между два тъпи въпроса: „Как така?“ и „Какво ще стане?“.

А пък Маня, преди да заспи, си спомня пътя от двореца на славата до дома. Те вървят с Льошка, олюлявайки се от смях. Маня отново и отново си припомня детайлите от „задкулисната среща“ с вожда и нейният ухажор изцяло споделя радостната й възбуда, навън е вече март, но е хладно, а те са в полуразкопчани палта, шаловете са извадени, има ли всичко това някакво значение в такава вечер?

От полукръглия, слабо осветен проход към входа на стара московска кооперация изведнъж пътя им пресече жена. И спря пред тях. Беше циганка.

Проходът е тъмен, усеща се някакво движение, там има някой, може би някаква непозната сила, но Маня и Льоха не ги е страх, в Москва никой никого не напада, това не се случва, освен когато разни пияници не могат да се разберат помежду си, а и редом с прохода, осветявайки циганката и тях самите, имаше огромна, плоска като огледало витрина на магазин. Никой не излиза оттам, наоколо е пусто, макар и малко страшничко, светлата сияеща витрина и тъмният вход са почти един до друг, яркостта като че ли подчертава съседната тъмнина, те, Маня и Алексей са млади и не се плашат от нищо, а пък циганката…

Тя май се държи доста странно. Наистина тях милицията ги гони, рядко ще срещнеш цигани по улиците, но тази — отначало прекалено дълго ги разглеждаше и едва след кратка пауза колебливо предложи на Маня:

— Дай да ти гледам, красавице.

— Нали трябва да ви платим — казва комсомолката и депутатката, която идва от важно събрание. — Аз нямам пари. Ние сме студенти. Разбирате ли?

— Как да не разбирам — казва циганката, гледайки само Маня и дори обърнала се малко с гръб към Льоха. Кой знае защо той не й харесва. Но тя греши, не го разбира, а той нали е добър Медвед — бърка в джоба, изважда две петачки и казва:

— Едната за храна, втората за вас — и й протяга портфейла.

Циганката се обръща към него, само за кратък миг се бави и произнася:

— Е, добре, на теб съвсем нищо не исках да ти казвам, но ще кажа… Ти си млад, няма да те огорчавам, само те предупреждавам: не се пъхай слепешката в огъня!

А Льошка й отговори:

— Само така трябва да се живее — без много да му мислиш! А иначе не е интересно!

— Не се шегувай с живота — отвърна циганката.

След това се обърна към Маня:

— Разбира се, ти си щастлива сега, но това ще мине и ще ти се струпат много изпитания. Лошо ще е, ако забравиш себе си.

— Как така? — попита Маня.

— Не знам — отговори циганката, — сама мисли. — И неочаквано се усмихна: — А вие скоро ще се ожените!

Както казваше Щирлиц, запомня се последната фраза и те двамата запомниха именно това — абсолютно по Щирлиц. Всичко останало забравиха.