Алберт Лиханов
Счупената кукла (48)

4

Започваше да се разсъмва, Маша слезе долу. Внимателно слизаше от покрива, страхувайки се да не вдигне шум, да не изтропа с ботушките, все едно е някаква крадла, макар че можеше да слезе с асансьора — той работеше, леко бучеше докато се изкачваше нагоре, когато Мася натисна копчето, за да провери дали работи.

Но все пак слезе пешком — от страх, който сега беше безполезен. Онези момчета няма да стоят до сутринта във входа. Така беше: тя излезе на пустата, просторна, тиха улица. Нямаше жива душа…

Къде да отиде? От коя посока бягаше тя, а отначало вървеше? Както и през нощта нямаше кого да попита: нямаше никой.

Тя тръгна, както й се стори в правилната посока, мина няколко приличащи си блока, но не еднакви и отново разбра: загубила се е. Само че не се разтревожи — ранното ниско слънце осветяваше къщите и макар сега прозорците да не светеха, белите железобетонни стени, които се отразяваха една в друга, превръщаха студения лабиринт в ярък град.

Мася се спря. Стоеше пред блок, който приличаше на бабиния. Същите сини цветове под покрива, впрочем под ъгъл с него имаше негов абсолютен двойник — но тя знаеше, усещаше, че този е бабиният. Този, който е пред нея. И все пак колко пъти тя греша! Ако позвъни на чужди хора толкова рано, кой знае какви думи ще чуе отново?

И въпреки това влезе във входа, който й се стори верният, качи се на третия етаж, натисна звънеца. Колко ли е сега часът?

Зад вратата беше тихо, май все пак е сбъркала и Мася се обърна, за да си тръгне, но неочаквано вратата се разтвори и момичето едва позна баба си. Впрочем, дали я беше виждала някога само по нощница и кърпа, прикрила ролките, неумита и неспретната, раздърпана и на всичко отгоре уплашена?

— Господи! — изохка тя. — Маша! Момичето ми! Какво се е случило?

А Маша беше измръзнала и опустошена. Нещо трябваше да каже и да обясни, но нямаше думи. И сълзи нямаше. Тя стоеше като загубило се, случайно, непознато на тази старица момиче и не й се искаше да говори, да обяснява, да се оправдава.

Тя стоеше и мълчеше. Стоеше. Гледаше празно, без учудване, с поглед, изпълнен с недетска умора и мъка и тогава Мапа, усещайки лошото, се хвърли към нея през прага, сграбчи я, прегърна я, притисна я към себе си и отпускайки се тежко на колене, зашепна:

— Какво се случи? Какво се случи?

Сякаш за известно време разумът, опитността, готовността да действа напуснаха зъбния хирург и възрастната жена. Удряше се в малката затворена врата, не намираше отклик и за минута припадна, безсилна. Но веднага скочи, разбрала, че сега няма да има никакъв отговор, хвана Мася за раменете, вкара я вкъщи, после в банята, почувствала, с женската си същност разбрала колко е измръзнало, изстинало момичето и като пусна водата, започна да я разсъблича като мъничка. Нищо не каза, като не видя пликчета, сложи Мася във водата, наля половин флакон течност, която става на пяна, нареди й да не се заключва и излезе, като взе дрешките на внучката си.