Алберт Лиханов
Счупената кукла (52)

8

Мася пропусна първия час. Така бе решила. Не искаше да се вижда с другите, страхуваше се да не срещне Альоша Благой — той непременно ще я попита какво става с нея. Затова реши да закъснее, да пропусне първия час, но пък ще бъде точна за втория, за какво ли не бягат от час, това ще я освободи от празно любопитство, ще й спечели време и сили, а там някак си ще издържи останалото — и тя скиташе из града, съпроводена от Елза, която вървеше на разстояние.

Вместо в училище отиде в храма, където се бе венчал Пушкин. На входа купи свещичка, въпросително погледна клисарката. Онази я разбра посвоему и попита:

— За здраве? За упокой?

— Не — прошепна дрезгаво и добави нелепо: — За избавление от дявола.

Старицата се замисли и тогава отстрани слаб глас проговори:

— На Богородица, пресветата дева Мария. Може би тя ни закриля от всички наши беди.

Мася видя момиче в бяла рокличка, по-малко от нея, може би в първи клас. Очите на момичето бяха наситеносини, като синчец и освен това много чисти, а косите й бяха просто като слама. Тя се прекръсти, тази точица, развърза възела под брадата на своята кърпа и я подаде на Маша.

— Покрий си главата!

И за първи път през тези дни Мася се усмихна, а малката показа с ръка при коя икона да иде.

По-нататък Мася отиде сама като остави раницата си в краката на момичето. До огромната обкована икона на Божията майка се прекръсти, запали и постави свещта в кръглата голяма поставка на масивен крак, отново погледна към иконата.

Така и не научи ни една молитва оттогава, откогато беше тук с Благой и сега внимателно избираше думите, които ще бъде правилно да произнесе. Обаче тези думи не идваха, не е толкова просто — да се приближиш до иконата и да молиш за защита. Маша слабо се укори, че не е взискателна към себе си, че е дошла при Богородица да моли за защита, а не може да каже каквото трябва, а ако се надяваш, вярваш и очакваш помощ, не трябва да правиш това как да е. Трябва да се подготвиш, да четеш, да запомниш, ако трябва. Всичко останало е измама и не някой безгрешен, а именно грешният не бива да постъпва така: дошла, помолила, излязла от църквата — и забравила.

Налегна я тежест, все едно някой лекичко я натискаше по раменете и тя застана на колене. Някой помогна и по-нататък — прости й неумението и помогна, разпечати невинните уста, вложи в тях думи, макар и неумели, но чисти.

— Пресвета Богородице! Света Марийо! Помогни на мене, на малката своя Мария! Запази ме от дявола, който ме нападна! Не позволявай да пропадна! Покажи ми как да вървя нататък? Как да говоря с мама? С баба? Как да живея сега? Ето, ще порасна, някой изведнъж ще ме поиска за жена. Какво трябва да кажа? Аз не съм виновна, владичице небесна! Помогни ми, помогни ми!

След всяка фраза Мася неистово се кланяше и кръстеше и това като че ли я обезсили. От колене тя се обърна настрани, опря ръце на пода и от най-долу видя иконостаса, а после и купола, на който имаше небе, ангели и Христос. Със свободната си ръка тя се прекръсти към самия връх, към Христос, а вече някой я вдигаше, помагаше й да стане — беше отново момичето синчец, което мърмореше укорително:

— Какво така падна и се търкаляш?

— Не паднах — оправдаваше се Маша, — аз просто така се обърнах, поседнах.

— Поседна? — бръмчеше по старчески малката. — Пред Богородица не се посяда, да вървим.

Тази малката беше без кърпа и изглежда беше много недоволна от това, защото с неудоволствие разглеждаше Мася, докато тя развързваше взетата назаем кърпа, за да й я върне.

— Как се казваш? — попита Мася, по-скоро от желание да оправи своята вина пред момичето, ако такава вина съществуваше, а то изведнъж каза много сериозно:

— Мария.

— И ти ли? — учуди се Мася.

— И аз.

— И аз съм Мария. И майка ми. И баба ми. Всички сме Марии.

— Както изглежда сте забравили за главната — измърмори русокосата.

— За коя?

— Ами за онази, на която сега се молиш…

Мася искаше нещо да каже, не разбираше какво смислено можеше да възрази, а после и да попита малката коя е тя и как се е оказала тук, всичко знаеща и умна, но тя без да вдига ръце, само с леко движение на пръстите се сбогува с Мася и изчезна.

Стоеше върху светлото петно, направи крачка назад и се разтвори в тъмнината.

Мася се усмихна, тръгна след нея, за да я догони, но момичето го нямаше. Чудо някакво.

От храма Мася излезе гърбом, като се кланяше и кръстеше усърдно, все едно отново някой точно тук до вратата я беше научил, после се обърна, за да тръгне към училище — Елза успя да се скрие зад каменен стълб.

Времето бе пресметнато идеално. Минута преди втория час, тя влезе в клас. Сложи чантата си в чина, размениха с Анечка добри, всичко разбиращи погледи. И изведнъж Анечка, без да обръща внимание на никого, положи главата на Мася върху рамото си. Маша не беше много едра, но Анечка пък беше съвсем крехка и също руса като Маша от храма, истински ангел, само че по-голяма. И тя се отпусна, само за миг, все едно изпълняваше някаква заповед. Сякаш искаше да изпълни Мася с доброта, с пожелание за успех, спокойствие и мъдра сила, за да преодолее всички горести.

Сякаш искаше да й каже и нещо много трудно: не можеш да поправиш всичко, което се случи, но твоята благодат е в истината, във вярата, в чистотата, в невинността. Трябва да живееш, за да преодолееш всичко и трябва да преодолееш всичко, за да живееш. И ще те спаси любовта.

Чия? Сега още е неизвестно. Но тя ще дойде и всичко ще излекува.

На Мася й стана свободно и леко и тя направи това, от което най-много се страхуваше: погледна Альоша Благой.

Той изглежда отдавна гледаше към нея, с поглед настояваше: обърни се, обърни се — и ето, тя се обърна, без да се страхува от скрит укор. Спокойно му кимна. Отнякъде знаеше, че още е далече от порастването, от любовта. Ти, Альоша, си просто малката любов на съученичка, която не познава други хора. И нищо друго. Благодаря ти за стиховете, за непознатия монах, който беше написал печалните песнопения. Благодаря ти, Альошка, че ми рецитира тъжните думи:

Дано не стена, а сълзи да не лея,

в мъчения да раждам и да не родя,

да бъда облак — дъжд да не пролея,

да не достигам, макар да се стремя,

за помощ при бездушните да идвам…

Тя го погледна спокойно, кимна му, а когато след часовете Благой тръгна с нея, за да я изпрати, му каза съвсем като възрастен:

— Извини ме, Альоша! Искам да бъда сама!

И не отмести погледа си. Отнякъде й дойдоха сили.